Скъпи Дядо Коледа,
Убедена съм, че повечето писма до теб започват и свършват с желания и, може би, и аз няма да те изненадам особено, но вътрешният ми глас толкова мощно крещи за съзидателност, че целта ми да я постигна надхвърля желанията за вещи, независимо колко ценни са те. Все по-трудно ми е да намеря пространство, в което да побера всички материални съдържания, докато в същото време душата ми въздиша от потребности да даде, изявявайки силата си.
Сигурно си ме забравил четиригодишна, с меката като смеха ти руса коса и трапчинките на бузите, как ти се радвам в селската детска градина и казвам с пламенност стихотворението : „Зайче плаче из горичката“ и как публиката от жадни да видят таланта на отрочетата си майки ме заля от аплодисменти, защото трудно можеха да отрекат артистичността ми и закачливата детска имитация на гласчетата на Зайко и Вранка. Помня колко малко подаръци получавах тогава, предимно само по Нова година и най-вече на тържеството в детската градина, защото тогава нямаше как всички деца да получат, а аз – не. Затова и чаках с пламтяща възбуда този ден – точно като хвърлящ искри бенгалски огън, масово използван през онези години. Трябваше да си кажа стихчето правилно, да пея с ентусиазъм песничките, да си изиграя ролята в сценката завладяващо, за да бъдеш доволен най-вече ти, Дядо Коледа, тогава – Мраз. И ти неизменно се появяваше с големия чувал точно като запеехме песента „Зън,зън,зън, кой е вън?“
Отдавах такава роля на това празненство, че сега се чудя как в необхватното ми детско съзнание съм отваряла толкова широко пространство за един подарък. А след като представехме научения за три месеца репертоар в детската градина, идваше ред на подаръците. Сядаше на изкривения стол на учителката, може би единствен с нормален размер в занималнята, докато гостите – нашите майки седяха на нашите миниатюрни столчета, без да отдават значение на мащаба им, защото същественото беше бляскавото представяне на наследниците им. Винаги столът ти беше поставен до елхата – голяма, поне два метра, отрязана от домакина от боровата горичка накрая на селото. Цялата група зарязваше лепенето на лентички от гланцови блокчета, с които се стараеше да направи фенерчета-украса и се лепваше на прозорците, докато домакинът дърпаше с дебело въже елхата през двора. А самото украсяване беше като свещенодействие. Нито една баба в селото не е приближавала олтара в църквата с такъв трепет, с какъвто ние докосвахме, декорирайки елхата. Ако се случеше същия ден да има за закуска баничка с праз, която не понасях, бях готова да я изгълтам на няколко хапки, за да не ме накаже леличката и да не бъда включена в украсяването. И всичката тази подготовка в моята детска екзалтирана душа опираше до едно – подаръка ти. Не знам дали останалите 5-6- годишни хлапета са усещали празничен дух и старанието им е било, заради атмосферата, но за мен настроението се градеше от очакването на следствието – кутията, небрежно увита със скучна едноцветна хартия, със залепен етикет с името ми. Имам няколко снимки от новогодишните тържества от предучилищните ми години– черно- бели, почти еднакви. На задния ред момчетата, на предния момичетата. Самите подаръци – константа : на момчетата – кола, на момичетата – кукла. И вероятно заради еднообразието по магазините самите вещи едни и същи, почти се обезсмисляше наличието на етикети върху подаръците. Във всичките снимки от различните години монотонността нарушавах аз, или по-точно ти- Дядо Коледа, с избора си на дар за мен. Спомняш ли си как вадеше пакетите от чувала и ги редуваше: един за момче, един за момиче. Като чуех името си, политах със скоростта на руска ракета. С такава бързина се придвижвах до теб с избелелите и отеснели пантофи, че селския фотограф, наричан от всички Пиронь Коьцо, не смогваше да улови кадъра и специално ме подканваше да се върна отново за снимка. Анализирам в момента, докато съм отваряла подаръка си тогава, ако е имало някой психолог наоколо как би определил реакциите ми. Със сигурност няколко страници дисертационен труд нямаше да стигне да опише отражението на емоциите ми. Благоговението и нетърпението, с което отварям капака и смущението от това, което виждам вътре. Ако в кутията имаше живо, пулсиращо и капещо кръв, сърце или жив крокодил щях да бъда по-малко шокирана. Досети ли се вече за коя година става дума, Дядо Коледа? Да ти напомня ли какво ми подари? Кой знае, може би въображението ми е било прекалено ограничено, но дори да си играех мислено с розов делфин или жар-птица, пак не бих се досетила, че е възможно да подариш на хлапе нощна лампа. Всички момичета прегръщат куклите си, а аз държа плахо неугледна лампа със зелен абажур. Може би, точно на тази възраст, точно от това тържество се усетих различна. Но не в съвременния смисъл, който влагат изглеждащите като клонинги от хирургичните намеси девойки, в описанието си – уникална. Точно обратното. Незаслужила, уродлива, наказана. Не те питам защо, Старче, нито очаквам възмездие. Не и след поредната година, когато всичко се повтори, но вместо нощна лампа получих кариран на червени и бели квадрати чадър.
Вече не съм притеснителното русо момиченце, няма и помен от този цвят и от къдриците ми, а неувереността е преминала в крехкост, но не в смисъл чупливост, а ефирност. Но не бързай да мислиш, че си реванширан. Да, ти ме научи да не очаквам и искам от другите, но днес в спиралата на времето виждам и друго – потребността ми да давам е по-силна от тази да получавам. И причината не е в очакването за непригодност на полученото, напротив, научих се да оценявам усилията на даряващия и да намирам приложение на неразбраното от пръв поглед. За колко от децата твоята нощна лампа ще е потребна вещ? Повечето биха ти се разсърдили и изгубили вяра в теб. Не и аз, и не защото не мога да си позволя да изгубя надеждата в съществуването на добротата и щедростта, които олицетворяваш. А, защото днес съм съхранила много от тогавашното дете, именно, заради способността, която отключиха в мен подаръците ти. След първоначалното ми огорчение и усещането за отхвърленост, започнах да размивам в съзнанието си зеленото на абажура и да виждам безброй стръкчета липов цвят, които светят, творейки вълшебства. Защо ми е кукла щом имах вълшебен светилник – той можеше да ми донесе всякакви кукли- руска-ходеща, мигаща или платова…Можеше, но не това си пожелавах, а сбъдвания, които пълнеха сърцето ми, а не ръцете ми. Измолвах си татко да оздравее и да се прибере, баба да ми даде парче баница, от чийто аромат къщата хълцаше, а устата ми обилно слюноотделяше; да са върнали в библиотеката „Малкият Мук“; брат ми да си играе и с мен, не само с приятелите си…Всестранни желания в детството и сбъднати от магичната ти лампа. Дори и тези, които изглеждаха първосигнални като парчето от баницата на баба, не бяха материални, защото не парчето тиквеник насищаше глада ми, а споделянето на баба за нейната майка, която е точела най-хубавите баници в селото. Нито веднъж не си поисках колело, рокля или шарен обръч. Винаги въжделенията ми бяха свързани с действие, което ме развиваше и поощряваше да разхлабвам възелчето на доверието и да усещам света около мен по-добър и по-шарен. При цялото изобилие от деца на планетата и предвид многословието на писмото ми, се съмнявам, Дядо Коледа, че ще намериш възможност да помислиш върху душевните ми въздихания, но те моля, ако хилядогодишния ти опит ти подскаже някоя идея как да допълня онези неизбродими пространства на великодушието, само ми подай сигнал. И ми повярвай, имам очи да разпозная знаците ти, единствено не съм сигурна в правилността на разчитането им и силата на възможностите ми. Защото ти най-добре знаеш как се учи едно дете да чете житейската книга и всеки твой подарък е по една буква от азбуката. Но някои все още се учим и сричаме. Ето защо бъди снизходителен и поспри до мен по време на еднодневния си преход. Забави километричните крачки на големите ти черни ботуши и почакай за миг в преддверието на ирисите на все още слисаното 4-годишно момиченце с немирните трапчинки по бузите и му кажи, макар и бавно и неуверено дали е научило четмото…дали е поело по пътя, който е най-достоен и който ще го отведе там, където се става човек. Дали това е единственото направление и щях ли да бъда друга, ако ми даваше кукли? Дали е логично да усещам в себе си нужда да дам, макар да не съм получавала еднакво с другите? И най-вече, Дядо Коледа, припомни ми къде съм забравила блестящото ветрило на моето великодушие, онова въздушното, което като помахам и ръся благост и, с което увличам всички души, получили кукла и непознаващи чудесата на даровете ти. Предвид дългосрочието на съществуването ти и възможността за поизносване на паметта ти, е допустимо да не си спомниш и ти, но аз те уверявам, че в тази междина на пътя ми, се нуждая неотложно от него, затова ще продължавам да го търся. Ако не можеш да ми помогнеш по този начин, поне ме подкрепи по друг – подари повече неприложими на пръв поглед подаръци – вълшебства, които да събудят детското въображение и направят малчуганите хора – креативни, благодарни, щедри и обичащи…мечтаещи. И не забравяй, ако някой ден си пожелаеш кратка почивка, потърси ме. Аз може да съм намерила ветрилото или някое от другите деца да е пораснало и да те заместим Временно. Да, ти си незаменим, но освен твоите, има още безброй начини да се поръси света с коледна магия. И аз се надявам да сме много желаещи и не само по Коледа.
П.с. И да знаеш, брадата ти ухае на усмивка, какъвто е аромата на всяка човешка добрина.
Сгушила те в мислите и сърцето си: Притежателката на магичната лампа
