Мъжът е този, който преплува реки, за да зърне любимата си, който участва в дуели, за да защити честта и, който изминава хиляди километри, за да целуне ръката и. Защо днес всичко е изопачено? Нима днес мъжете обичат по-малко или любовта е по-лесно достъпна? А любов ли е това, което получаваме днес, макар и без усилие? Пътувайки в това ухаещо на зима снежно утро, срещу мен като видение изникна ято птици. Прелестна гледка! Замрях..
Пресякоха в полет пътя ми, направиха завой и отново кацнаха на бялата пътека отсреща. Минути след това, още нося усещането за изключителност в себе си. И веднага се запитах – какво се е променило? Птиците не летяха ли със същия великолепен синхрон и тогава, когато мъжете пишеха поеми за възлюбените си, когато водеха битки, заради тях, когато изтръпваха само ако успееха да зърнат част от глезена им?…В годините на еманципацията и опорочаването на ценностите е невъзможно да се търси подобна мъжка любов. Вече и жените не са дами, които заслужават усилията. Днес жената е готова да даде тялото си за една дрънкулка, а някога не би дала усмивката си и за диамантена огърлица. Често се питам как попаднах в това време – аз не съм пригодна за него. Мен не можеш да ме купиш с материални подаръци и вещи, от които се нуждая, но не мога да си позволя. Но в миг се продавам за диханието му върху устните ми, погледа му , който сияе и навития кичур коса около пръста му.
Бих дала сърцето си само на човек, който знае как да целуне ръката ми, който може да мълчи с мен и да не се отегчава от това, който уважава принципите ми. Моят избор е да не бъда достъпна като повечето. Аз пожелах да си остана в моето време – в което мъжът е този, който прави неистово усилие, за да усети само за миг парфюма на жената, която желае. Който може да има всяка жена, да познае всички нюанси на сладострастието, но избира трудния път към моето благочестие. Мъжът, който разбира, че ако ние направим една крачка към него, вече съм разголили тялото си пред него. Мъжът, който се възбужда от блясъка на ореола ни, а не от плътта , която ще задоволи за кратко страстта му. Този, който поиска от нас да отидем сами в обятията му, той не желае душата ни, а дописва поредното женско име в линиите на ръцете си. Не искам имената ни да бъде изписани по ръцете на нечии мъжки ръце, които опознавайки телата ни, забравят контурите на сърцата ни. Дори крачката към него да е стъпалото, което ще ме спаси от пропастта, пак не бих я направила…ще предпочета да се разпадна пред това да отида сама в ръцете му.
Малко мъже биха проумели разбиранията ми. Единици биха се борили за такива сърца. Не очаквам и повечето да го направят. Но се надявам да престанат да упорстват да изминаваме ние – жените разстоянието от нас до тях. Защото пътят от нас до тях е безкраен, но извървян за един миг ни прави жени, а пътят от тях до нас е кратък, но се изминава дълго и ни прави дамата на сърцата им. Сам трябва да избере каква искат да бъдем.
