Когато в театралната зала влезнат стотици зрители, и напускайки я, видя по лицата им сродна емоция, знам, че представлението не е моето. Няма как цялата публика да има сходен светоглед и опит, за да съпреживее еднакво актьорската игра и да си тръгне с идентична оценка. Всъщност, има как и напоследък на няколко пъти съм допускала грешката да избера спектакли, където съм се чудела какво правя, докато публиката изпада в групов оргазъм. През последните години театралните зали се пълнят от публика, която се вълнува от циничен хумор, порнографски намеци, елементарни диалози и актьори, които дотолкова са се вживели в някой образ, че го превръртат във всичките си роли до баналност. Вече при избора на пиеса не се позовавам на заглавието и драматурга, а най-вече на трупата, защото нееднократно съм гледала как от един драматичен шедьовър се разтича една гъста боза по сцената, че желанието ми да избягам надскача страстта ми към театъра и автоматично ме хвърля в размисъл какво не ми е наред…защо публиката се тресе в истеричен кикот, докато аз се питам дали не са се притъпили сетивата ми щом не виждам какво е смешното. Нормално е вкусовете да са различни, но когато само ти стоиш като истукан и не си обзет от груповата еуфория, си правиш равносметки и все по-рядко се доверяваш на театралния афиш.
С провинциалните театри е по-лесно, защото театромана постепенно опознава трупата и изненадите са по-малко. Но пък тук недостатъка е, че свиквайки със състава, понякога ти се иска да видиш ново лице или маниер. От известно време в месния ни театър – Драматичния „Никола Вапцаров“ има подобни рокади – канят се гост-режисьори, актьори и аз лично одобрявам идеята, наблюдавайки прогреса. Имах билет за премиерата на „Портретът на Дориан Грей“ и виждах популярни имена в афиша, но не бързах с очаквания. Още щом съзрях декорите – съвсем опростена сцена с няколко подвижни кушетки и електронни табла отстрани, а точно фронтално на екран портрета на протагониста, неизвестността ме обзе и съсредоточи в очакването за действието. А то започна с груповия образ на Виктор – камериера на Дориан. Три млади момчета създадоха групов образ и изпращаха препратки към античния хор, който може да се приеме, от една страна, като тълкувател, а от друга – като свръхпластична част от декора. Тяхната игра ми зададе идея отвъд режисьора към хореографа – Станислав Генадиев, чието име ще запомня още повече след пластичните изпълнения и на останалите герои. За мен беше изненада вмъкването на тази допълнителна подвижност в ролите, но в никакъв случай не е прекалена, напротив, допълва образите и създава усещане за спомагателна динамика в действието, което от своя страна прави спектакъла необикновен. От всичко споделено до тук личи задълбочена промисъл при избора на детайлите, затова и не се учудих, когато видях Севар Иванов в ролята на Дориан Грей. Първоначално този млад актьор създава впечатление за невинност, но след няколко минутно наблюдение се долавя една похот, която перфектно допълва ролята му. И, ако критериите за красота, са различни за хората, не може да се отрече, че на сцената Севар е порочно красив, без съмнение в грациозността му и едновременно с това съмнително безупречен. В този млад артист, почти момче, се преплитат непрестанно невръстната непорочност на лицето му и отегчителното сладострастие на зрелия мъж. Той е толкова убедителен в ролята си, че опитния Калин Врачански в образа на Лорд Хенри ми се изгуби, което отчитам като сериозна заявка на режисьора Стайко Мурджев – доказалият се артист да не засенчи основния, а да допълни образа му без лично натрапване, докато заема мястото според ролята си. С играта си всички персонажи обитаваха точно определеното им място на сцената като същевременно обогатяваха ролята на главния герой, подпомагайки го в трофейното. А решението портретът на Дориан да бъде електронна снимка, която технологично лесно търпи промени върху образа, дори не ме смути. Колкото и времето на действието да не се връзва със съвременния електронен напредък, в случая модерното се съчетаваше с декора, а той не опонираше контрастно със сюжета. Друг интересен придатък са костюмите. Изборът на традиционно за времето облекло за главните персонажи държеше връзка с епохата, но извън тях всички останали герои бяха в костюми, които първоначално ме стъписаха. Имаше момент, в който се питах дали за женските образи реквизита не е събран от други постановки – толкова несъгласувани ми се сториха, но не е нужно да осъзнавам всеки елемент от една драма, за да мога да заявя, че ми харесва. Предвид доловения усет към детайлите в постановката, съм убедена, че макар аз да не съм усетила точните внушения с костюмите, в тях е вложена идея, която другите по-прозорливи зрители ще доловят и ще и се насладят подобаващо.
Каквото и да споделя от личните си преживявания относно представлението, ще бъде бегъл поглед върху цялостното му внушение. Мога да препоръчам да се изживее от всеки според неговите рамки, а защо не и да обменим впечатления, за да обогатим представите си. Дориан е образ, който събужда много размисли у зрителя и колкото и обобщения да са правени върху този герой, всеки еднолично изживява драмата му според моментната си чувствителност. Когато влезнах в залата, се измъчвах от дългогодишен здравословен проблем и болката се опитваше да открадне вниманието ми и да ме разконцентрира извън сценичните образи. Не успя, само подсили въздействието на сюжета. Глобалното нещастие на главния герой с опропастителната намеса в чуждите животи омаловажи моята лична драма и кардинално засили внушенията от сцената и рязко събуди катарзиса в мен. Къде бяха силата и границите на Дориан и къде моите? Успя ли той да понесе последствията от делата си и какво изкупвах аз с моите „възмездия“? Как се съизмерва една моментна човешка болка с неизброимите страдания, причинени от един суетен човек, изгубил човечността? Една пиеса на Драматичен театър – Благоевград и безброй въпроси и преживявания на една зрителка, която е силно завладяна от вълшебството на това сценично изкуство. Препоръчвам без да имам претенции да определям, защото както казва Оскар Уайлд – „Да определиш означава да ограничиш“, а моята цел е да открехна вратата на театъра с моите емоции без натрапване, а със съкровена споделеност.
