Досега съм имала множество покани за посещение на Турция и винаги съм усещала някакъв необоснован стопер, с който съм отказвала. В опит да се измъкна с някакво оправдание често съм се шегувала, че вероятно в някой минал живот съм била поредна съпруга на някой анадолец с недотам щастлив живот. Това е смехотворно, разбира се, защото моите задръжки бяха единствено по отношение на Турция и към никоя друга мюсюлманска страна. Не знам какво ме разубеди този път и накара да предприема това пътуване, но в никакъв случай не добрата цена и прехваленото перфектно обслужване, просто ми дойде момента. За първа среща с моята страна – кошмар избрах западната ѝ част, брега на Егейско море и отседнахме в един хотел в близост до Птичия остров. Най-после бях там, където половината ни страна се извървя и много често в споделянията за лятната почивка по-често чувах Кушадасъ вместо някой роден черноморски курорт. За мое съжаление избрахме време за почивката, когато българските абитуриенти разпускаха по хотелите на егейското крайбрежие и оставяха „ярка“ следа за поведението на българина. Друга сериозна грешка беше, че предпочетохме време непосредствено преди големия местен празник Байрям и пътуването през ферибота и митницата се превърна в мащабен кошмар, който ще помня задълго. Към отежняващите екскурзията ни обстоятелства ще посоча и местния ни тур оператор, който дойде с невероятния си чар, смесица от припряността на българина и умението да убеждава на турчина, обеща ни набързо бляскава почивка и после с още по-голяма бързина отмени повечето от предлаганите екскурзии и се оправда с натовареността си с българските абитуриенти. С две думи – оправяйте се. И, за да бъда напълно честна, предложиха ни т.нар. от тях обзорна обиколка на Кушадасъ, на която се записахме с очакването на небивали наслаждения от невиждани панорами. Е, няма по-голям шок от това да те разтоварят пред една болница, която беше толкова модерна, че чак футуристична, да ти я прехвалят сякаш си дошъл тук на лечение и да ти кажат, че най-хубавата гледка към градчето е от паркинга ѝ. Разтовариха ни и призоваха: гледайте! Но какво по-точно? Зад гърбовете ни болница, пред краката ни пропаст, в далечината града, който можеше да видим пейзажно от много други по-подходящи места. И, за да не бъда до край критична, ще кажа, че вероятно екскурзовода беше избрал точно това място, заради името на града, което беше изписано с големи цветни букви тип весёлые картинки. Единственото, което ме впечатли там бяха няколкото къщички за котки, модерни и поставени в нищото. Тогава разбрах, че турците питаят силно уважение към животните, не само домашните, а и уличните, грижат се по всевъзможни начини за тях като не ги оставят нито гладни, нито без подслон.
Без да се настройвам песимистично, изчаках да разгледам самия Птичия остров, който е една от основните атракции на Кушадасъ и да довършим „обзора“. Островът се оказа островче, обградено с крепостна стена, а в музея вътре освен няколко макета на кораби и огромен скелет на син кит ( който така и не разбрах защо е изложен точно там), друго няма. Казват, че тук кацали безброй птици по време на миграцията си, но в момента имаше само един гълъбарник и някак усещането на острова не ми беше птиче, а по-скоро незначително. Затова с радост тръгнах към следващите атракции, които се оказаха в единствено число и по-конкретно Кервансарай. Това място от XVII век, в близост до пристанищните докове, което е приютявало пътници и търговски кервани, ми върна бегло надеждата с ориенталското излъчване. Днес то се използва за различни експозиции, а в момента имаше такава на ретро коли. И макар да имаше немалко противоречие между типичната османска атмосфера с палмите и орнаментиката и паркираните коли в двора, сякаш точно това място ми върна надеждата, че съм попаднала на територия, която ще ме развълнува. Защото въпросната ни „обзорна“ обиколка приключи с разходка из търговските улички наблизо. Бях объркана и незадоволена и в мен отново се пробуди чувството, че Турция не е моето място. За радост тази емоция остана в мен само до следващия ден, когато пред мен се разкри под финия воал на забулването, другото лице на страната.
Другото лице на страната, в която бях, но не турско, а древногръцко, в руините на Ефес. Един от трите велики града в античността и най-запазеният днес – Ефес, не просто омагьосва с излъчването си, но и подтиква към преклонение с величието си, което макар и отминало, може да се долови и днес. Чудех се, ако съществуваше някакъв съвременен технически начин, с който да може да се възстанови града напълно, дали би бил толкова впечатляващ, колкото във въображението ми. Дори само от останките, които виждаме, личи колко богат икономически е бил този град. И не само. В древността в града е имало осем училища, а отчасти възстановената библиотека на Целз издават устрема към знание на древното население, живяло тук. Пищно декорираната фасада и трите врати, които водят към библиотеката, между които има четири статуи, само подсилват влечението да се посети този храм на знанието. Някога там са се съхранявали 12 000 свитъка и неизменно в мен се породи огорчението, че посетителите в днешните библиотеки стават все по-малко, което обезсмисля влагането на подобен ентусиазъм и творчество в изграждането им. Въпреки всички налични детайли, будещи възхищение в Ефес, градът си остава известен с храма на Артемида – едно от седемте чудеса на света. Храмът е бил разрушаван и изграждан отново няколкократно, а днес от него се пази само една колона. Култът към Ефеската Артемида – богинята на плодородието и изобразявана с няколко гърди – символ на плодовотостта, е бил толкова силен, че храмът е бил препълнен със съкровища и по този начин се превръща в банка, която раздава кредити. Смята се, че едно от разрушенията на това светилище е предизвикано умишлено чрез пожар, за да се окраде съкровищницата в него. И макар от храма днес да не е запазено почти нищо, изумлението ми беше колосално, когато видях млада азиатска двойка да си прави сватбена фотосесия там. Вървейки по древната прашна улица в силния пек е повече от неочаквано да видиш булка с шлейф, прическа и токчета, сгушена в нагласен в сако при 34 градуса, младоженец, да позират пред неуморен фотограф. Явно мотивацията им е била добре обусловена и очакванията за бъдещия съвместен живот, свързани с Артемида, за да изминат хиляди километри и да изтърпят всичките неудобства, за да си подарят подобен сватбен ден.
Освен античните останки, в града има запазени и такива от християнството. Ефес е споменаван в Деянията на апостолите. В руините на доста места се виждат кръстове, а до днес са запазени части от сградата и кръщелния купол на църквата Св. Богородица, където са се провеждали църковни събори. Но въпреки цялото антично и християнско богатство на Ефес и изненадата ми, че турците са подпомогнали съхранението и възстановяването на култури, различни от тяхната, в моето съзнание градът ще остане в една илюстрация: фон – в далечината чисто небе, зеленина, руини, пек, щъкащи прашни туристи и на преден план в пълно противоречие с околността пищно нагласена млада брачна двойка японци. Един смес от много култури с едно послание – толерантност. Само разбирането и оценяването на различното може да помогне да изпъкне личното.
Затвърждаването на това разбиране се усили само след няколко километра при посещението на къщата на Богородица. Католически храм от огромно значение за християните на турска територия, който е почитан и от местните. В тази къща е живяла Дева Мария след като напуска Йерусалим с ученика на сина ѝ – Йоан. Тя остава тук до смъртта си, но и до днес се водят спорове къде точно е погребана. Къщата е малка, състояща се от две помещения като в едното е обособен олтар. В нея се отслужва католическа служба всеки ден. Твърди се, че тук са се случили много чудеса, а точно отпред има 4 чучура, от които тече лечебна вода. Съвсем наблизо погледа привлича една бяла стена, обсипана с милиарди малки бележчици, на които поклонниците пишат своите желания. Моята изненада беше, че липсваше заслон на стената, а въпреки това хартията не беше съсипана от атмосферните условия. Нормално е след един по-обилен дъжд всички малки листчета да се превърнат в каша, която да се разтече по каменната стена, но явно някаква невидима сила пази човешките надежди със силата да ги сбъдне. До самата къща на Дева Мария се достига през приказна алея – дърветата са оформили естествена арка, която обгръща вярващите в тунел, за да ги изведе до една малка къща, на пръв поглед твърде обикновена, но създаваща атмосфера на умиротворение и емоционалност. В двора на малка полянка бях изненадана да видя огромна дупка, която се оказа кръщелен купел – място за масово покръстване. Всичко е на пръв поглед семпло и нелъскаво, но дори няколкоминутен престой на мястото създава лекота и затишие, които водят човек в едно друго измерение, нерелигиозно, а проникновено, лично и създаващо сигурност. Затова не е случайно, че на Успение Богородично тук се събират католици, православни и мюсюлмани за тържествена служба. Именно на такива места, които да са обвързани с религиозни личности, но където религиозната принадлежност е на заден план, се достигат състояния на смирение и задълбоченост, които са сигурен път към човешкия мир. В подобни пространства и в такива, в които природата се е заиграла, и е създала изумителни и необясними чудеса, съм склонна да се развълнувам особено.
Затова следващият обект, който ще опиша е Памуккале – варовикови тераси, които не мога да си обясня с беглите ми химични познания. Но самият факт, че подобен природен феномен няма другаде, говори, че тук е намесена не само химия, а и доза вселенско чудо. Водни ручеи, богати на минерали, които се спускат от намиращия се наблизо древен град Хиераполис, създават бели скални тераси, които възхищават и в същото време лекуват. Още в миналото е била осъзната ползата на тези води и града се е превърнал в санаториум като се смята, че водата лекува над 200 болести. Главният извор на водата по терасите е от извора на Клеопатра. А изворът е наречен така, защото се смята, че Клеопатра и Марк Антоний са идвали тук. Добрата маркетингова туристическа програма е убедила хората, че ако се изкъпят в този извор ще се подмладят и ще се разхубавят. Познайте дали се доверих на този икономически трик? Първа се потопих и колкото и да ме убеждаваше екскурзоводката накрая, че изглеждам по-свежа и като девойка, един поглед в огледалото е достатъчен, за да отрека поверието, но все пак нека не бъдем скептици и да се порадвам на едночасовото потапяне в силно минерален басейн. Дори да няма видима промяна, да се надяваме, че ще има някакъв прогрес в здравословното състояние. Все пак в древността, докато Ефес е бил популярен икономически център с развито златарство, Хиераполис е бил известен град – санаториум и никак не е случайно, че точно тук е имало голямо гробище, три пъти по- голямо от капацитета на града. Тук са идвали на лечение и после са избирали погребалното си място много богати личности от онези времена. Затова и наблизо са немерени пищни саркофази, за изработката на които е използван мрамор от други райони, но са били влагали месеци работи и огромни средства за тази последна почивка. От града е съхранен и античния театър: най – запазеният и един от най-големите в Търция, към който води стръмен прашен път. Когато го достигнах, изпитах необоснован страх, сякаш съм се възвисила в пространство, където не мога да се застоя. Виждах стръмните скамейки, прелестните статуи на сцената, и треперех. В дъното на театъра се виждаше Портата към ада, водеща към пещерата на Плутон, където оцелявали само жреците, а умирали всички приближаващи се животни. Днес този феномен има обяснение – пещерата отделя отровни газове, които убиват дребните животни, а предизвикват халюцинации в приближаващите се хора. Та, изправена във висините на античния театър, се усещах в някакви божествени селения, където бях чужда. Отправях взор към портата към ада – и там не ми беше мястото, най-уютно се чувствах в изворът на Клеопатра и варовиковите тераси – местата, където човекът търси здраве, разкрасяване, младост и досег с природата. Странно е преживяването на Памуккале, стъпваш в освежаващо изворче, наоколо ти необяснима белота и ако не ти топло от водата в краката ти, би помислил, че си в някое замръзнало кралство. Такава е асоциацията с цялата прозрачна неопетненост наоколо. И в същия миг осъзнаваш, че си част от едно природно чудо, несравнимо и неописуемо, който дори цялото човечество да се обедини, не би могло да създаде. На нас хората остава да му се възхитим и да го съхраним, доколкото ни е възможно, за да подпомогнем съществуването на още едно кътче от рая – тук на Земята.
Измъквайки се от тези картини на свръхестественото, се насочихме към намиращата се наблизо фабрика за изработване на предмети от оникс. Към фабриката има магазин, от който могат да се купят множество сувенири и бижута. Този полускъпоценен камък съдържа много минерали и се смята за лековит. Поддадена все още на еуфорията на Памуккале се доверих на твърденията и си тръгнах оттам с чаша от три цвята оникс. Бях уверена, че престояла 20 мин. вода в тази чаша се насища с минерали и е толкова полезна за човешкия организъм, че обезсмисля приемането на каквито и да е други лекарства. Така че, за в бъдеще нямам никакви оправдания за боледуване. Чашата съчетах с обици от султанит. Този необичаен камък, който сменя цвета си, се добива само в Турция и след като си купих здравето реших да го придружа и с елемент – красота, за да постигна пълната хармония.
От всичко преживяно дотук турското ми се изгуби, наситих се с безброй емоции, а някак автентичното анадолското ми убягна. Затова, когато разбрах, че близо в района, в който сме отседнали се намира малко колоритно селце, наречено Шириндже, побързахме да го посетим. Самото име, което означава красиво, прекрасно предполага достойнства, които не бива да се отминат. Селцето е населено с етнически турски гърци от района на Солун и е застинало във времената от преди 100 години. На пръв поглед го сравних с нашата Ковачевица, но докато так къщите отвън са в духа на отминали времена, а вътре са осъвременени с лукса, в Шириндже, надзъртайки в една – две къщурки, видях калени подове, оджак, дървени чардаци и външни санитарни помещения на няколко метра от къщите. Селото е известно като занаятчийко и преминавайки през калдъръмените улички навсякъде има насядали местни, предлагайки пъстри шевици, плетива, домашни сапуни, какви ли не сладка- от портокали, от маслини…Тук на всяка крачка може да се изпие прочутото турско кафе, което се приготвя на масичка пред теб, която е обсипана с горещ пясък. Поднася се с локум и топло гостоприемство от усмихната туркиня със забрадка и шалвари. Благостта на хората е запазена марка. Бродейки по уличките, отправени към едната от двете запазени църкви, една местна жена протегна венец от билки към дъщеря ми. Детето се наведе и туркинята сложи венчето на главата ѝ, изричайки на турски нещо, което не разбрахме, но виждайки добродушието и нежността на излъчването ѝ, вярвахме, че реди благословия. Когато я попитах колко струва, не поиска нищо, изпрати ни с усмивка и усещането за отличеност. Моментът беше толкова специален, тих и могъщ, че снижи ефекта от посещението на църквите, които повече от сто години не са действащи, но не са и разрушени. Бях слисана отново как народ, който приемах като нетърпим към чуждото, различното, го е съхранил и продължава да му отдава уважение. Дали защото настоящите жители на селото са познали живота сред другите в Гърция, са се научили да пазят чуждото или, защото по природа са благи и великодушни, но престоят тук те кара да се чувстваш почетен. Не просто гост, а свой сред различни. От Шириндже си тръгнахме с торба буркани сладко, сапуни и няколко бутилки плодови вина. Тук почти във всяка къща може да се дегустира местно вино и дори да не купиш бутилка на тръгване, те изпращат с усмивка и благопожелания. Отпътувайки си оттук се чудех защо толкова ефирно докосна сърцето ми това селце, дали защото ми напомни в някаква степен за някои български планински селца, дали защото беше турско, но носеше различна душа, дали защото го споделих с любима компания…нямам обяснение, но знам, че бих го препоръчала на всеки, който иска да опита една старовремска европейска прегръдка в Анадола.
Но, ако искате да се смесите с типичния калабалък на района, не пропускайте Измир. Там отседнахме в хотел в Стария град и първото, което ме разтърси, напомняйки ми къде съм, бяха изброените само за минута 14 джамии, които се виждаха в близкия радиус. Не е пресилено да кажа за града – на всяка крачка, джамия. Вярно е, че в града има и църкви и синагоги, но наличието на религиозни храмове толкова нагъсто ми се видя прекалено. Другото, което ме озадачи, бяха неизброимите булчински магазини. Чудех се какво става. В този град само вярващи и младоженци ли живеят? Вървейки по една от улиците, се обзаложихме с компанията какъв е следващият магазин. Залагахме на булчински и всички печелехме. Чак на следващия ден разбрах, че сме попаднали в квартала на модата. Този район бил прочут в цялата страна с бутиците си за сватбени и официални облекла. Честно казано си отдъхнах, защото ако в този древен град запомнех само джамиите и белите рокли, щеше да е кощунство. Но късметът ни подведе и с една от най-големите архитектурни забележителности на Измир – часовниковата кула. В момента беше в реставрация и не успяхме да ѝ се полюбуваме подобаващо. За сметка на това пък не пропуснахме да се насладим на прочутите местни специалитети : гюзлеме с айрян , кукуреч ( агнешки черва, печени на шиш) и съвършения за мен деликатес – пълнени миди с ориз. В тази кулинарна тирада е грехота да пропусна баклавите, локума, смокините с орехи и медния суджук с ядки. От едно място се помнят не само забележителности и местна храна, а най-вече нетипичните преживявания – онези моменти, които са те изненадали и са те накарали да усетиш наличието си в различното по активен начин. Лутайки се из пренаселения пазар, възмутена от мръсотията и гюрултията, чухме музика, която не звучеше любителски, а твърде професионално за подобно място. Сбутахме се сред тълпите и попаднахме на площадка пред малко магазинче, където мъжка група свиреше и пееше. Веднага отбелязвам, че не харесвам турска музика, но емоцията, която придаваха тези мъже, беше завладяваща. За първи път видях цимбал (ориенталски струнен инструмент) и както си бях мрънкаща и невпечатлена от пазара, изведнъж се захласнах от песните, които звучаха и нямаше как да не отбележа, че спираха не само туристи, но и всички търговци от близките магазинчета се бяха наредили и се радваха на концерта. Ето на това му се казва особена ситуация – хем нещо не ти харесва, хем не се откъсваш от него. И моето поведение беше противоречиво като цялото ми усещане за Турция. Страна с преклонение към туриста, съхранила в пределите си културата на другите – различните и в същото време крайна религиозност. Също като самите турци : лежерни, бавни в бита си, а бързи в услугите, за разлика от нас българите, които сме иначе темпераментни в ежедневието, но протяжни в съдействието. И понеже не обичам обобщенията, защото винаги има изключения, ще завърша с това, че Турция не ме превзе, но ме „нахрани“ с разнородни възприятия, които са обещание за още гостувания.
