Никъде социалните противопоставяния не са толкова очевидни, освен където хората почиват. Макар по време на почивка да сме склонни да се отпуснем повече от обичайното, трудно може да убегне разликата между тези, които пилеят като за последно и тези, които са спестявали цяла година, заради няколко дни на морето.
От години се заричам, че повече няма да почиваме на родното Черноморие, поради куп фактори, но щом дойде лятото, започвам да преглеждам оферти за хотели и последните лета се озоваваме неизменно на Созопол. Тази година си подарихме седмица на Гърция още в началото на сезона и остана да виси идеята, че в края може да отидем за няколко дни на нашето море, но идеите ми бяха за северната част. Решението ми бе предопределено от турнето на мой любим саксофонист италианец Даниеле Витале. Открай време му следя участията по италианското крайбрежие с надежда да попадна в някой от градовете, когато той гостува, и да го видя на живо. Но така и не ни съвпаднаха гостуванията и представете си възторга ми, когато видях, че това лято е включил два морски български курорта в турнето си. Единият беше Созопол и го приех като карма, на мига се свързах с плажа, на който щеше да свири да направя резервация. Още повече, че плажът е предпочитан от местни звезди и ако се бях забавила, рискувах да пропусна да видя любимеца си и този път.
Не мога да опиша объркването си, когато попаднахме със семейството ми на този прехвален плаж. Посрещнаха ни няколко високомерно гледащи хостеси, които бяха с толкова обилен грим, че се чудя как не се разтича на близо 40 градуса. На секундата осъзнах, че има нещо странно – мястото, посетителите му, изобщо не се връзваха с величината на Даниеле. До последно смятах, че той няма да се появи, че са обявили участието му само заради реклама или не знам защо. Но преди това смутът ми се покачваше като градусите. Личеше, че някой високоплатен интериорен дизайнер е пипнал мястото, но освен вложената огромна сума плаж като плаж. Няколко чадъра и шезлонги, ресторант и бар. Няма да споменавам как удобството не е съобразено с концепцията им. Няма как да те скрие плетен стил бохо ( по нашенски макраме) чадър при пека през юли. Тежките дървени шезлонги са удобни за лежане цял ден, но са трудно подвижни, ако опитваш да го подместиш на сянка. Ама отстрани изглежда едно такова както казваше баба „купечко“ – все едно не си в България, а на Карибите. На самия бряг на пясъка, където се плискат вълните, монтирано някакво вероятно велико интериорно решение, голямо дървено сърце, чиято цел явно беше да служи за рамка на снимки. Пристигаха хора на талази все едно автобуси ги извозваха и започваше едно велико разтягане по това сърце, майко мила, в злата по йога не съм видяла такива разтягания от шпагати до „гледащо надолу куче“. Как пък никое момиче не дойде с прибрана на опашка коса или без грим в тоя пек, развели коя екстеншъни, коя не до там буйна коса, ама до една убедени, че са попаднали в рая. Едни се кикиморят, другите чакат на опашка. През цялото време, докато бяхме там, върволицата за снимки не спря. Никой от снимащите се „модели“ не си плати шезлонг или напитка на плажа. Идваха, снимаха се да се покажат, че и те са се омешали с елита, и си тръгваха. А за „елита“, който се беше разположил под чадърите и по бара не ми се започва. Постоянно треперех, че ще ни изгонят, защото грам не се връзвахме с интериора. Нямаше друг освен нас без татуси, без естетическа пластична намеса (повечето от намесите бяха с обратен на естетически ефект) и с аксесоар, на който с огромни букви се вижда името на някой световен бранд. Толкоз аксесоари на Гучи и Прада не можеш да видиш в собствените им магазини.
Абстрахирахме се от обкръжението, извадихме си книжките и се опитвахме да си починем. Докато не огладняхме и не тръгнахме към ресторанта, където също бях направила резервация близо месец по-рано. Масите бяха подредени като за сватба на кметски син от сутринта и се учудих защо никой не сяда да хапва, не са ли гладни тия хора или тях ги засищат само марките и суетата. Оказа се, че въпреки резервацията не може да обядваме там. Имали частно парти, някаква звезда щяла да си празнува рождения ден и ни препратиха към бара. Докато се чудех как ще ям миди на тая ниска маса, дотича поредната нагласена сервитьорка и побърза да ни уведоми, че имаме половин час. Половин, половин, кой ти го дава, грабнахме менютата и изстреляхме първо миди. Предлагаха три вида. Но казвайки поръчката си, сервитьорката ни изгледа така сякаш сме извадили плитка чесън пред дявола. Изстреля с такава ненавист – „Няма миди!“, че и на най-големия стоик щеше да му накипи. Станахме и дружно решихме да отидем на съседния плаж, но преди това попитах кога започва изпълнението на саксофониста, за да се върнем да го чуем. Леле това изографисано в макиаж лице как се изкриви и привидно любезното гласче как се изви: „Това да не ви е концерт в зала от 8 ч. до 10 ч., че да кажа кога ще започне. Ще започне, когато му е кеф.“
Само на няколко метра имаше друг плаж, веднага щом прекрачихме границата видяхме четящи хора и такива, които се усмихват, деца, които играят. Все едно сменихме галактиката. Подобен контраст не бях виждала отдавна. Една крачка и нов свят. В ресторанта тук бяха по-дружелюбни и отзивчиви и от турски ресторантьори. Веднага ни настаниха, за секунди почистваха масите и канеха следващите гости. Няма да описвам колко вкусна беше храната и как всички от персонала се стараха да бъде доволен всеки клиент.
Като утихна техно музиката от съседния купечки плаж се досетих, че вероятно ще започне концертът на моя любимец и веднага се върнахме там. Ожалих го Даниеле Витале. Както винаги той се раздаваше до карай за публиката си, обикаляше от бара до ресторанта и свиреше със страст. Но уви, повече хора имаше в тоалетната, за да се снимат там, отколкото такива, които да го слушат. Както се шегуваше съпругът ми по-късно: „Поне имаше един фен на плажа, ти се радваше за всички.“
И Витале беше забелязал вълнението ми, защото изсвири едно парче до и за мен и успяхме дори да се снимаме заедно. В ресторантът, където нас не допуснаха, а той свиреше с отдаденост, празнуващата компания не го забелязваше, защото се фръцкаше във всевъзможни пози за фотосесия. За сметка на това, когато саксофонистът си тръгна автоматично заби ужасно силен рап и наскачаха няколко чичковци с пури, заобиколени от солидно пипнати мадами, които дори не танцуваха естествено, а се клатеха в провокативни пози.
Скорострелно се преместихме на другия плаж и се опитвах да не мисля колко ли се изненадват чуждите звезди като виждат подобна публика. Така и не намерих обяснения го беше поканил италианския музикант и защо. Очевадно беше, че посетителите на този плаж не се вълнуваха от изпълненията на италианския музикант, те си имаха други приоритети, и вероятно други предпочитани звезди.
Контрастите в морската ни почивка едва сега започваха. На една крачка разстояние два плажа и два типа хора, които ги посещават. Един великолепен европейски саксофонист и една публика, която в мнозинството си не трепва от подобна музика, пък не от Даниеле Витале.
Не само разочарованието от този прехвален плаж маркира тазгодишния Созопол. За вечеря седнахме в прочут миден ресторант, където и обслужването и храната са безупречни. Имат си техни собствени рецепти за приготвяне на миди и рапани и повечето морски дарове. На съседната маса настаниха малка компания, която ми отвя акъла. Отдалече лъхаше на пари. Едната дама дойде на 38 градуса с боти, ама световна марка, нова колекция. Кой ще чака до зимата, кой пръв ги покаже, печели точки. На придружителя ѝ само часовника струваше, колкото моя двугодишен доход. Ей такова чанчене на услужливия и възпитан персонал не бях виждала. Господинът с тузарския часовник ги разиграваше като циганин мечка на панаир. Той не пиел узо, искал перно. Като свършило, какво чакали, да идели да му купят. Наистина единият сервитьор обеща, че до минута ще му набави, но тузара започна да го учи от къде да го купи, щото той не пиел какво да е. Трима души обслужваха четирима и пак нямаше угодия. Претенциите нарастваха и стигнаха до там, че господинът с лигав като на разплакана кифла глас каза: „Направете ми густо, бе, направете ми густо и после и аз на вас ще направя густо“. Нашето семейство се навечеря и си тръгнахме за разходка из Стрия град и не успях да видя колко цифри си мислеше този, че струва густото на обслужващия персонал. И можеше ли дори четири цифрена сума ( в която се съмнявам, обикновено такива позьори оставят по-малки бакшиши от хора със стократно по-ниски доходи) да компенсира арогантното си поведение и унижението, на което подлагаше сервитьорите. Разхождахме се апетитно нахранени, но с неприятен привкус от отношението на съседа ни по маса и седнахме на по питие в един бар, където предлагаха и сладки изкушения. Шегувахме се с това какво ще правим като се приберем след няколко дни и няма да има такова изобилие от морски дарове и си спомняхме как племенника ми, виждайки ни, че по морето ядем основно морска храна ме попита: „Лельо, вие вашето семейство само водна храна ли ядете?„ Та това си ни остана запазената марка – че на морето ядем само водна храна. За друга имаме цяла година.
И, докато си пиехме питиетата, едно семейство като нашето доближи витрината със сладкиши и попита дали се предлагат само на място, дали може и за вкъщи. Сервитьорката отговори, че може както пожелаят и ги покани. Попитаха каква е цената на парче торта и момичето им каза, при което те се спогледаха и си тръгнаха. Моето семейство млъкна изведнъж и мълча няколко минути. Когато проговорихме, се оказа, че и тримата сме си мислели едно и също. Как някакъв нафукан тежкар размотава цял ресторант и не пита за цени, защото иска да му направят густо, а това семейство се отказа от сладките изкушения, макар да личеше, че им харесват на вид, заради непосилната цена.
Ето това са очебийните контрасти в нашето общество. Хора с високи доходи, които парадират по просташки начин благополучието си и такива, които спестяват цяла година за почивката си и се отказват от парче торта. Ние бяхме някъде в междата между тях. Нито се чувствахме добре на плаж с кифлеещи мутри, нито бяхме спокойни в това, че много българи не могат да си позволят парче торта по време на почивката си. Тазгодишния Созопол не полюшка на вълните на двете крайности, но остави отпечатък с незабравимите изпълнения на живо на Даниеле Витале. Защото най-голямата сладост е да можеш да се радваш на това, което обичаш.
