Две от правилата, които се опитвах да следвам и ми костваха най-много усилия, са: Бъди търпеливa и Не приемай нищо лично. С тази история искам да разкажа как за един миг бях подложена на изпитание в устойчивостта ми на всяко от тях.
От години ползвам една обущарница, намира се близо до дома ми, има добра система на работа – дава се номер на всеки оставен за поправка чифт обувки, срокът за поправката е кратък, а цените са разумни. През годините, докато посещавах обущарницата, се смениха няколко обущари, но аз рядко контактувах директно с тях. Обувките се приемаха от калкулантка, тя даваше индивидуален номер на всеки клиент, тя описваше елементите за поправяне, на нея се плащаше. Обущарят работеше в отделна стая. Като всяко жена имам доста обувки, а капачетата на токчетата лесно се изтърват, затова и сами можете да предположите колко често ходех в обущарницата.
Бяхме си изградили добри отношения с калкулантката, тя винаги беше внимателна в обслужването, а аз редовно оставях бакшиш. Преди няколко дни си бях купила зашеметяващи жълти лачени обувки, специфичен модел и нямах търпение да ги обуя. Но всеки човек, който има много обувки знае, че фабричните капачета на дамските модели са почти еднократни и ако искаш да запазиш тока и да не рискуваш да ходиш с едно паднало капаче, в следствие на това да изкривиш походката си, трябва да ги смениш и едва тогава да започнеш да се радваш на обувките си. Така бях направила и аз, оставих новите обувки в моята обущарница, за да ми сложат капачета и чаках с нетърпение да си ги взема, за да се насладя още на следващия ден на изящната им изработка и на плавната си походка с тях. Още щом влязох в обущарницата калкулантката не ме посрещна с обичайната си усмивка, поздрави и след като и подадох номерчето, леко сконфузено ми подаде плика с обувките. Отворих го бързо, за да се порадвам още веднъж на жълтите лачени бижута със среден ток и лека каишчица, точно каквито изискваше модата за сезона. В този момент усетих пареща болка в дясната страна под второто ребро. Изтръпнах. Обувките в плика не бяха моите. Пак бяха жълти и лачени, но лакът беше протрит от носене, моделът беше стар отпреди поне три години, а изработката груба. Бяха очукани и жалки, като проядена от нечиста енергия човешка душа. Единствената прилика с моите обувки беше цвета, материята и номера. Опитах да запазя самообладание и се обърнах към калкулантката:
-Извинете, това не са моите обувки – казах с треперещ глас, готова да се разплача.
Тя беше по-бледа и от мен, закърши ръцете си и каза съжалително:
-Когато обущарят ми даде тези обувки под вашия приемен номер, аз също реагирах така. Познавам Ви от години, вие винаги носите чисти обувките си за поправка, всеки път влизате в безупречен вид като няма детайл от облеклото Ви, който да не подхожда на обувките. Знаех, че няма как да пазите стари и непривлекателни обувки в гардероба си, не е в стила Ви, а още по-малко очукани и смачкани като тези. Затова казах всички тези доводи на обущаря, при което той с рязък тон ми каза, че в ателието му имало само два чифта жълти лачени обувки – тези и едни нови. Днес през деня, докато съм била в почивка, дошла една дама и вдигнала нечуван скандал, че тези обувки не са нейните, че в обущарницата са объркали клиентските номера и новите обувки са нейни. Крещяла неистово и изплашила останалите клиенти, затова обущарят ѝ повярвал и ѝ дал новият чифт. Предложих му – продължи с още по-плачевен глас разтревожената калкулантка – да потърсим адреса ѝ и да изясним недоразумението, но обущарят ми отговори, че това не е моя работа и клиентката, която си е тръгнала с новите обувки няма как да лъже. Докато каже всичко това на клепачите на калкулантката се бяха появили сълзи. Затова просто казах:
-Не се натоварвайте с този проблем, разбирам, че Вие не сте виновна, само искам да поговоря с обущаря. Тя с бърза стъпка отвори вратата на ателието му и ме покани да вляза.
Бях виждала през стъклото много пъти като съм идвала как приведен на работната маса работи обущаря. Той не ме познаваше лично, аз него също. Мненията които имахме един за друг се изграждаха по обувките ми. Аз съдех за него по ремонтите, които правеше, той за мен би трябвало – по вида на обувките ми. Затова бях обнадеждена, вярвах, че ще се разберем и с приветлив тон поздравих:
-Добър ден, съжалявам, че прекъсвам работата Ви, но е станало малко недоразумение.
Той подскочи готов за самоотбрана, без да го бях нападнала открито, точно както гузният негонен бяга. Огледа ме като през скенер и аз бях доволна какво вижда – червени фини обувки от набук в комбинация с лак, с цветен ток, което щеше да му създаде допълнителна работа, ако някой от токовете се счупеше. Но обувките бяха в изряден вид, чисти, с нови капачета и никакъв дефект по тях. Те идеално подхождаха на червеното болеро и перфектно се комбинираха с черната пола. Всеки детайл беше изпипан. На всеки му ставаше ясно, че човек, който държи толкова на детайла няма как да обуе очукани обувки като тези, които ми връчваха за мои. Освен външния ми вид, още един детайл можеше да му подскаже, ако беше добър анализатор, какъвто трябва да бъде всеки работещ с хора, че обувките не са мои – в малка прозрачна торбичка в ръката ми носех отдавна излязло от печат, но в безукорен вид четиво – книгата „Любов” на Елиф Шафак. Всеки начетен и прозорлив човек можеше да предположи, че личност, която чете и се вълнува от суфизма, няма как да лъже, няма как да вземе нещо чуждо и никога не би се облагодетелствала от чужда вещ. Но явно обущарят беше прекалено заслепен от скандала, който му беше спретнала дамата, отмъкваща моите обувки. Боящ се от още един скандал, той извади портфейла си каза рязко:
-Колко струват обувките Ви, ще ги платя, купете си други!
Аз се вцепених още повече. Нима човек, който работи с обувки не знае, че подобен модел се намира рядко, още повече в малкия ни град, защото се води бутиков? Нима не разбираше, че дори и да имаше още десетки чифтове в магазина, аз си искам моите обувки? Нима не усещаше, че мен ме притесняват не толкова самите обувки, колкото това, че той е допуснал, че аз мога да нося обувки като тези, които ми връчиха преди миг, че е имал доверие и е поверил обувките ми на човек, който оставя да се очукат, намачкат и похабят обувките му? Нямах обяснение как обущарят, който иначе досега оправяше прилично обувките ми, сега проявява подобно малодушие като се доверява на една особа, която няма отношение към обувките си. Усетих по-силно затопляне в реброто отдясно. В първия миг се изплаших, че ще отключа някой здравословен проблем заради едно недоразумение. Погледнах обущаря как гледа тъжно към отворения си портфейл и единственото, което го интересуваше не беше, че нарани редовна и лоялна клиентка, а че трябва да се лиши от пари, за да ме обезщети. Тогава болката от дясно отмина, усмихнах се и с лека стъпка на червените ми изящни обувки пристъпих и оставих торбата с чуждите обувки на масата. След което се извъртях с лек пирует и напуснах ателието му. С още по-широка усмивка благодарих на симпатичната калкулантка за доверието и за проявяваното до момента добро отношение и напуснах моята обущарница.
Бях успяла да спазя и двете си правила – огорчих се, но не изгубих търпение и изчаках развръзката без да повиша тон, заболя ме, но успях да не приема лично отношението на обущаря. Щом клиентите за него не бяха различни и не можеше да си създаде оценка за всеки по обувките, които му носеше, значи той беше слаб бизнесмен и подхождайки първично, ни губеше. Дори и да вършеше прилично работата си, това нямаше голяма стойност, защото можеше да го предложи всеки друг обущар. Хората искат не просто услуга, а отношение. А кой може да се довери на майстор, който не различава добрата от лошата стока, който върши работата си механично и не влага душа в нея?! Всички правим грешки, но това, което ни прави човеци е, осъзнавайки грешката си, да я поправим и да се извиним на тези, които сме огорчили, грешейки. Не да ги обезщетим материално, а да погалим душата им, да покажем, че ги ценим и познаваме. И сега, ако все още изслушвайки моята история, се питате дали ще продължа да ползвам услугите на тази обущарница или ще я напусна завинаги, ще ви кажа, че отговорът на този въпрос имат само хората, които ценят детайла, които са разгадали интересите ми и очакванията ми. А останалите могат да разберат като надникнат по-късно в пълната торба и видят книгите, с които се бях запасила да прочета. Защото отговор на всички въпроси, които имаме за даден човек, можем да получим и сами от детайлите – от книгите, които чете, от начина, по който сресва косата си, от настроението, с което носи обувките си. Аз винаги нося моите с грация, защото обувката създава походката, а походката превръща жената в дама.
