Отдавна се въздържам от неуместни забележки по въпроси, които са неразбираеми за мен или на теми, които съм се отказала да беседвам, защото винаги водят до кавги. За политика някой рядко ще ме чуе да говоря, а ако пренебрегна вътрешния си глас и промълвя нещо, със сигурност у мен остава по – гнил вкус от този на мухлясал плод. Ще отбележа, че близнах нарочно мухлясала ябълка, за да затвърдя сравнението си. Покрай избори аз се покривам и даже най-върлите провокатори не могат да ме отклонят от поезията и романтичните комедии, в които си завирам главата. Ако ще после до откат да ме обвиняват, че съм като щраус и че било непростимо да се откажа от избирателното ми право. Че съм си заслужавала неуредиците, с които се сблъсквам, защото не съм подкрепила еди – кой си или че от такива като мен сме на тоя хал. Ако всички бяха добросъвестни и уважаващи другия, склонни да се раздават, колкото мен, едва ли това щеше да е хала ни, но това е друга тема.
Преди всички местни избори аз патетично се заричам, че ще гласувам за този кмет, който обещае да реши проблема с бездомните кучета. Такъв до сега не се намери, а моят страх от нападащи безпризорни животни е граничещ с патология. Имало чудесен парк извън града и добре уреден център, чудесно, ама някой изброил ли е колко глутници среща по време на разходката си? Ако към това добавим и оставящите зловонни следи, които после трудно изстъргваш от подметките си, удоволствието от излета е равен на увереността ми, че някой кандидат ще реши този проблем. С една цифра – 0.
На фона на този неразрешим за града проблем напоследък след валежните месеци изби и друга неприятност – неизброимите дупки по улиците. И ядът ми окончателно ескалира след едно семейно прибиране от великолепна театрална постановка. Вървейки, разговарящи оживено за току-що преживяното вълнение, съпругът ми изведнъж се свлече на плочките под краката ни. Дори нямах време да усетя какво се случва, скована от страх, опитах да му помогна. Оказа се, че той се с спънал на непокрита шахта и инцидентът беше възможно най-лекия предвид размерът на дупката. Осветлението мержелее, а централните улици са особено подходящи за играта „Тука има, тука нема“. Едната плочка е добре закрепена, следващата не е ясно, но третата със сигурност хлопа. Цяло приключение е да тръгнеш на разходка в дъждовен ден, нужен е баснословен късмет, за да се върнеш сух и да не се нараниш от поредната потъваща плочка, пълна с вода. В сухо време е същата работа, но тогава рискът е да залитнеш, паднеш или да се контузиш.
И ако някой вече ме е сложил категорията мрънкало, е моментът да кажа – на този пейзаж от бездомни кучета и дупки, градът е запролетил в безброй цветни комбинации. Не познавам ландшафтния архитект, но почеркът му смело завява за вкус и класа. Няма открита градинка в града, която да не е оформена като произведение на изкуството. На някои от цветята не им знам дори имената, но комбинациите съчетават великолепни картини. Започнах да се плаша някой естет да не се захласне в някое от кръговите кръстовища и да намали скоростта, предизвиквайки гневна реакция (на мен вече няколко пъти ми се случи несъзнателно) или инцидент.
Изобщо няма да споделям за коварните ми планове да си набера едно букетче, то е като рефлекс: видиш изяществото и искаш да си вземеш завинаги. Мнозина съграждани в момента са се запътили към Истанбул, за да не пропуснат прочутия там Фестивал на лалетата. Макар да се сторя пресилена на някой, ще кажа, че ако продължава да се подобрява така ландшафтът на града, скоро също можем да привлечем туристи с цветните феерии. Забелязва се потенциал и то просторен. А заплаха от предобряне с цветята няма.
Който не се е разходил по централните части или големите булеварди, да го стори, ще се изненада от китната фантазия на забележителния професионалист, който е превърнал града в обагрена пролетна панорама.
Обобщихме недостатъците и предимствата и сега е време да се позова на Пирамидата за потребностите на американския психолог Ейбрахам Маслоу. Според неговата идея най-отдолу на пирамидата са физиологичните и екзистенциалните нужди на човека, а над тях веднага след социалните, са престижните и духовните. Теорията предполага, че когато се осъществи някое ниво на нужда, едва тогава лицето започва да се насочва към горно по-високо ниво. И стоя аз гневна, и се чудя можем ли да се дивим на цветните алеи, докато пропадаме в дупки и сме застрашени ежедневно от кучетата? Кой определя в града, в общината, в държавата коя нужда е по-насъщна? Разделянето на различните ресори на лични средства по пера ли е причината за това несъответствие или има някакъв сложен механизъм, който е несъпоставим с тази пирамида?
И тъкмо днес ми просветна. Всяка събота посещавам селскостопанския пазар, за да се заредя с домашни продукти. Но една от любимата ми покупка там е сезонния букет. Бабичките от далече ме виждат и си показват кофите с цветя, не ме насочват към картофите и зарзавата, а към букетите, защото знаят, че винаги си тръгвам със свеж благоуханен наръч. Зеленчуците и плодовете са непредвидими, защото не е ясно какво и от къде съм запасила, но китките са неизменна покупка. Планирайки днес съботния пазар си мисля само за букет нарциси и зюмбюли и грам не се сещам за маруля, картофи и тиквички, толкова нужни за трапезата в този период на пости. И гузната ми съвест се пробужда с питането мога ли да изисквам местното ръководство да се позове на пирамидата на Маслоу, докато аз самата бленувам букета, докато съм се изчерпала откъм гастрономически рецепти? Ами очевидно мога, поне докато не ми застърже корема, но планът за пазара е достатъчно показателен, че не винаги се движим по общоприетата теория за нуждите ни. Затова да се хванем за цветята. Докато сме съсредоточени в тях, може някоя бригада да запълни дупките и да оправи хлопащите плочки или да намери собственици за всички безпризорни кучета. Докато си редя китката от нарциси и иглика, може да преметна и торбата с копривата, свежия лук и пресните картофки. Защото понякога по-бързо се случва трудното, докато се възхищаваме на по-лесното и по-евтиното. Съпоставката е безсмислена, а удоволствието се замъглява. Всичко зависи от фокуса. Следователно – да се концертираме в цветята. Този сезон в тях, а следващия – кой знае. Великолепието никога не се случва изведнъж – то идва бавно, крачка по крачка, и точно за това ни пленява.
