В близките дни изпратихме два празника, които оставиха „кървави“ следи в социалните мрежи. Обществото ни (и по-конкретно женската му част) обсъждаше толкова оживено кой от двата празника – Хелоуин или Денят на будителите – да празнуваме, че накрая се оформиха лагери. И в мен остана въпроса трябва ли да избираме и защо е нужно да анатемосваме различните, ако нашия празник не руши спокойствието на обкръжението ни? И, докато изчитах ожесточени коментари – по-дълги от обзорна статия в регионален ежедневник, пред погледа ми изникна съобщение за едно събитие. В местен ресторант (https://www.facebook.com/chushkaart/?epa=SEARCH_BOX) организираха Арт ателие, което приканваше да събудим творческата си енергия в две поредни вечери: едната, наречена Котешки истории и посветена на Хелоуин, а другата – Завръщане в миналото, посветена на Деня на будителите. Реших да избера за себе си и дъщеря ми Котешките истории, не защото отдавам предпочитания на първия празник, а защото рисуването само по себе си е достатъчно буден процес и скромните ми художествени умения предполагаха, че една котка е по-лесна за изпълнение от сложните елементи на възрожденските къщи от миналото ни. Убедена съм, че ако тези редове попаднат в някоя от дискусиите, които жужаха в социалните мрежи тези дни, ще бъда обявена за член на сатанинска група, заради избора си или кой знае какви по-абсурдни принадлежности биха ми приписали. Но честно казано, не ме интересува, даже се чудех как интелигентни хора се впускат в подобни безумни спорове с такава страст все едно спасяват планетата от бедствие. Ако използвахме тази пламенност за нещо полезно за другите или за нас самите, резултатите дори и да не са впечатляващи, поне няма да са уязвили някой друг с назиданията си. Няма да се поддавам на импулса да лозунгирам мнението си да се превърна в подражател на тези, които преди миг, укорих. Целта ми е друга и проста – да споделя моето специфично преживяване и да изтъкна един нестандартен начин, който предлага града ни, да прогоним умората, стреса и апатията с рисуване и чаша вино в ръка.
Записах се за участие с дребен скептицизъм и по-скоро очакване за нещо незавършено и комерсиално. Като се имам предвид, че аз до днес рисувам крайниците на човешките фигури като чертички, какво да се очаква? Прекалено оптимистично беше да приема, че един художник – ментор ще събуди в мен достатъчно творчески потенциал, че да ми стигне да изобразя картина. Но недоверието ми се препъна още щом влязох в ресторант „Чушка“, където се провеждаше събитието. Помещението, където щяхме да рисуваме, беше украсено с толкова стил и настроение, че подсказваше, че тук се държи и на най-малкия детайл. На дълга маса бяха подредени 8 статива, колкото са обичайно участниците. На всяко работно място бяха приготвени нужните бои и четки. Темата на работната маса бе есенна с хелоунски акценти: имаше разпръснати листа, нестандартни изискани свещници от клонки, тиквени кашпи с оранжеви цветенца – изобщо декорацията бе забележителна. Но, когато видях цвета на четките в същите меки есенни тонове- направо бях сразена. То бива усет към детайла, но чак да съобразиш и този елемент, и дори оттенъка на салфетките, категорично осъзнаваш, че си на място, където те очаква изключително преживяване, където само може да се отпуснеш и да се наслаждаваш на това, което ти се предлага: красота и творчество.
Рисувахме по модел – картина, на която беше изобразена черна котка, стъпнала на тиква. Бързам да отметна, че обичайно котките, които рисувам са кръг върху елипса и в зависимост от формата на ушите животното сменя рода си – коте, мече, заек…Но моделът ни беше в профил с извит гръбнак и глава в анфас, а опашката му бе толкова сложно прегъната, а за капак от върха и висеше паяк. За лаици като мен това щеше да е усилие по-велико от това да изкача планина. Поне така мислех, докато пред нас застана Евгений – нашият ментор, който е завършил хуманитарна гимназия с художествен профил, а сега следва изобразително изкуство. Един спокоен и уверен, но без да е натрапчив, млад човек, който умело ни водеше по пътя на изобразяването като ни поощряваше да не следваме дословно инструкциите му, а да се доверим на усещанията си и креативността, която е заложена във всеки. Сменяхме четки и бои по негово насърчение, чертаехме контури и влагахме лична емоция, докато отпивахме тиквешко вино и се усмихвахме на несръчността си. Всеки, който е влагал подобно старание в някоя дейност знае, че активността провокира глада. И тогава мислено поздравих организаторите, че са устроили събитието в ресторант, а не в галерия. Докато завършвахме картините си поръчахме вечеря, която ни бе сервирана на близкостоящата маса, и веднага след като приключихме шедьоврите си, доведохме до край събитието с вкусна храна.
Какво мога да кажа за моята композиция? Не можах да се примиря, че котето ми ще е черно като модела и го украсих в сиво с бели шарки, а от каприз му нарисувах усмивка. Дъщеря ми се шегуваше, че за първи път вижда усмихнато коте и че съм превърнала картината си в карикатура ( при което се отказах от първоначалния си замисъл да му нарисувам и ореол), а аз ѝ отговорих, че това е котка-будител. Защото аз съм там, не за да рисувам хелоунски мотив, а за да използвам дадения ми повод, да събудя в себе си неоткрита досега творческа страна – да изскоча от еднообразието и да се потопя изкуството като реализирам креативността си в дейност, която е неприсъща за мен. Бях сигурна, че няма да се справя с предизвикателството и ще се проваля в опита си, но дали, защото настъпваше Деня на будителите, или защото в работната ни среда витаеше магия, аз запълних малкото си платно с усърдие и страст и бях изненадващо доволна от резултата. И въпреки че, когато споделих композициите – моята и на дъщеря ми, всички коментари бяха в нейна полза, аз обичам моето засмяно коте, поседнало на тиква с висящ от опашката му изкривен паяк. Менторът ни предложи специална фосфоресцираща боя за очите на котката, която аз използвах активно, и от на пръв поглед мрачната тема от платното ми свети едно изображение, което възбуди у мен желание – да посетя рисувателната сбирка отново, за да развивам заспалата си изобразителна находчивост и да се забавлявам в компания, която също като мен открива удовлетвореност в неповторими преживявания. Целта при мен беше да разнообразя с нещо несвойнствено празника си и в същото време да пробудя нетипична посока за моята креативност. Постигнах я и същевременно успях по свой начин да се измъкна от споровете за доминантата на някой от двата празника. И се замислих колко по-леко и съзидателно е да отделим два часа от времето си на дейност, която ни развива и забавлява от това да мерим същината на два напълно различни празника. Всеки да празнува, каквото го провокира, стига да не вреди другиму, а аз, аз усетих, че няма нищо по-пробуждащо от това да посветиш времето си на творчество, защото то съживява в нас по-ведро настроение, по – ярки емоции и по-алтруистични желания. А творбата ни – тя усмихва, създава настроение, насърчава въпроси и подтиква и ти да опиташ, за да провериш дали едно двучасово опиянение може да те направи художник и дали не е по-важно друго – да се изскубнеш от помрачението на безсмислиците и да се отдадеш на процес, който те омагьосва и въздига една стъпка по-нагоре в креативното ти разгръщане. Честит празник на духа с размах, който търси добри посоки да изрази себе си и да поведе в светли търсения другите!
