В тази угнетяваща пандемия изгубих яркостта на цветовете в картината си. Трудно е да се излъчват позитивни емоции и колорит, когато душата ти е свита в мърлява препаска на лицето ти. Но дали пандемията е причината да изчезне от взора ни дъгата или душата се е затворила сама, за да прозре през сивотата лични истини.
Днес ми се обажда позабравена приятелка и чувайки отмалелия ми глас започва да ме порицава – Как може да се оставиш така, от колко месеца все звучиш отпаднала, това не е типично за теб, стегни се, не ти прилича….Дори нямам сили, още по-малко желание, да и обяснявам през какво съм минала последните месеци. И, че ако опиша всяка техника или път, които потърсих и използвах, за да се подобря, ще се получи няколкотомен труд. В нашия език има една много хубава поговорка – „Ситият на гладния не вярва“. В моя случай не е и нужно, аз не искам разбиране от хора, които пътуват в луксозен джип по магистрала. Моята момента пътечка е стръмна, лъкатушеща и на места обрасла с плевели. Кой знае къде ще ме изведе? Но няма страничен път, нито магистрала наоколо. А и се питам с моето темпо и настояща нагласа дали мога да мина по подобни маршрути – така ще ме отнесе някой с висока скорост, че плевелите и стръмнините ще ми се видят леки и меки като пух.
Може би, всеки човек има такъв етап, в който променя посоката и разнообразява друма. Защото, иначе, рискуваме да потънем в рутината и да заживеем с убеждението, че животът е асфалт, понеже сме виждали само този вид настилка. А отвъд мантинелите, погледът не улавя, защото фокусът е друг – в лъскавите номера пред теб и бялата маркировка. Няма нищо лошо центрирането да е еднообразно, ако това не те прави неадекватен към другите. Прекаляване може да има, независимо от пътя. Както тези – летящи по магистралата да не знаят както е троскот, така и тези, които изкачват баирите – да отхвърлят ползите на джипиеса. Във всички трудни времена контрастът между хората се засилва. Може би, има научно обяснение за това, но последните месеци на изпитания с пандемията ме убедиха окончателно, че средата и нюансите се губят.
И друга характерност е появата на Спасители и Учители. Дали неизвестността, обречеността в някаква степен, страхът или промяната, но наставници и инфлуенсъри (кой пък я измисли тази думи, не само ми дразни ухото, но и като я чуя ми закиселява) колкото щеш по медии и всякакъв вид социални мрежи. Не знам за другите, но аз се поизгубих, едно, от непознатия труден път, на който се намерих, друго, от неизброимите „пробуждащи“ слова навсякъде. Сблъсквам се с толкова мощни „възвисяващи „ модели и фрази на мои познати, че започвам да се съмнявам в смисъла на скромното си съществуване. Омръзнало ми е от спасители на мравки и дървета, докато нараняват хората около тях с безморалните си постъпки. В реалността виждаш един материално маркиран индивид, който е издържан през целия си живот от другите и те изумява с апатията си към болката на близките си, докато в мрежите се пулиш пред хрисимия му образ на Наставник, който спасява света. И понеже някои имат дарбата да се изразяват цветущо, а и са благословени с наситено въображение, попадаш на публикация или видео, сякаш от Библията или от духовна беседа извадени. И отново започват да те чегъртат съмненията – толкова ли лош човек съм, че не мога да видя духовното, как стотици, хиляди четящи припадат и се прекланят пред тези „будители“, а аз – позовавам се на някои добре познати ми долни техни дела от реалността, съм се отдалечила от тях. Значи тълпата ги величае и удивлява, а аз – бедната духом – получавам позиви за някои физиологични дейности, за да изразя отношението си.
Това, че знаеш какво е киноа и си снимал постната си вечеря, парадирайки колко здравословен живот водиш, или шалът ти „Гучи“ се вее на някой връх, а ти гледаш замечтано, сякаш изкачвайки се там си докоснал Господ, или си изтипосал невръстните ти дечица да повтарят мантри за спасението на света и човечеството…ей, този списък ще стане доста дълъг, ако изредя всички „просветни“ дела на този вид „учители“.
Вероятно в момента мнозина ме смятат за злъчна лелка, която не е достигала това високо духовно ниво, че да оцени безпределно полезния живот на другите, но все си мисля, че първо е добре да си почистим нашата спалня преди да идем да метем улиците. Щото добрият пример не е в думите, а в мълчаливите дела. И на трите котки, които си нахранил пред блока не им пука за твоята публикация с 32 изречения, в която се умиляваш до припадък, а само за парчето хляб с мляко, което си дал. И тези няколко изречения не само не величаят постъпката ти, а напротив, отнемат от стойността ѝ. Не казвам да крием добрите дела, но ми идва в повече толкова шум за всяка спасена мравка, пък ме мислете за повредена, ако щете. В свое оправдание ще кажа – от пандемията е. Това различно положение така ме разфокусира, че стръмната пътечка, която споменах в началото е само бегло пояснение. Тази пътека по обрасли с треволяци хълмове отначало ми взе силата, а после, както е очевидно, ме направи свръхчувствителна към „духовните“ паради.
Ако си пиеш кафето в Розовата къща на Монмартр с перлено колие и 10-сантиметрови токчета, някак естествено не забелязваш „духовните просветления“ на познатите ти. Но като си се прегърбил по тумбата и краката ти са се изподрали в храстите, не знаеш къде те води пътя и дали отгоре няма повече драскотини от тези, които си получил до мига, е, те тогава великите инсайти така те заслепяват, че спираш да си поемеш дъх, щото от замрежването пред очите ти сивее до рев.
Искам си цветовете, но не тези, които ме спъват от „преизпълнените с любов“ публикации, а ярките и наситени, които сама намирам и не поучавам другите с тях. И понеже аз не съм нито от тези, които са доста напоследък, търсещи висше просветление, нито от другите – центрирани единствено в личното благо и материалните камари, ще се определя някъде в центъра. В тази среда, чието съществуване отрекох няколко реда по-горе, а в момента така съм се закотвила там, че хем не мога да се върна на асфалта, хем не мога да се изкача до облаците. Пълзя с темпо на костенурка, усилията са неистови, а придвижването е нищожно, незабележимо. Въртя, въртя крачките, а все не стигам до приветливата полянка, където ще ме смаят безброй цветове и ще ми върнат пъстротата на картината. А дали този пъстър кадър ще ми подари просветление и ще ме направи по-приемаща? Не знам! Знам единствено, че не изразявам в думи емоциите си, публикувайки тук, защото се боя. Че вместо обичайния колорит, ще покажа ожулена кожа и сивота, която се опитва да ме превземе. И успява, щом още се гнуся от чуждите „подвизи“ и изобщо надзъртам в техния двор. То филми навсякъде, но изборът на какво да дам вниманието си е мой. А в това настояще аз съм се спънала в „просветляващи“ дворчета и още повече си губя краските. По пътя, независимо от настилката, най-важно е движението и концентрацията. Но аз едва кретам и изпуснах посоката на устрема. Какво следва – нямам ясновидска дарба? А не искам да питам някой от тези, които знаят всичко и на мига ще ме засипят с „пробуждащи“ фрази.
Странно защо точно сега си спомням думите на баща ми – „За лудо работи, за лудо не стой. Така поне и да не спечелиш друго, ще имаш мускули“. Вероятно, защото каталясах (ох, как обичам такива думи, за разлика от цитирания по – горе синоним на влиятелен човек) от стръмнината, цялата ми същност роптае срещу тази поука, но ще продължа. Кой знае – отгоре може да се изкача изваяна и истински пробудена. Или поне спокойна и цветна…това ми е достатъчно!
