Преди броени дни пиех сутрешното си кафе с приятелки, които стремително споделяха неразбирането си за присъствието на някои образи/ ситуации/ символи в приказките, които четат на децата си. Една от най-ентусиазираните дами се възмущаваше, че в доста от приказките майката е умряла („Снежанка“, „Пепеляшка“, „Златното момиче“) и как би могла тя да обясни на децата си наличието на подобна трагедия – смъртта на родителката. Този факт разстройвал децата ѝ и провокирал въпроси, на които тя не може да отговори.
За търсещите дълбок смисъл в приказните текстове е ясно, че смъртта на майката е едно от изпитанията, което поставя момичето – героиня в сложна ситуация, и от друга страна, е израз на отделянето на момичето от майката по пътя на съзряването му като жена. Можем да се позовем на доста тълкувания на приказките, но в случая беше важно как да се обясни на едно 4- годишно дете, за което майката е целия му свят, защо родителката на приказната героиня е умряла и дали не съществува и в неговия живот подобна опасност. За децата такава аналогия е обичайна и събужда в съзнанието им множество страхове. А днешните майки са толкова силно фокусирани в предпазването на децата от каквито и да са трудности и негативизми, че откриването на подобни провокации би довело до отказ от четене на всякакви видове текстове на децата. Защото единствените подходящи – приказките, вече са вкарали в съзнанието на наследника драма. А това е недопустимо! Дали?
Ако държим детето в стерилен свят и то не подозира за съществуващите опасности, не рискуваме ли повече, отколкото да го запознаем с тях и чрез приказките да му покажем модели за справяне. Бих се съгласила с компанията си за кафе, ако същите тези приказки свършваха песимистично. Но дори невръстните хлапета разбират, че въпреки изпитанията, накрая героя побеждава и постига бленуваното. И, ако подходим незадълбочено към темата, само бих попитала колко от нашите деца растат в нормално семейство. Детето би се стресирало от това, че майката на главния герой умира, а не би от това, че не познава баща си, че родителите са в развод или, че таткото и майката вече имат други партньори и мястото му сред заварени, доведени и природени деца е още по-голяма чуденка в детското му съзнание. Живеем в свят, в който е приет за нормален брака между гейове, а се възмущаваме на приказните сюжети. Даже колкото по-объркан става реалния живот на детето, толкова по-силна е нуждата му от приказките, в които да намери отговори за своите вътрешни питания и да се справи с емоциите си, съпреживявайки на героя.
Друга дама от компанията ми пък заяви, че тези приказки са напълно неадекватни днес, заради глобализацията и променените ценности. Трудно ни е да вникнем в символиката, за да осъзнаем, че откакто свят светува човек се бори за израстването си, независимо какви са препятствията. И, макар трудните ситуации в приказките и в живота да са различни, винаги срещаме по пътя си и помощници (джуджета, фея, баба), и препятствия (мащеха, гора), но критерий за съзряването ни е справянето с тях. Предложих на майките да заложат на битовите приказки или на тези с животни. Там сюжетите са по-достъпни и вероятността да „изплашат“ децата си, е по-малка, а много често и поуката е поднесена директно. Макар че, детската логика е знаменита. Преди доста години, когато аз четях приказки на дъщеря ми и в определен етап тя предпочиташе тези за животни, един ден ме попита: Мамо, защо Вълчо все го бият? Бях слисана как това хлапе на четири години е открило, че в приказките, в които присъства образа на вълка, той е все наказан. И, въпреки че, в тях вълкът винаги заема образа на злосторника (Червената шапчица, Вълкът и седемте козлета, Глупавият вълк) събуждаше жалост у детето и точно това провокираше въпроса му, не несъгласието, че Вълчо е отрицателен образ в конкретните приказки. Смисълът в приказките е кодиран в немалко образи и символи, които често се повтарят и винаги обогатяват детското въображение и подпомагат логичността му. Не е необходимо всяка майка да познава теориите на Фройд или Проп, за да даде вдъхващо спокойствие, обяснение на рожбата си. Колко често самите ние си измисляме приказни сюжети и герои, за да обясним на децата си изход от ситуация, в която са изпаднали и не намират сами решение?!За всяка една конфликтна ситуация на детските площадки измислях адекватна притча, за да покажа кои са възможните пътища и кой от тях води към доброто и кой обратното. В една ситуация дъщеря ми е била Падналото зайче, в друга – Бавното костенурче или Тъжното врабче…Намерението е – това, което им разказваме, дори да ги изплаши, да им покаже, че следвайки правилния път, достигаме целта. Възможностите са неизброими, помощниците понякога липсват за сметка на злосторниците, но вярата, че добродетелния път води към сполука, е задължителна. Допускам, че и тук ще имам настървени противници и мнозина ще ме обвинят в безсмислен идеализъм, който тласка детското съзнание към безпочвен оптимизъм. Но как иначе да помогнем на децата да съзреят без да ги вкараме във вълшебен свят с куп перипетии и да им посочим желания изход? Не всяка майка има дарбата да измисля подходящи приказки за детето си, отговарящи на моментните му ситуации, за да изрази чрез вълнуващи картини заобикалящия го свят. Но всяка може да му разкаже/ прочете вече написаните истории и да му помогне да ги разбере като разсее страховете му с адекватно за възрастта обяснение и провокира в душата му вяра в доброто, надежда за преодоляване на препятствията и любов към живота, който не е съвършен, напротив, но преминаването му от добрата страна ни прави удовлетворени и достойни личности. Щастливият край на приказката е задължителен за детето, за да може да повярва и в собствените си възможности и да преодолее личните си препятствия.
Независимо колко се отличава времето, в което отглеждаме нашите деца с предходните епохи, приказките разгръщат екзистенциални проблеми, с които човек се сблъсква в процеса на израстването си. И, ако някоя приказка не е интересна на едно дете значи то не намира в нея свой проблем и бихме могли да я заменим с друга. Неразумно е да очакваме, че децата ще приемат приказките като нас, но трябва да се съгласим, че те обогатяват вътрешния им свят. Освен това ги учат, че постъпките им имат последствия и е важно какво решение ще вземат в заобикалящите ги ситуации. Освен игрите, приказките са тези, които развиват детското въображение и мислене. И няма как детето да израсне в синхрон със света без да е развило емоционалната си страна.
Допивайки кафето си, не съм сигурна, че убедих приятелките си в необходимостта от четене или разказване на приказки с недотам приятни за тях сюжети, но дори да изключим всички ползи, ще вметна, че на децата им стига това да чуват нежния майчин глас, който им дава сигурност и любов. А всичко зад него нека оставим на времето, което ще ни покаже ползите и вредите. А дотогава, мили майки: Имало едно време…
