С месец декември настъпва сезонът на Коледа. Сигурно ще си кажете няма такъв сезон, сезоните са четири и са общоизвестни. Дори да искам, не мога да се съглася, сезоните са толкова, колкото различни са фазите на усещанията ни. Ако сърцето ти пърха припряно, очите ти гледат зареяно и в мислите ти съществува само един човек – това е сезонът на любовта. Ако всичко блести в украса, хората са по-ведри от обикновено и съпричастни в повече, е сезонът на Коледа. Коледата не е само един ден, тя започва от деня на очакването и, от приготовленията за нея, от първата елхова мисъл. И колкото този празник да повтаря традиции в семейството, толкова и го променяме с нашето порастване, с увеличаването на семейството, със смяната на местожителството.
Първите ми спомени за Коледа са от утрото на Бъдни вечер. От топлината на препълнената с дърва печка до носещия се из цялата къща аромат на врящ киселец. Баницата с киселец е традиционно ястие на постната трапеза на Бъдни вечер в родното ми село. Майка ми започваше приготвянето на гозбите точно с тази баница. Разточваше кори и ги печеше директно върху печката. Цялата кухня миришеше на препечено тесто – леко опушено, леко сладникаво и задължително провокиращо слюнкоотделянето у мен и брат ми. Ние помагахме като обръщахме корите, знаехме, че ако прегорим някоя кора, няма да се сложи на баницата, а ще ни разрешат ние да я изхрупаме. Затова често прегаряхме корите, докато майка ни не усетеше хитростта ни и не ни възложеше друга задача. Хитруването ни по коледа нямаше край, но естествено беше провокирано от умилението, което създаваше празника и от приповдигнатото настроение. Друга наша хитрост, свързана отново с влиянието на коледния дух, е надпреварването да вкусваме дали е готов врящия на печката киселец. Често парехме езиците си в бързината да опитаме вкусния зеленчук, който за нас всъщност беше тъждество на Коледа. Майка ни знаеше, че докато киселеца стане готов да го сложи на корите и да завърти баницата, тенджерата ще бъде на половина празна, затова винаги слагаше повече отколкото и беше необходим за баницата. Всяка година имаше някакво разпределение на отделните задачи около приготвянето на гозбите. Ако брат ми чукаше орехи за баклавата, аз рендосвах тиква – за тиквеника. Чупенето на орехите беше цял ритуал. Никога не използвахме друго, освен някоя по-малка цепеница от тези за огрев. Чупехме ги директно върху дюшемето и навсякъде летяха черупки, после ни трябваше около половин час да си почистим неразборията. Който чупеше орехите, беше облагодетелстван, защото от всяка ядка половината мушваше в устата, половината в купата за баницата. Докато рендосващият тиква гледаше тъжно и се надяваше после с готовите баници да си навакса.
И всяка отделна гозба внасяше свой аромат в кухнята. Често мисля за това как днес в забързаното ни ежедневие редовно поръчваме готова баница, ресторантски блюда за празничната ни трапеза. Даже не осъзнаваме, че силата на празника е и в аромата му. Във вкусното ухание, което оставя всяко ястие в къщата, което я изпълва и ни кара с още по-голямо желание да се съберем вечерта около масата. Приготвянето на празничната вечеря е като капка скъп парфюм – концентрира в себе си аромата на безброй усещания, носи желание за споделеност и оставя следи дълго след като сме го вдишали.
Много страст влагахме да наблюдаваме ръцете на майка ни, докато меси питката с паричката. Гледахме като заблуден пешеходец чейнчеджия- внимателно всяко премесване, всеки удар на тестото в масата, да не пропуснем парата, сякаш живота ни зависеше от това да ни се падне късмета. Никога парчето с късмета не се падаше на мен. Колкото и да извъртах питката при подреждането на празничната маса, колкото и да се взирах и да молех баща ни да промени последователността на парчетата, никога парата не идваше у мен. Това е една от моите поуки за моето родителство. Всяка година имам една допълнителна паричка в себе си, за да съм сигурна, че моето дете няма да преживее подобно разочарование и всяка година ще се чувства специална и избрана, защото късметът ни зависи точно от вярата в него, не в самото му случване.
Днес аз споделям всеки миг от осъществяването на празника с дъщеря си. Опитвам се да я приобщя в приготвянето на всяка гозба. И макар да не пека корите за баницата на печката- ще ми бъде трудно на керамичните плотове със сензорните копчета, които писукат при всеки предмет положен извън границата на котлоните, аз създавам свои аромати за празника. Невинаги успявам да си набавя сушен киселец за традиционната селска баница, но тогава интерпретирам с праз. Кой знае може един ден моята дъщеря да свързва сезонът на Коледа с аромата на праз. Или вкуса на щипка канела и лимонови корички в баклавата? А защо не и с подредбата на масата? Това е нещото, което ми липсваше много в детството ми – мечтаех за красива маса с бяла покривка и всяка гозба в красив подходящ съд, някаква допълнителна декорация или каквото и да е, което да отличи празничната маса от делничната. На майка ни и се губеше доста естетиката, за нея беше по-важно да има храна, а не как е поднесена. Имам в спомените си една или две години, когато нареждахме празничната трапеза на софра на пода както са го правели нашите предци. Свили колене на пода, хванали по свещ в ръка, майка ни чете молитвата, а баща ни кади с тамян стаите, всички поглъщащи безброй аромати и очакващи с нетърпение разчупването на питката и начеването на вечерята, която носим в себе си през целия сезон. Татко беше ненадминат шегаджия, цялото село помни шегите му. Нямало е Бъдни вечер в дома ни ,без той да направи някой каламбур. Една година се маскираше и ни разиграваше скечове, друга година се сещаше час преди да наредим масата, че нямаме елха и вземаше брат ми да ходят да бракониерстват до близката борова гора – връщаха се премръзнали, със закъснение естествено, но с елха. Специално място на празничната ни маса заемаха анекдотите за Хитър Петър и Настрадин ходжа. Печката бумти, ние насядали около масата в малката кухня, вече похапнали и татко започва да реди случки от неговото детство, от фолклора ни…двамата с брат ми слушаме и по някое време скачаме да разиграем въпросната случка – единият влиза в ролята на Хитър Петър, другият на Настрадин ходжа – надлъгваме се и се смеем. Той ни поощрява я с някоя ябълка, я с шепа препечени орехи, а ние се стараем, все едно сме пред публика в Народния театър. След като изпълним репертоара си у нас, тичаме на долния етаж от къщата, където живееше баба ни. Изнасяме и на нея програмата и се връщахме с по някое парче баница от нейната софра.
Друг сладък и таен в паметта ми аромат от сезонът на Коледа е киселия мирис на зелевите сарми. Майка ми ги правеше прекалено големи, а в домакинските ни прибори отсъстваха ножове за хранене. Захапвахме по една сарма с брат ми и оризът се разтичаше по цялата маса точно под устите ни, събирахме го с пръсти и пълнехме уста с цялата останала сарма. Бузите ни се издуваха и едва смогвахме да смелим всичко в устите ни, но ни беше толкова сладко сякаш опитвахме отбрани блюда от менюто на английския кралски двор. Друго традиционно блюдо на масата за Бъдни вечер бяха „цълварките” – това ястие не знам да се приготвя никъде другаде в страната ни. Цълварките всъщност са изсушен зелен боб – когато бобът узрее, не се чисти от обвивката си, а се нанизва на конец и се слага на проветриво място да съхне. Когато е изсушен се вари, след което водата му се отцежда, залива се със сос и нарязан чесън. Без специфичния аромат на чесън нямаше да е пълна картината.
Ако съберем всички аромати изброени дотук ще се получи една картина – нашата кухня по Коледа. От леко стипчив мирис на неизсъхнали борови дърва в печката, през киселия аромат на зелника, от канелата в баклавата до чесъна в цълварките. Но погледнато през днешният ми поглед, си мисля, че не ароматите и вкусните гозби са причината да помня толкова ясно сезонът на Коледа. Участието на всеки от семейството в приготовленията, чувството за споделеност, това, че никой не е сърдит на другия, надеждата за едно по-осигурено бъдеще, усещането за спокойствие в душите на всеки един от нас, шегите и закачките са основните причини да се запази в съзнанието ми споменът за всяка Коледа от моето детство. Но всички тези носталгични картини не биха изплували днес, ако не пазех в себе си благоуханието на зелника. И ако днес трябва да опиша Коледата от моето детство с една дума, не бих го направила като повечето деца с думата – подарък, Дядо Коледа, елха или украса, бих използвала само една дума – зелник. Предполагам, че всеки изчел редовете до тук, вече се пита как се приготвя този прословут зелник. Първосигнално бих посъветвала да посетите родното ми село и предвид гостоприемството на хората там, няма начин да не ви почерпят, но в интервала на изминалите години и настъпилите промени в бит,а се питам дали все още някой пази голямата си печка на дърва, където могат да се опекат корите и самата баница. Защото в приготвянето на този деликатес има една тънкост – баницата не се пече във фурна, а горе на печката в тънка тава с диаметър около 70 см, известна в района като синая. Изпича се едната страна, после баницата се обръща на специален дървен кръг, с който се преобръща, за да се запече и другата страна. Смятам, че с всички иновации в кухните ни, трудно може да се постигне оригиналност на рецептата, но ако при някой желанието е повече от стремежа към прецизност, би могъл да опита с готовите печени кори. Десетина печени кори, около 200 мл олио и около килограм сушен киселец биха могли да дадат бегла представа за зелника. Между всеки две кори се нахвърля сварен и осолен киселец и се облива с олио, реди се, докато свършат корите, а последната кора само се намазнява обилно. Може да се запече на бавна фурна и след изпичането задължително се напръсква обилно със сока, в който е врял киселеца, за да омекне и се задушава с кърпа.
И в този момент, в сезонът на Коледата, ако трябва да отправя пожелание на хората около мен, бих им пожелала едно – да имат Коледа с много сладки за душите им аромати, които да подслаждат бъдещето им и да карат погледа им да блести с безброй отблясъци на щастливи спомени.
