Да гледаш филм в още несъбудилото се утро на почивен ден е безразсъдство, още повече, когато от дълго време не ти достига сън. Но аз си го позволих по препоръка на приятелка. Събудих се по зазоряване и видях, че имам съобщение от нея, в което ми препоръчва някакъв филм. Когато знаеш, че човекът, който те насочва към нещо, е с малко по-различна емоционалност от твоята и с професия, която е свързана с правосъдието, и изисква точност и прагматизъм, интересът става още по-голям. Защото, за да развълнуваш една шлифована в закона и недопускаща да се поддаде на вълнения душа, значи си заслужава да провериш причината.
Хвалеше ми френски филм „Още се крия да пуша“, но веднага щом пуснах телевизора видях арабски пейзаж и чух протяжните извивки на музиката, разбрах, че ми предстои нещо различно от френската култура. Винаги са ме пленявали сюжети, в които са представени силни женски образи, а да видиш жената в общество, където няма стойност, но тя е принудена с живота си да я извоюва, е разтърсващо. Често се питам как оцеляват жените в Арабския свят и мога ли аз да живея там като съществувам единствено в свирепия поглед на един мъж, за който съм по-нищожна от плъх. Неспособна съм да събера подходящите думи, за да представя сюжета на филма, в който главните героини бяха много и действието се развиваше на едно единствено място – в хамама. Пространство, в което жената се разголва, и за мъжете е неприкосновено. Тук фокусът е наистина върху голотата, но не на телата на арабките, а на душите им. Те се събират в това интимно място, не за да измият телата си, а да освободят сърцата си – да споделят, съпреживеят и воюват една с друга, докато измият всяка мръсна частица от себе си, която им пречи да продължат живота си в една общност, където се маркират основно чрез тялото си, и то пред собствения мъж. Всъщност жените там нямат мъже, мъжете притежават жените и си служат с тях, за каквото и когато поискат. И ако искаш да скриеш една прегрешила жена от гнева на мъжете, които реално са причината, довела до нейното положение, най-доброто място е хамамът в женския ден, когато мъжете са отвъд границите му. Дали?
В едно фанатизирано мъжко общество няма ограничения. Там, където животът се жертва, за да се убият хора, неприемащи твоите убеждения, властва лудостта. А тази лудост няма предел. Тя отеква в пазвите на жените и те живеят в постоянната тревога, че в следващия миг животът им може да бъде прекъснат, заради една прищявка, която се оправдава от религията. На арабките дори не им хрумва да очакват уважение от мъжете си или възможността да бъдат глезени. Те не са нежни същества, а заменими предмети. В подобен контекст няма как да не се запитам колко реалистични са моите очаквания от мъжете, макар да става дума за различна култура и възпитание. Аз, която изисквам внимание и преклонение мога ли да оцелея в този хамам, където жените се учат една друга как да съхранят душите си в безобразни бракове и които се ожесточават до смърт в името на вярата им или в обречената им борба с именно тази вяра, която им отнема стойността и ги превръща в играчки в мъжките ръце. Гледах и недоумявах страха на десетките жени, които опитваха да скрият една бременна и неомъжена тяхна сестра. В моето общество, където сексът е превърнат в средство за печалба и където самотните майки са защитени и подпомагани от закона, свободата на пола не е дооценена. Но как се остава непокътнат в арабското общество, в женския хамам прелюбодейка, която очаква смъртта си, но иска да опази живота на детето си? Как се живее в култура, която няма дума за оргазъм? Как биха те защитили другите жени, които имат твоята съдба? Когато пред вратата се е събрала освирепяла мъжка тълпа, която иска живота ти като назидание и измисля възможно най-жестоката смърт за нероденото ти дете? Тогава ти не се Мурам, Фатма или Самия, а жена, която няма възраст, няма убеждения или семейство…жена, която помагайки на сестра си, се издига една стъпка над робството си. Жена, която приема смъртта, за да спаси себеподобната си и детето ѝ, защото е отхвърлена…обречена и неценена също като всяко друго нежно създание в родината си. Питам се тогава мога ли аз да изисквам почит, обгрижване, ласка и любов, оргазми във време, в което на една друга територия, не толкова далеч от тази, която обитавам, други жени нямат право да бъдат обичани и да родят децата си, ако това е неприемливо за мъжете им? На колко километра сме аз с моята правораздаваща приятелка от Алжир…от турската баня, която е побрала душата на арабката? На какво разстояние сме ние, които изискваме от нашите мъже и ония жени, които само дават и понасят всякакви издевателства над себе си, за да задоволят болните претенции и вяра на мъжете си? Тук желанията и правото са в ръцете ни, там плахите женски сърца са на дръвника на безжалостния мъжки фанатизъм. Там жената има право единствено в женската общност, в хамама, където не достига мъжкото жило и където тя може да споделя и очаква да бъде разбрана, където най-съкровените им мисли за любовта, секса, религията, политиката, могат да бъдат изречени. Където жената има име, чувства, мисли и постъпки. И, където, ако пристъпи мъжки крак, изходът е един – нечия смърт. Смъртта не задължително на нападнатата, прегрешилата, осквернилата, а просто на жена. На жената.
Добре е всяка успяла, обичана и повярвала си в безпределност жена да гледа този филм. Не, за да види една алжирска трагедия, а за да оцени свободата си. Свобода да обича и бъде обичана, да изяви гласа си, да избира компанията си, да дава и получава оргазми, да вярва в способностите си, да бъде нежната, наравно или над, да бъде каквато иска, не само в едно затворено пространство, а когато и където поиска. Да бъде отвъд табутата. Да бъде без да се крие. Да вярва без да се страхува. Да е щастлива от това, което е – Жена.
