Който ходи в южната ни съседка през зимата, рискува вместо да го гали слънцето, да го вее вятър. Единици са тези, които обичат морето през студените сезони, може би, само родените около вода. Имахме намерение да посрещнем Нова година в Дурас, но неочакваното земетресение в началото на декември ни отказа. И, макар да срещнахме солиден отпор от туристическата агенция, отхвърлихме окончателно идеята да празнуваме в район, където населението бедства с много жертви и разрушени домове. Не проумявам липсата на първична съпричастност у много от сънародниците ни като в случая визирам туроператорите. Те се позовават единствено на пропуснатите си лични ползи и не приемат убеждението на клиентите, че отказват да правят пир по време на чума. Щом пътят е проходим и хотелът, в който предвиждат да ни настанят, са достъпни и неразбити, ние трябва да предприемем планираното пътуване, макар в града, в който отиваме, населението да е съкрушено от природно бедствие. Подобна несъпричастност вече дори не ме обърква, дотолкова свикнахме обществото ни да е егоцентрирано и меркантилно. Но моите убеждения отхвърлиха възможността за празник в Дурас и потърсих нова по-благоприятна, където мога да се отпусна да празнувам, без сърцето ми да се свива от заобикалящото го страдание и погром. И ето как стигнахме от Албания през други съмнителни оферти до Тасос, за да усетим, че зимата не е моето време за морски дестинации. Обожавам лятото с безмилостното му слънце и нямам в обкръжението си друг човек, който да е толкова вдъхновен и ведър на 40 градуса. Не казвам, че мразя зимата, но когато върху себе си имам повече от два слоя дрехи, душата ми свива оперението си и губи обхвата на хоризонта. Студът капсулира сетивата ми и трудно успявам да откривам под снежната покривка или ожесточения вятър, очарованието на заобикалящия ме свят. Затова и тръгнах за Тасос с боязън и подозрение за недостиг на възможности за каквито и да са вълнения. А и какво толкова можеше да ми предложи едно малко островче, което е обитаемо основно лятото – в сезона на морския туризъм. Плажовете празни, общата обиколка около 100 км, какво да очаквам- няколкочасов обзорен тур, който ще изчерпа потенциала на мястото. Бързам да отбележа, че ненавиждам да пътувам зимата, заради пейзажа. Тъжни безлистни клонаци, кафява и пуста земя, надвиснали облаци, понякога валеж, една мрачна бозава матрица, която ме депресира изцяло.
Трябваше да хванем ферибота в Керамоти за Лименас, но зимното разписание не е като лятното и чакахме три часа на пристанището, за да потеглим. За мое отчаяние вееше такъв вятър, че минималното ми желание да се разходя покрай морето, което иначе толкова обичам, се изпари мигновено и групата ни се приюти в най-близката таверна. Едно нещо им признавам безапелационно на гърците – обичат храната и знаят какво да похапват и как да зарибяват с нея. Ако някой мрази южната ни съседка, нека отиде да го гостят в някое местно ресторантче – гладен няма да остане, а в края на угощението, със сигурност, ще е променил отношението си. Там количеството не е обратнопропорционално на качеството като на много места в родината ни. Дали защото продуктите са пресни, дали защото се залага на местни и естествени за районите продукти, но дори и най-върлите чревоугодници признават високата изисканост на гръцката кухня. Даже таверната да е непретенциозна и вместо колосана покривка да слагат на масите типичните за терена хартиени покривки, усещането за издържаност идва от вкусната храна, поднесена с настроение и южняшко гостоприемство. Апетитът идва още щом зърнеш как някой на съседната маса топи топъл с хрускава коричка хляб в зехтина от салатата и свива блажено очи. Преглъщаш и чакаш с нетърпение да поднесат и твоята поръчка, която трудно си избрал, защото искаш всичко, а знаеш, че няма как дори само да опиташ. Хранещите се разделно или по специален режим на мига забравят и боцкат панирания калмар, облизват специфичния сос на октопода, мажат фетата от салатата върху огромния, ухаещ на фурна, самун и дебнат за още някое изкушение. Времето лети, калориите не се броят, а на тръгване местиш колана на следващата дупка с усмивка и махаш с ръка – „Какво толкова, веднъж се живее!“
Ето защо вълнението на морето и страшния дискомфорт на ферибота, докато опитах да проспя, колкото и да беше трудно, не ме потиснаха напълно. Неразположението ми и страха от разбиващите се вълни, които измиха безплатно колите на борда, подсилваха напрежението ми, но очакването за още пищни гощавки, несъзнателно доведе до успешно акостиране и бързо придвижване до Лименария, където беше хотелът ни.
А изобщо не ми се споменава разочарованието ми, когато открихме хотела и на паркинга му виждах само български номера. Вероятно е логично в този момент да бъде оспорен патриотизмът ми, но житейският ми опит ме е научил, че на място, където празнуват сънародници, винаги има шумни изненади, които много често водят до намесата на силите на реда или спешната медицинска помощ. Убедена съм, че повечето четящи тези редове ме „благославят“ и на мига ще ме придумат, че и гърците носят балкански дух и ще ме накарат не само да се засрамя и да се извиня разкайваща се и обещаваща да се моля чинопреклонно ежечасно и да се отдам на строг пост. За свое скромно оправдание, в случая, само ще кажа, че не се стигна до крайни намеси, но разочарованието ме държа до края. Не казвам, че човек не разколебава убежденията си, но трудно може да надскочи увлеченията и в някои ситуации е невъзможно да скрие душевните тласъци, които разкриват задължително истинската му същност. В новогодишната вечер безвъзвратно се потвърди този мой възглед. Съседите ни гърци се бяха погрижили да осигурят веселие за празника със скромен струнен оркестър и местна танцувална група. Вярно е, че техните мелодии звучат прекалено едноритмични за нашите, свикнали на какви ли не отмерености в различните фолклорни области, но младежите от ансамбъла приканваха гостите да се хванат на хорото и опитваха всячески да създадат настроение. Уви българската ни общност беше апатична и в същото време се наблюдаваше една такава очакваща отнесеност сякаш аха да дойде новата година и ще видите вие какво можем ние. И наистина минути след 24 часа започнаха да се чуват гърмежи, да проблясват фойерверки. Бях силно изненадана, защото знам, че в Гърция няма как да купиш подобни веселящи средства от магазина както при нас, нужно е специално разрешение, но въпреки това бяхме в хотел и за миг си помислих, че от хотела са подготвили зарята. Уви, съвсем скоро се видя как нашенци са обсадили близката плажна ивица с всевъзможни летящи, светещи и пукащи предмети, които предизвикваха небивал възторг в техните души, и неочаквана тревога и изненада в персонала. Слава Богу бързо отшумя тази еуфория, а и силният вятър навън донякъде я сподави. Но веднага след като тълпата влезе отново в ресторанта, местният оркестър замлъкна и изведнъж гръмна българския химн „Бяла роза“. Повярвайте ми, не сте виждали такова въодушевление. За миг масите се изпразниха и всички събратя изпълниха дансинга. Отегчените физиономии бяха заменени с благоговеещи, заизвадиха се шалчета с парички (атрибутите си имали и специално име – пендари) и кръшните снаги се заизвиваха в музикален делириум. Оркестърът заприбира инструментите си, доволен, че работното му време приключи часове по – рано, а дансинга се оцвети в перхидроли, екстеншъни, ботокси, имитиращи злато ланци и всевъзможни имитации на световните марки. Представителна извадка на българското общество празнуваше – кича на битака и ентусиазма на чалгата бяха в апогей. Няма смисъл да допълвам картината и да търся разумно обяснение за моята непразничност. Бях на красив остров и имах куп възможности. За жалост периодът не бе подходящ за морски туризъм, но имах удобен случай да открия скрития чар на мястото.
Още с първата стъпка там е невъзможно да не се запиташ защо има толкова зеленина като е зима. Необозрими маслинови горички, борове и кипариси – ето отговора. Независимо от сезона дрехата на този отрязък земя в морето бе зелена. Сградите малко, равномерно разпределени и ниски, за да не се закрива гледката към морето. Обширна растителност, където непрекъснато се срещат малки стада от овци и кози. Гледаш едно спокойно хълмче на пешеходно разстояние от плажната ивица и се питаш – Абе, тия гърци, как не са се сетили да си построят огромен спа хотел тук поне на десет етажа и поне на три декара площ. Не са глупави хората, сетили са се, но там има закони и те се спазват. Изискването е за височина на постройките и нужния двор наоколо, а и те си ценят родното скотовъдство и земеделие. Те знаят, че произведения зехтин от маслиновите гори е по-ценен от хилядата туристи повече и лъскавите мащабни хотели с ненужни екстри не могат да заменят качественото месо и мляко. И, когато си там извън туристическия сезон, откриваш истинския дух на пространството, чийто обхват е един и същ през цялата година, но съдържанието различно в зависимост от времето. Оставаше ни възможността да открием потенциала му извън туристическите атракции. Затова започнахме да обикаляме острова и да търсим късчета вълшебства, които да ни изпълнят.
Гръцката религиозност е прочута и се насочихме към близките манастири. Бяхме чували за женския манастир „Св. Архангел Михаил“ като основен пункт за религиозен туризъм. Мястото е известно с това, че съхранява свята реликва – част от пирона, с който е бил прикован Христос на кръста. Но това, което фокусира моето внимание бе огромната сбирка от стотици саби и фуражки. Чудех се какво правят подобни предмети на свято място, обитавано от жени, но по-късно разбрах, че архангелите са покровители на военновъздушните сили и манастира е място за поклонение на летците, които идвайки тук, оставят като дарове тези предмети. Всеки един от тях бе произведение на изкуството. Сигурно е светотатство в религиозен храм да се дивиш не на църковните атрибути, а на сбирка саби, но аз ще запомня мястото с това и с изумителната поддръжка на цялото място. Всяка пейка, храст, алея имаха точната позиция сякаш не земен архитект, а божия намеса е създала късче рай сред морския пейзаж. Неотложно възникна въпроса дали усърдието на монахините или богатството на гръцката патриаршия допринасят за съхранение на уникалността на обстановката. Едва ли печалбата от манастирското магазинче с изработени от монахините предмети и блага от района е единственият източник за разцвета на манастира. А и този отговор не е съществен за мен, по – важното е, че притегателната сила на мястото допринесе за положителното възприемане на острова и подсили празничното настроение, което търсехме по това време там.
Има места, които са перфектно подредени като картинка от списание и не можеш да намериш какъвто и да е недостатък, те те омайват, но не им стига да те покорят. Това, което те покорява, може да няма изключително съвършенство, но има дух, който за всеки е различен, но оставя следа. Не говоря за манастира „Св. Архангел Михаил“, а за една друга по-малка религиозна обител, намираща се близо до Мариес – „Успение Богородично“: малка църквичка с придружаващи я постройки от началото на 19 век. В храма се влиза през миниатюрна вратичка, за която ни дадоха ключ, защото бяхме единствените посетители и осветлението вътре е естествено от три прозорчета. Затова на входа има малка лампа, която може да се използва, за да се разгледат подробностите. Невъзможно ми е да опиша в детайли и професионално архитектурните особености на базиликата. Това, което насочи моето полезрение бе покрива, който беше дървен като обикновен таван на стара къща и преминаващия през храма воден поток, отделен със стъклена врата. Не успяхме да разберем от къде идва тази вода и дали е светена, имаше съдинки да се отгребе и аз измих челото си с нея, но останалата компания подходи с недоверие и бързо напусна малкото помещение, а аз ги последвах. Отивайки да върнем ключа на игумена, който в момента беше единствения обитател, той ни покани в арходарика и ни почерпи с локум и сладкиши. Бяхме чули, че е крайно недружелюбен, но с нас бе мил и когато видя, че се захласвам по колекцията му от бастуни, ми разреши да ги разгледам подробно. За мое съжаление свещеника знаеше само гръцки, а приятелят от групата ни, който говореше езика, не искаше да превежда въпросите ми, защото му се сториха неуместни. Но поне разбрах, че тази колекция е събирана много години, част от гегите е изработил сам, някои са му подарък от миряни, които познават страстта му. Така и не разбрах имат ли някаква символика, дарява ли ги на сакати поклонници или част от дарителите му са проходили такива. Мога само да кажа, че сред иконите и типичната църковна подредба сбирката от бастуни на игумена стоеше притеглящо и земно. Дори да не съдържаше някаква знаковост, всяка дървена пръчка бе различна, резбована фино и говореше за таланта и майсторлъка на духовното лице и пренасяше вярата в земното изкуство, което съдържаше красота и практичност. Кой знае какво виждат влизащите в помещението миряни? Иконите? Резбованите мебели? Кръстовете от благородни метали? Църковните книги? Непознатата за нас вкусна почерпка, която се оказа типична за религиозните места в Гърция? Святото или светското? Аз видях естетиката в полезното на едно човешко хоби, което демонстрираше прецизност, търпение, дарба и може би божия намеса. Защото кой е определил, че в колекционирането на предметите се съдържа само низката човешка слабост на имането, на трупането? Защо бивайки обречени на Бог да не можем да се отдадем на слабостите, които изразяват душата ни, творейки красота? Нима, служейки на Църквата не можем да изявяваме таланта си, щом това ни радва и не вреди на другите? Напуснах манастира с много въпроси и малко отговори и, слизайки по извития път, заобиколен от маслинови горички, по които бяха накацали като шарени пеперуди изрисувани кошери, си мислех, че можеш да служиш на Господ не само според духовните предписания, а и изявявайки силата си в обикновени човешки пристрастености, които изявени, макар и в нетипични произведения на изкуството, могат да бъдат обекти на възхита и основание да допълнят с вдъхновение една душа.
Продължихме да преследваме чара на Тасос извън туристическия сезон и се подведохме, че ще го намерим там, където го откриват лятото мнозина – в селцето Теологос, известно със специфичната си архитектура и често сравнявано с наши автентични родопски села. Мога смело да кажа, че подобно сравнение е неуместно. Макар да има доста къщурки с тиклени покриви в Теологос, се срещат и много съвременни, което превръща селото в една мешавица, която по никакъв начин не би могло да ми въздейства. Даже напротив. Почитателите се захласват по моста наблизо, който има европейска архитектура и по дърворезбите в църквата, но моето търсещо особености око, не откри нещо, което да го задържи за повече от миг. Може чуждите туристи да откриват някаква уникалност, но на мен ми стига да си помисля за Ковачевица или Копривщица, за да подмина Теологос и да зарея в други кръгозори, които да ме спечелят.
Съвсем скоро открих две подобни основания в Лименария, където няма как да не забележиш на хълма една голяма сграда с нетипична за района архитектура, която се оказа българска казарма от времето на Втората световна война. Постройката е запусната, но отново задава въпроси – защо южните ни съседи не са я разрушили или използвали за други цели. Въпроси, на които не съм компетентна да дам отговори, но си мисля, че ако беше обърната позицията – казармата да е гръцка в българска територия досега да сме я сринали, въпреки външнополитическите пречки. Ние сме царе в унищожаването на свидетелствата за чуждата мощ и нашите слабости. Няма да навлизам в разсъждения, само ще добавя, че малко сънародници познават тази част от историята ни, затова не е малък повод за опознаването ѝ, да посетим освен плажовете и казармата, идвайки на Тасос.
Второто основание носи повече сантимент и кореспондира с един подобен български обичай. Разхождайки се из уличките на Лименария няма как да пропуснеш в навечерието на Новата година групичките деца, които са облекли коледни шапки, лицата им светят и някое от тях носи метален триъгълник в ръка. Разбрах, че този обичай се нарича Каланда и е много близък до нашето сурвакане. Децата обикалят домовете и пеят песни под съпровода на своята трингона, а домакините ги даряват с пари и лакомства. Въпреки че, през зимата голяма част от местното население напуска острова и обитава други градове, все пак има доста къщи, по които може да се види пищна украса и присъствието на пеещи деца по улиците, макар и не много на брой, поддържа празничния дух и създава копнеж за още посещения на острова, който крие още кой знае колко обичаи и странности, способни да провокират дори препълнена от цветни места и събития, душа. И ако трябва да препоръчам да посетите Тасос извън морския му сезон, ще кажа смело – направете го, защото обикновено вълшебството на едно място не се вижда сред тълпите, а точно в интервалите, когато местните живеят не като персонал, обслужващ туристите, а истинския си живот – в обикновения бит и обичаите, невидими всякога.
