Преди време говорехме с моя приятелка за някаква моя покупка, на която се наслаждавах, и тогава тя се позова на една мисъл на Паулу Куелю споделяйки, че тя не обича да си харчи парите за вещи, а за пътувания, защото нямало значение ,че кецовете ѝ са на две години, ако с тях се разхожда из Париж. Е, пътуването, което ще опиша днес не беше до Париж, а до Рим и всеки, който ме познава поне мъничко, знае, че Италия не е просто една страна за мен, а страст, която ме разпалва от години. Когато стъпих на римска земя, разбрах, че не бих могла да я обходя с изтъркани кецове. Този град те грабва с изящна атмосфера- минало, култура, съчетани с мода и елегантност. Само един поглед е достатъчен, за да се разбере, че италианците са свръхсуетни- до такава степен е изпипано всичко в тях. Да посетиш Ватикана по маратонки e все едно да отидеш на лична аудиенция при папата неглиже. Никой не би си го позволил. Свят, в който всяка фреска крещи история и е елемент на изкуството, провокира и в теб елегантност. Бях единствената, която изкачи базиликата на купола на св. Петър със 7-сантиметров ток. Но бях себе си и насладата ми беше завършена. С маратонки щях да ги изкача по-бързо, но щях да направя компромис с идентичността си. Вероятно много хора се изненадаха как вървя, но реално нямаше значение дали ми е трудно или удобно, защото, когато аз съм развълнувана, не вървя, не се влача, а летя.
Кацнахме в Рим рано сутрин, още не беше развиделило и моето очакване беше за нещо антично и мрачно, студено и страховито, а ме прегърнаха снопове светлина от коледна украса и космополитно съвършенство. Автобусът се носеше из улиците на Рим на път за хотела, а очите ми се пълнеха с време – всяка сграда, всяко кътче, което долавях, издаваха многогодишна история. Някъде мярнах ръка от статуя, на друг ъгъл – инкрустиран кръст, каменна ограда, опасана със зелени растения. Не смогвах да попия гледките, но усещах, че двата ми дни в този град ще ме променят. Място, в което всеки сантиметър носи минало, няма как да остави безразлични сетивата ми. Допусках, че тук забележителностите са много повече от всеки друг град, но с всяка крачка осъзнавах, че тук няма врата, прозорец или под дори, които да не са парче от пъзела на историята. Изкачвайки се по стълбите на хотела ни и виждайки резките по мраморните стъпала неизменно си представях как са тичали войници по тях или токчето на някоя красавица е оставило следата, докато е флиртувала със своя любим. Страхувах се да вляза в банята, защото очаквах и там да видя някое амурче, статуя, орнаментика.. дотолкова изкуството струеше отвсякъде. Не спирах да се питам как…как се запазва толкова красота през всичките тези години – за това са нужни не само средства, а и идентичност, която да те провокира не само да се гордееш, а и да опазиш-да дадеш своя принос в съхранението. Моята страна, моята култура не разбираше как може да се създаде такъв усет към детайла. Бях изумена, когато минахме покрай някакъв театър, който в момента реставрираха, имаше издигнато скеле и отвътре кипяха ремонтни дейности, но предпазната мрежа не беше обикновена, цялата беше изрисувана като макет на обекта, който възстановяваха. Гледах и се чудех как е възможно да се отдели бюджет дори за това. Нима имаше значение, ако заграждението беше обикновена бяла мрежа. Но там в онзи момент осъзнах, че имаше значение, и то огромно. Когато очите свикнат да гледат изкуство, погледът ще се замъгли, когато се сблъска с нещо обикновено. Италианците, които са царе на подробностите, са оценили до съвършенство важността на всеки елемент и за тях дори временната ограда е допълнение към цялостния екстериор. Осъзнавайки всичко това, разбрах, че дори не е необходимо да разглеждам забележителности, защото духа на Рим е и в неизвестните и нетърсените от туристи места.
Първият обект, който бяхме избрали да разгледаме беше най-голямата туристическа атракция в Рим и вероятно не само там, а и в света – Колизеума. Очаквах да видя една внушителна камара камъни, която привлича посетители единствено заради хилядолетното си минало и оттам предвиждах да ме лъхне хлад и безметежност. Отново сбърках в преценката си – дори през декември, първото, което видях бяха зелените корони на дърветата пино. Декемврийското слънце се прокрадваше през стотиците прозорци на амфитеатъра и създаваше впечатление за топлина и уют. Дори огромната тълпа не нарушаваше това усещане. Присъствайки на подобно място не чуваш жуженето на тълпата, а далечен рев на див звяр, пронизан в гладиаторска битка, не виждаш обичайното за сезона тъмно облекло на посетителите, а жадна за зрелище тълпа в бели туники и тоги. Тръгнах си оттам без специално разтърсващо усещане, но с осъзнатостта, че съм се докоснала до част от една велика империя и с мисълта, че хилядолетията са опазили всичко това, но изненадите на природата, които разтърсваха последните месеци тази страна, никой не може да предвиди. И тогава си спомних думите, написани за Колизеума:
„Quandio stabit coliseus, stabit et Roma“
(Докато Колизеят стои здраво, стои и Рим!)
„Quando cadit coliseus, cadet et Roma“
(Когато Колизеят падне, ще падне и Рим!)
„Quando cadet Roma, cadet et mundus“
(Когато падне Рим, ще падне целият свят!)
И се отдалечих с молитва в душата – никоя природна стихия или човешка самонадеяност да не успеят да сломят този монумент, съхранил световното минало.
Следващата ни цел беше паметника на Виктор Емануил II- опит да се пренесем в по-новото време- но наситен с толкова детайли, че освен двата жертвеника с горящите вечни огньове и колесниците на върховете, ще запомня възхитителната гледка от покрива към площад Венеция. Не знам каква е точно височината на терасата, от която имахме възможност да зърнем Рим, но гледката беше зашеметяваща. Не успях да видя детайлно всички скулптури и символи, които намираха своето място в паметника, сториха ми се прекалено нагъсто, но ако целта на италианците с тази постройка е да изразят гордостта си със славното си минало, са го постигнали помпозно и внушително. Моята препълнена с орнаментика душа, ще запази от тук панорамата на живия град- обсипаните с архитектурни забележителности улици, по които кръжат хора – създаващи и поемащи това изящество.
След като се спуснахме в шума на тълпата, поехме към Фонтана ди Треви. Преди време, когато попитах мой близък, който е живял в Рим, какво би ми показал, ако отида там, ми отговори – Фонтана ди Треви. Бях изненадана, при целия блясък, който предлага този град, човек, който ме познава, да очаква, че ще ми въздейства някаква локва с вода. Затова следвайки избраната цел, аз се откъсвах от групата и се впусках по стръмни стъпала, само защото бях дочула звук на красива мелодия и искрено се удивлявах на уличния музикант, който свиреше на акордеон позната италианска песен. Виждайки отворена врата на пищна сграда, се вмъкнах, за да попадна в невероятен двор с портокалови дръвчета и изискано шадраванче. Реших да се посветя на многоцветието из улиците, за да не бъде пълно разочарованието ми от прочутия фонтан. Затова не мога да опиша реакцията си, когато се изправих пред Фонтана ди Треви. Първото, което видях е тълпата и глъчката наоколо. Заблъсках се припряно с идеята да стигна водата и да хвърля заветната монетка – да не изневеря на поверието. И в мига, в който доближих водоскока, обгърнат от поразителните статуи, замрях. Затворих очи и шумът спря, многолюдието се изгуби и настръхнах, загърната от изненадваща аура. Потреперих, приемайки, че е от декемврийския хлад, но замрялото ми сърце свидетелстваше, че емоцията не е физическа. Бях в друго измерение, сякаш цял живот този фонтан е чакал мен- да го погледна и да се убедя, че е построен, за да ми достави наслада. Не съществуваше нищо друго – само аз и скулптурите със стичащата се вода. Осъзнах защо мнозина са избрали това място, за да се обяснят в любов – там въздухът е магнетичен и лекотата истинска. Усещах се на моето място, принадлежах на мига, търсех себе си в статуите около фонтана и естествено не се припознах в никоя от тях, защото аз бях в цялото изобилие наоколо. Не беше нужно да хвърля монета във водата, за да знам, че ще се върна в Рим отново. Този кът от града ми принадлежеше и много скоро в друг сезон ще бъда отново там, вероятно приседнала на някое от стъпалата, похапваща любимото пистакио. Измерението, в което се затворих ми даде нирваната, която мнозина търсят с различни подходи. Предстоеше ми да опозная Ватикана, но ми беше ясно, че вече съм открила своето пространство в този могъщ град. Трудно беше да ме убедят да седна да обядвам в ресторант далечен на фонтана, избрах точно този, който ми даряваше гледка към него и докато дегустирах съблазнителните талятели с морски дарове и отпивах от великолепното вино, аз продължавах да дишам въздуха на моя кът в Рим. Освен възбудата тогава се почувствах и доста гузна, че бях подценила ефекта на тази забележителност. Всеки има различна проницателност за света, който ни заобикаля, но в конкретния случай аз бях наситила всичките си сетива. Ако се наложеше да си тръгна на мига, нямаше да съжалявам- вече имах пълнотата, която ми е необходима, за да се усетя изцяло съдържателна. Нощта ми се стори кратка, не заради умората от изчерпателния ден, а защото имах нови мечти, които хвърлената във фонтана монета, ми обещаваше да сбъдне.
Новият ден посрещнахме пред портите на Ватикана. Почти не се двоумяхме дали да предприемем обиколката сами или да предпочетем екскурзовод. Избрахме симпатична дребна възрастна италианка, която ни се представи като Мама Марисса. Пъргава, подробна и кокетна…като повечето италианци. Да говорят за Микеланджело и Ботичели, докато примигват флиртуващо, го могат вероятно само римлянките. Тя се носеше като пеперуда из галериите и разказваше сякаш приказка, но така се отнасяше понякога, че никой не се изненада, когато в един момент установихме, че сме се изгубили от групата. И дали, защото очакванията ми бяха завишени или защото Сикстинската капела преливаше от туристи, аз не успях да изпитам наслада от таванните фрески. Бях настроена за ефекта „уау“, а изпитах клаустрофобия. Непрестанните подвиквания на охраняващите войници, блъскането на навалицата ми отне удоволствието и ме подтикна да изляза по-скоро, за да си върна нормалното сърцебиене и да потърся необятната шир на гледката от покрива на базиликата Св. Петър. Решихме да приемем варианта асансьор и стълби, за да се изкачим до там, но въпреки това, достигайки купола бях на крачка от изпадането в несвяст. Емоциите от целия ден, преумората от обиколката и тесния коридор за стълбището ме сломиха окончателно. Докато туристите се снимаха на фона на откриващата се панорама, аз събирах сили приседнала и отчаяна, че пропускам вълшебството на мястото, на което бях достигнала с големи усилия. Когато си свърнах духа, се възмутих пред групата, че докато аз съм линеела, те са се снимали доволни. Те естествено, ми отвърнаха шеговито, неподдавайки се на драматизма ми, че би трябвало да съм признателна, защото винаги съм искала достойна смърт, а каква по-добра възможност да ме опее папата –да изгубя живота си в покоите му. Тази закачлива шега ми припомни, че моето временно неразположение е бегла прашинка във всемира, чиято част бях. Изправих се, усмихнах се и потънах в пейзажа под мен. Точно под краката ми в бездната се наблюдаваха градините и двора, възстановката на Рождество, която завършваха вече и ширналия се отпред град, който успя да открадне сърцето ми. Посветихме целия ден на този град –държава и нищо друго не можеше да даде достоен завършек освен вкусна вечеря в традиционен италиански ресторант. Ароматна храна, пивко вино, сърдечно обслужване бележеха края на краткото ни посещение в Рим. В ранната утрин ни чакаше мимолетен полет, който да ни върне в родната реалност. Не бях подготвена за рязък край на приключението ни, затова, когато в самолета от пилотската кабина стюарда, поздравявайки ни, запя „Volare” , аз полетях не само физически…летях по-високо от слънцето, защото душата ми пееше, зад мен чезнеше един град, който ме превзе завинаги и макар зазоряването да дойде, мечтите ми не секваха, защото пак щях да се върна там- в Рим- градът, който обсеби сетивата ми и превзе част от бъдещето ми.
