Земята е взела нощен душ, измила е очакванията си от вчерашния ден и още преди слънцето да изгрее търси следи от звезден прах, за да се поръси обилно и да предвкуси нови изненади за днес. А моето сърце е замряло, приспано от нощната буря, сгушено топло в очакванията си, не иска да се буди. Сънува окъпана зелена морава, неподсушена, с танцуващи капчици по тревата и мирис на чистота. Вижда се как се търкаля по нея-поема невинността и се пречиства. Смее се звънко, безгрижно, широко. Изведнъж спира, дочуло музика, далечна, но приканваща и не може да устои- танцува танго… но само. Страст, очакване, искри…които палят тревата. То не спира, потопено в танца и собствената си влажност. Гори , но не догаря, защото се самогаси с кръвта, която минава през него. Жаравата от стъпките му изсмука росата и подготви моравата за закуска на слънцето. Щом слънцето се покаже, сърцето ще замре отново. После леко ще се протегне и ще се разсъни в прозявка. Ще се пита защо е уморено след съня и от къде се носи този сладък аромат на росна трева и сластна немощ едновременно. Ще вдиша дълбоко и ще скочи усмихнато, бързайки да поеме деня и да потърси усещанията от събуждането отново. Ще примигне загадъчно и ще напише: Добро утро, Любов!
