Винаги когато говоря за Тоскана, го правя с цветно въодушевление, сякаш избухва фойерверк, сякаш споделям за родното място или за блян от приказките. Затова когато мой близък приятел, който е обиколил половината свят, ми каза – иди в Малага, щом толкова харесваш Тоскана, там ще бъдеш възхитена, му повярвах и планирахме това пътуване. Директните полети до Малага бяха над възможностите ни, затова предприехме две прикачвания на отиване и връщане – едното през Милано, другото през Барселона. Времето в Милано ни беше ограничено и го посветихме основно на катедралата „Дуомо“ и разходка из галерията Виктор Емануил, където за пореден път се насладихме на вкуса на Италия, обядвайки в кокетна пицария, а аз с присъщия ми ентусиазъм се впуснах да се въртя върху прочутата мозайка с бика с надеждата да си открадна още късмет в бъдещето. Въпреки монолитността на катедралата обаче, и изяществото на белия и мрамор, близостта с галерията надделя и Милано доближи сетивата ми със своята комерсиалност. Светещите реклами на магазините на световните модни марки някак отнеха от блясъка на барока, готиката и неокласиката на „Дуомо“. Италия е категорично в бъдещите ми планове, но смятам в близките години да подминавам Милано – търговското му излъчване не се съчетава подходящо с моето очакване за култура и традиции на италианска земя. За сметка на това Бергамо, където бяхме предвидили нощувка, ме прегърна по италиански. Гиздаво малко градче, което носи и типичните за историята на страната особености, и модерното. Тук се сблъскахме с дребно неудобство, което в началото разклати италианското ми увлечение – оказа се, че е невъзможно да си вземеш такси на автогарата или да спреш преминаващо такова. Когато все пак успяхме да говорим с един шофьор, спрял за освобождаващите го пътници, той обясни, че няма как да го наемем, защото трябва да се обадим на телефон, за да го поръчаме. Не проумявах подобна прецизност – той беше свободен, но не можеше да ни придвижи, защото не сме го повикали по телефона. Съответната ситуация бегло помрачи настроението ми, което много бързо се приповдигна от елегантния апартамент, целият в дърво и минало, в който се настанихме. А спокойната вечеря в малко местно ресторантче съвсем ми върна челната позиция на Италия в сърцето. При все това предстоеше прехвалената андалуска шарка – Малага и не биваше да избързвам със заключенията. Тя ни поздрави със слънце и мирис на море. Настанихме се в неуютен хотел, но в близост до крайбрежието и съвсем в началото на пешеходната алея. Първото, което ме стъписа в града беше гюрлутията, която създаваха хората – непрестанно бъбрене на висок глас и фамилиарното общуване навсякъде. Сякаш бях попаднала в циганската махала – никак не ми се връзваха прекалената приветливост, вдигаща невероятна суматоха, със спокойния начин на живот, следобедната сиеста и възможността за отлагането на проблемите за по-късно. Две напълно несъвместими качества – врява и невъзмутимост, фамилиарност и апатия, вълнение и почивка. Притъпявайки моята надменност и протоколност, реших да не се поддавам на първоначалното впечатление, а да потъна в пъстрата всеобща веселост и да намеря моите цветове, които да сглобят картината. За първия ден от обиколката на града бяхме предвидили крепостите „Алкасаба“ и „Гибралфоро“. Бях чувала, че Алкасаба е най- старата мавритански крепост- дворец в Испания и очакванията ми бяха просторни. Удобното в случая беше, че двете крепости са свързани и с едно посещение могат да се видят заедно. Като изключим въздействащата гледка на пристанището и града от хълма, където са разположени крепостите, и уханието на обилната и разнообразна зеленина наоколо, се почувствах излъгана. Изобщо няма да коментирам т. нар. археологически музей в крепостта. За пореден път се убедих, че нашите исторически и природни дадености са много по-обаятелни и авторитетни, но не толкова популярни за чуждия турист. Автоматично съпоставих с Царевец и естествено националното ми самочувствие се възвърна. Предстоеше посещение на Арената за корида, която се оказа затворена за туристи и трябваше да се задоволим с обиколка из пристанището, където често акостират луксозни круизни кораби и беше монтирано 70-метрово виенско колело. Изпитвахме необходимост да се потопим в съвременните атракции и да се насладим на вкусната морска храна и паеля, полети със сангрия, за да начертаем план за следващите обекти. За огромно съжаление на културните туристи, ще спомена, че катедралата „Манкита“ беше леко пренебрегната в полза на ботаническата градина „Ла Консепсион“, на която отделихме почти цял ден и въпреки обширната обиколка и изминатите 22 км през деня, бих казала, че успяхме да си починем сред редките растителни видове, доставени от не знам колко континента. Там бях най-силно завладяна от Каза Палацио, където великолепието струеше отвсякъде. За миг се почувствах принцеса, която танцува под цветната арка и не се изненадах, когато срещнахме младоженци, избрали точно това място за сватбената си фотосесия. Тайно завидях на дамите от миналото, чиито тежки муселинови рокли са се носели по просторните зали на къщата. Днес често избират мястото за провеждане на симфонични концерти, но за мое съжаление в деня на посещението ни, не се състоя такъв. Въпреки това напуснах градината с нежна мелодия от пиано и цигулка, която обилното ми въображение загнезди в сърцето ми и макар да не бях обута с бални обувки, а с удобни гуменки, се отдалечих с грациозна походка на дворцова дама. Малага продължаваше да ме изненадва, там, където в началото видях плебейщина, сега се модулира в аристократизъм. Идеята за противоречие в града продължаваше да се задълбочава. От една страна разноцветни градини и орнаментика, а от друга – приетото за нормално облекчаване на улицата. Не проумявах как едното, изискващо познание и култура, се смесва с другото, което е белег на нецивилизованост и дивотия. Оставаха вероятно още много изненади, затова за следващия ден предприехме посещение на прочутите курортни градчета в Коста дел сол – Торемолинос и Марбея. За там очакванията ни бяха да се разходим из плажните алеи и уличките с безброй магазинчета, привличащи туристи отвсякъде и да опитаме прочутите сардини, печени на шиш върху жар, известни като „еспетос“. Обхождайки крайбрежните ресторантчета да търсим подходящо и най-вече, разглеждайки малките лодчици, запълнени с пясък, покрит с жарава, на която се печаха сардините, спирахме да погледнем изложените отвън менюта и да направим избора си. В едното от ресторантчетата менюто беше подробно и обилно украсено със снимки на блюдата, затова се спряхме и обсъждахме кое бихме могли да поръчаме и кое би допаднало на вкуса ни. Прикани ни млада дама, която остана до нас и слушаше дискусията ни, затова се стъписахме, когато решихме да продължим по улицата да видим какво друго се предлага, а тя се включи в разговора ни на български много грубо. Каза само – „По-надолу цените са същите“. Бяхме шокирани, ние не обсъждахме цените от менюто, а самите гозби и се питахме кое какво точно представлява и дали би ни харесало, а тя нито за миг не показа, че разбира езика ни и не направи опит да ни разясни и да ни убеди да изберем ресторанта, където работеше, а се включи с неуместна забележка, когато вече предпочетохме да потърсим друго място за обяд. Усмихнах ѝ се учтиво без да навлизам в разяснения и се отрезвих – коя съм аз да се възмущавам на звучните испанци, при условие, че моята сънародничка подходи по просташки и елементарен начин. В този момент, докато похапвах миди в бяло вино, вкусни хрупкави калмари и еспетос, реших повече да не оценявам различните, а да се забавлявам с нюансите на несходствата.
Следваше посещение на коренно различна култура – Гибралтар, затова събудих усмивката си и се отдадох изцяло на доволството от новото и непознатото. Гибралтар е задморска територия на Великобритания, която заема най-южната част на Пиренейския полуостров, където всички пътища водят към Скалата – най-високият хълм там (над 400м). Неговите склонове се спускат надолу към морето и е истинско удоволствие прекрасната гледка от високо, която се допълва от природния парк на самия връх. За тези, които не припадат особено по пасторалните гледки, забавление доставят дивите маймуни от вида маготи, които редовно пребъркват багажа на туристите и създават множество комични ситуации, защото откраднали веднъж някоя вещ, трудно могат да бъдат догонени по гористия скат и трябва да се примирим с безвъзмездно изгубеното. Маймунките са най-чаровната атракция на мястото, като не бива да изключвам, разбира се, и лифтът, с който се стига до там. Изкачването и слизането с него са незабравимо преживяване. Това, че единствената сухопътна граница на Гибралтар е с Испания и че на полуострова живеят доста испанци, не бива да заблуждава туриста, че все още е в Андалусия. Само кратка среща с някой от местните и човек разбира, че си има работа с английската студенина. За наше съжаление, ние го изпитахме в неприятна разпра с един гибралтарец, който беше безкомпромисен за това, че сме паркирали на неговото паркомясто, при условие че никъде не беше упоменато, че то е запазено. В крайна сметка разрешихме проблема, но си тръгнахме с убеждението, че май по можем да приемем непринудеността и спокойния нрав на южноиспанците пред хладината и нелюбезността на англичаните.
Очакваше ни посещение в стария град на Кордоба и автоматично се пренесохме от едната реалност в другата. В Кордоба са се преплели много култури – римската, арабската и християнската. И всичко това може да се види в джамията Мескита, където първоначално е имало римски храм, после арабите построяват джамия, която на по-късен етап, когато градът става християнски, тя се превръща в катедрален храм на архиепископа на Кордоба. Подобна е историята на неописуемия дворец Алказар, който първоначално е бил резиденция на халифите, а после се превръща в убежище на християнските управници. Дворецът е заобиколен със солидни крепостни стени и кули, но неминуемо най-въздействащото на тази територия са прелестните градини, с красиво подстригани дръвчета, езера и фонтани. Друга приятна забележителност наблизо е прочутият Римски мост, в дъното на който се открояват три кули. Някои свързват тези три кули с наличието и спокойното съжителство на мюсюлмани, християни и евреи в стара Кордоба. Този факт няма как да знам, но с вълнение бих препоръчала да се посети града, защото там от всяка мозайка или стена блика история. Който иска да се пренесе в далечното минало и да почувства смесването на няколко култури, това е неговото място.
А нашето беше обратно в Малага. Не бяхме разгледали къщата – музей на Пикасо и с риск да ме заклеймят доста изкуствоведи, ще изкрещя- това са най-безсмислено пропилените ми пари за вход. Виждайки тълпите туристи пред входа, реших, че ме чака незабравима среща със световно изкуство и макар кубизмът да не ми е любимо направление в изобразителното изкуство, аз харесвам някои от картините му, но очакванията ми за просторна галерия и някакъв специален контакт между мен и творбите на Пикасо, не се оправдаха. Побързах да изляза и да се насладя из тесните улички на Стария град на Малага. И за моя огромна радост съвсем наблизо видяхме, че има Музей на музикалните инструменти, където успяхме да си подарим няколко, възбуждащи интереса ни, часове. Оказа се, че вътре е изложена най-голямата колекция от музикални инструменти в Европа и особено увлекателното за нас бяха интерактивните екрани, където можеше да разберем информация за всеки от инструментите и да чуем как се използват и звучат. Отделно имаше обособени няколко зали с инструменти, които можехме да изпробваме и там прогонихме туристите с нашето семейно трио, където на фона на стържещите звуци от мен и съпруга ми, проличаха музикалните познания на дъщеря ни, която от няколко години се бори с изморяващото пиано. Колкото и плачевно да беше изпълнението на семейното ни трио, ние се забавлявахме много и това беше подходяща възможност да разпуснем от насъбралата се умора от обиколките през изминалите дни. На следващия ден ни очакваше Барселона и тези няколко часа релакс бяха безценни и енергизиращи за отмалелите ни крака и утолените ни с новости, души.
В Барселона имахме ден и половина – твърде малко, за да видим всичко, което искахме. Едно е ясно, още след кацането, разбрахме, че сме далеч от Андалусия. Освен че мащабът на града беше различен, и шумът беше от друг тип. От емоционалната врява се пренесохме в хаотичния глъч на големия град. За малкото време, което имахме трябваше да набележим само няколко обекта и да се съсредоточим в тях. Като начало направихме дълга разходка по Ла Рамбла, за да усетим атмосферата на града. Нямаше как да пренебрегнем напълно страха след близкосрочния терористичен акт на улицата, но се стараехме да се насладим максимално на разходката от паметника на Христофор Колумб до площад Каталуния. Туристическото оживление по пристанищната част и безчетните аромати и цветове по пазара Букерия ни възвърнаха желанието да видим нови и интересни кътчета и да забравим безпокойството. Когато човек се докосне до нещо красиво, невиждано, различно, той забравя за опасностите, които съпровождат живота. Бързахме към прочутата Саграда Фамилия, аз – с отворена душа, а останалата част от групата- с надежда да свършим по-скоро, за да посетим жадувания от тях Камп Ноу. Метрото ни стовари откъм гърба на базиликата и първото нещо, което си помислих е, че е изключено това да е тя. Стоях на няколко метра от сградата и си мислех, че това е някакъв пясъчен модел, правен от дете, което все още няма чувство за симетрия и на всичкото отгоре някой е полял с вода „строежа“ му, защото на места пясъкът се стичаше и съвсем губеше форма. Няколко огромни пълзящи животни, приличащи ми на плъхове, се спускаха от куполите. Гърбът беше потресаващ. Но, когато заобиколих храма от другите страни изпаднах в шок. Това дори не беше карикатура на християнски храм. Бях слушала много за архитекта ѝ – Гауди, който бил гений и в този случай ме успокоява единствено това, че доста от гениите не са били съвсем нормални. Защото цялото ми същество крещеше, че сградата пред мен не е църква, а архитектурен експеримент на някой с разчупен ум. Обикалях като луда, очите ме заболяха, но гледах, за видя нещо, което да ми хареса. На единия купол различих нещо като плодове, на друг ми се стори, че виждам близалка. Замъгли ми се съзнанието от безсилие пред тази бурлеска. Мъжът ми ме попита дали ще вляза, аз изкрещях – „За нищо на света“ и веднага потърсих начин да се отдалеча от това безобразие. Не знаех дали този паметник е осветен и когато разбрах, че е, разочарованието ми беше пълно. Защото всеки архитект може да прави каквото му харесва и народа може да му се радва и диви, но допускането от християнството на подобна изцепка вече говори наистина за голяма волност в религията ни. Простете невежеството ми относно каталонския модернизъм и неразчитането на символиката, но символите тук бяха толкова много, че поставени накуп, превръщаха паметника в жалка карикатура на религията. Не бих искала никога повече да се върна там, по природа съм естет, но досега не съм реагирала така бурно на грозотата, може би заради толерантността ми. Но в случая със Саграда Фамилия не ставаше дума само за дисхармония, а за невъзможността да приема подобен модернистичен поглед в християнството. В този момент имах непоносима потребност да отида да видя прочутия Парк Гюел, проектиран от същия архитект, за да му простя гаврата с църквата, защото парк, паметник, сграда мога да приема да бъдат всякакви, дори там ме забавлява и обогатява различното. Но дъщеря ми предпочиташе Камп Ноу и аз реших, че е много по-добре да доставя радост на нея отколкото да рискувам да довърша, обезверена и разочарована, деня си. Не обичам футбол и за мен посещението на прочутия стадион беше възможност да придружа останалите членове от групата, но и начин да се пренеса в едно открито пространство, което давайки простор на погледа ми, ще изчисти от разочарованието съзнанието ми. Стадионът, естествено, е много атрактивен за една тийнейджърка. Излязохме оттам с албум със снимки-колажи със звездите на отбора, с вълнението от докосването на спечелените купи, с едно специално въодушевление, което само футболен запалянко може да усети. Детето сияеше и за мен това беше достатъчно основание да забравя всички останали недоволства от деня. Пътешествието ни беше към края си и сякаш случайно, за да се допълни съвсем развлечението ни, попаднахме пред Музея на илюзиите. Оказа се много приятно местенце, където забавлението е гарантирано. Бих го похвалила пред всички семейства с деца, които са избрали да посетят Барселона, защото опитът ми е показал, че хлапетата не се интересуват особено от забележителностите в един град, а от местата, където могат да се развличат и където могат да си направят специфични селфита, които да споделят с приятелите си.
Обхождайки ума си за идея как да завърша очерка си, си припомних един фрагмент от летище Ел Парт, малко преди да отлетим за София – самолетът имаше закъснение и пътниците бяхме оформили голяма опашка и отегчено чакахме. Повечето бяха българи, някои емигранти, други като нас – екскурзианти. Всеки споделяше някакви впечатления, аз бях някак необичайно несъблазнена и се опитвах да направя някаква равносметка и в този миг видях как от ясното небе започна да се сипе дъжд. Разлях се в широка усмивка и си помислих: Недей плачи за мен, Испания! Пак ще дойда. Дори и не изцяло пленена, бих искала да те опозная издълбоко, за да намеря моето основание да те виждам нееднократно. И, ако се върнем на причината да започна това пътуване, ще кажа, че Малага не е Тоскана и никога не би могла да заеме мястото ѝ в сърцето ми, но е нетипично и разнолико предизвикателство, което си заслужава да се изпита.
