От няколко години проглушавам ушите на приятелите си как искам да пресека глезена на италианския ботуш. Преди месеци направих няколко страници подробен маршрут с места, обекти, ресторанти и всякакви желания в района. В крайна сметка се оказа, че участъкът, който си бях избрала, е сложно да се обиколи за няколко дни и го разделихме на два пъти, като началото поставихме със западната част и кацнахме в Неапол. Бари ще остане за следващ сезон. То е вярно, че алчността ми за Италия граници с патология, но нека не прекалявам.
Не очаквах, че в средата на октомври все още в Кампания ще прелива от туристи. Лятото там жегите са неописуеми и вероятно затова мнозина също като нас са предпочели малко да се разхлади, за да се насладят напълно на областта. Кацнахме през нощта в Неапол, а хотелът ни беше извън града, затова и нямах възможност от първия ден да видя този толкова противоречиво коментиран град. Разходката из него оставихме за последния ден, а в първото утро поехме към Капри. Взехме ферибот от Соренто за острова и по пътя имах възможност да прегледам записките си и да начертая план, който естествено не се сбъдна, защото като си с група, колкото и да не ти се ще, се съобразяваш.
Макар островът да е малък, един ден е твърде недостатъчно да се видят всички забележителности по него. За начало предприехме изкачване до Анакапри – по-високото от двете градчета на острова, до което стигнахме по много стръмен криволичещ път. Уличките преливат от туристи, лимонени сувенири, сладки изкушения и обилна красива растителност. Колкото и да е горещо, има зеленина, под която да се подслониш, а още по-добре в някое приканващо ресторантче, както и направихме ние. Посетихме прочутият с лимонената си градина ресторант – винотека– La Zahara. Менюто е гурме, обслужването – повече от задоволително, но по-голямата част от групата не го одобриха. Стори им се претенциозно. Аз там се чувствах точно на мястото си – неповторим интериор, любезен персонал, безглутенова паста според режима ми и цени, колкото за обикновено блюдо в центъра на Благоевград. Имаше доста посетители, които бяха дошли само за чаша вино, за да се снимат в лимоновата градина или да се тагнат, че са били там, но аз се насладих на цялостната атмосфера на ресторанта. Още там разбрах, че моите рецептори са други и ще се получат недоразумения с групата ми. Аз исках да посетя всяка вила, градина и заливче, те – имаха други планове. Пропуснахме прочутата най-красива Вила Лесис в Капри, но поне успяхме да разгледаме градините на Август и да мернем отвън манастирът „Св. Яков“. От терасите на градините се откриват възхитителни гледки и нямаше посетител, който да им се любува без да прави снимки. Превърнали сме се в отразители, забравяме да преживяваме и да се наслаждаваме, само маркираме и бързаме да го споделим с изображение. По алеята, водеща до терасата на градините се намира магазинче на местна парфюмерия. Предлага специфични аромати от Капри. Който няма възможност за парфюм, може да се задоволи със сапун или соли с островните благоухания. Островчето е наистина едно малко бижу, но се боя, че не му отделихме нужното време. Дори не успях да видя прочутата статуя на Капри – бронзова статуя на младо момиче, на която, ако кажеш „чао“, ще ти донесе късмет. За сметка на това видях статуя на друго момиче, която така и не разбрах каква е, но се надявам да компенсира по някакъв начин пропуска и да ми донесе късмет.
Пренасочих си упованията към Соренто, но докато се катерехме с колата по стръмните улички и виждах колко тесни са тротоарите, многократно си мислех, че това малко градче не е за пълни хора. Защото, ако част от телесата им не могат да бъдат поети от тротоара, рискуват някоя от минаващите коли да им понамести паласките. Не бих шофирала в този град, но разходката из пазарната уличка си заслужава. Могат да се купят не знам колко вида лимончело или други изделия от лимони, отвсякъде се носи цитрусов аромат, а от стръмните улички се разкриват невероятни гледки на крайбрежието. Ние уцелихме и с вечерята, защото прегладнели седнахме в на пръв поглед невзрачна тратория, но пиците се оказаха най-добрите, които ядохме в цялата област. На Капри не опитахме прочутата местна торта капрезе, но тук усетихме вкуса ѝ. Малко по-суха от моето шоколадово брауни и без плодови добавки, но дори да не давам 10 точки за десерт, смело мога да и посоча 5-6 точки в моята класация. Популярното лимоново сорбе, сервирано в кора от лимон, също не е моят десет. Аз не съм почитател на сорбето, но за идеята се омазах обилно и смело казвам, че нищо не може да замени любимото ми джелато пистакио. Нямаше градче, което да посетихме и аз да не отдадох заслуженото на предпочитания ми сладолед. Но стига съм писала за храна, някой ще помисли, че правя кулинарен пътеводител.
Основната ми цел в това пътуване беше Амалфи. И когато дойде неговия ред, се изплаших, че няма да стигнем живи до там. Пътят се вие като змия и категорично казвам, че не е за хора със слаби нерви или проблем с вестибуларния апарат. На табелите с посоката към градчето, задължително трябва да окачват пликове за рефлекторно изпразване на съдържанието на стомаха през устата. Половин час по стръмни тесни пътища е много и за смелчаците, но пък когато пристигнеш разбираш, че си е струвало всеки сантиметър на дискомфорт. Макар че, ако бъда честна, Позитано си струва много повече. Едва ли има човек, който не е виждал изображения от Амалфи и не се е прехласвал по живописните каскадни къщички, които се редят по стръмните хълмове и имаш чувството, че падат в морето. Това малко морско градче доста се размина с очакванията ми и ако не беше катедралата на патронния светец на Амалфи – Св. Андрей, щях да бъда дори малко разочарована. Щъкайки по тесните улички на градчето, изкушавана на всяка крачка от примамливо блюда в ресторантите наоколо или цветните стоки по магазинчетата, неизменно попадаш на Пиаца Дуомо. А в центъра на площада пред теб се разкрива стръмна стълба, която води до зашеметяващата базилика. Без да съм специалист мога да кажа, че катедралата се отличава от другите, които съм виждала в Италия и е добре да се види не само от вярващи, защото е очарователно произведение на изкуството. Мрамор, сребърни, бронзови елементи, мозайки – всичко е така съчетано, че отдалеч може да помислиш, че не е реалност, а декор, изработен от майстор ювелир. И май това беше единственото, което ми спря дъха в градчето. За Позитано нямах толкова големи очаквания, но пък то взе, че ме шашна. Там църквата на Черната мадона не ме възхити толкова, но самият град има много по-прегръщаща за мен атмосферта. Крайбрежието ми се стори в пъти по-красиво от амалфийското. Уличките някак по-културни. През магазин през два попадах на галерия или бутиче за хендмейд артикули. Прочутият Дворец на Мурат не успяхме да видим, дори в градината нямахме достъп, защото имаше частно парти, но пък саксофонистът, излизаше в преддверието и подаряваше от уменията си и на туристите, не само на богопомазаните в двореца. Преекспонирах Амалфи, но сега бих препоръчала, ако нямате възможност за двете градчета и трябва да изберете, нека това бъде Позитано. Там заедно с прехваленото и комерсиалното има и вътрешен първичен чар, който пълни душата по различен начин. Ако искате снимки и съревнование в социалните мрежи, идете в Амалфи, но ако ви се диша древен автентичен въздух, посетете Позитано. Не е случайно, че още Хемингуей някога се е прехласвал по него. Градът не е само лимонови и маслинови пейзажи и многоцветни къщурки с лазурни брегове, каквито са повечето градчета на провинция Салерно, той е и вътрешен тласък за лични прояснения. Достойна прелюдия за следващата ни дестинация – Казерта.
Какво да кажа за това градче, то е в моето съзнание едно – Reggia di Caserta: някогашната резиденция на неаполитанските крале. Казват, че по хубост си съперничи с Версай. И това е напълно възможно след като френския дворец е служил за модел, но по обем не знам с какво да го сравня. Има над 1200 стаи, още щом го съзрях отдалеч след ефекта „Уау“ си помислих – леле, кой го е чистил всичко това. Неописуема е красотата на всеки един елемент на замъка отвътре. Само като стъпиш на стълбището и погледнеш нагоре и ставаш разноглед. Самият замък е едно малко градче – спални, собствен театър, галерия, библиотека, параклис и какво ли не. Разхождах се из покоите на принцеса Мария Каролина и от една страна и завиждах за цялата прелест, сред която е живяла ( само като видях златната и вана и писалището и ми беше достатъчно), но и я съжалявах за огромните мащаби на домът ѝ – за да слезе през всички стъпала до двора, си е било сериозна тренировка. И може 19 век да са нямали крачкомери, но ако ти се наложи два пъти дневно да слезеш до градините и денят е минал. Да не говорим, че самите градини се простират на километри от двореца. Вярно е, че принцесата едва ли е стигала пеш, за да им се любува, но обитаването на подобен дом си е сериозна ежедневна тренировка. Аз най-силно се захласнах, освен от апартамента на принцесата, и от Палатинската библиотека. На пръв поглед двореца лъже, защото на предния му вход тревните площи са занемарени и отдалеч самата сграда изглежда не толкова бляскава, но само влизайки във вестибюла, разбираш, че подобна изящност рядко се среща. Не успях да разбера защо имаше съвременни абстрактни творби в някои от залите и лично за мен, независимо каква е идеята за излагането им там, те стояха абсурдно и отблъскващо. Но вероятно си има обяснение и идея за всичко това, за мен по-важно беше, че се докоснах до такова великолепие, за което душата ми копнее ежесекундно. Може би в някой следващ живот и аз ще имам подобна привилегия.
А в това конкретно пътуване след замъка се пренесохме в коренно различна епоха и архитектура – Помпей. Този немалък античен римски град, разположен в подножието на вулкана Везувий е стоял близо две хилядолетия затрупан, а днес е открит музей. Освен солидни части от повечето постройки и огромният амфитеатър могат да се видят много стенописи, запазени обществени бани и покрития им пазар. Със съвсем малко въображение човек може да се принесе в онези години и да види пъстротата на живота тогава. Изключително въздействие оказват вкаменените фигури на бягащи от бедствието жители. Не видях турист, който да не промени вида си, докато ги гледаше. Подобни бедствия ни размислят и провокират да осъзнаем благословията, че крачим. А когато тези крачки ни извеждат и към места или ситуации, които провокират сетивата ни, осъзнаваме какви сме късметлии.
Повод за много разсъждения ми даде и следващата точка в програмата – Неапол. И причината за цялото обмисляне бе останалата част от групата ни, която не спря да негодува и да се възмущава от града. Това, което аз виждах като колорит, те приемаха като нищета. Сигурно над 20 пъти чух колко мръсен е града и в каква мизерия живеят неаполитанците. Абсурдът на изказванията беше, когато констатираха, че в родината ни даже крайните квартали са санирани, а тук видиш ли как се рушели сградите. Недоумявам как не виждаха, че в дворовете на древните постройки имаше параклиси от не знам кой век, как не съзряха фреските по стените. На кой му пука дали живееш в санирана сграда, щом нямаш досег до култура. Да, тези, които моята група съжаляваше живеят в над 100-годишни сгради, но ежедневно съзерцават старинни елементи, които будят възторга им и подклаждат националната им гордост. Мале, мале как тия си простират гащите насред улицата? Невъзможно бе да обясня, че това е автентичността на града и без тези безразборни простори духът на града е друг. А и е излишно да се обяснява на хора, които предпочитат да отидат в Мол ,вместо да се разходят из Пиаца дел Плебишито. Да отидеш в Рим и да видиш само мръсотията при все, че си на метри от Двореца на Бурбонските крале или от църквата Сан Франчезко ди Паола, е белег на най-голямата нищета. На мен свят ми се зави от разкош. Обърнеш се на ляво и виждаш Касел Нуово, завъртиш се по друга уличка и хоп най-старата опера в Италия – Teatro di San Carlo. Че Италия е прочута с модните си марки не отричам, но да пропуснеш разходка из безбройните улички из центъра, или незаменим обяд в някоя кокетно ресторантче, заради пазар в Мол, не мога да си простя. Идеше ми да избягам от туристическата ми група. За жалост те се възмущаваха от мизерията на Неапол и нямаше как да им обясня, че град, в който Националната библиотека „Витоио Емануеле III“ заема такава огромна площ и сама по себе си е произведение на изкуството или в случайна малка книжарница видиш над 10 човека приведени да четат, мръсотията не е определяща. От години това е политически проблем, в който е замесена мафията и белег за културата на едно общество не са прострените гащи и боклуците тук-там, а съхранената култура и четящите хора, които ще оцелеят при всякакви обстоятелства, защото имат самосъзнание. Самобитността на Неапол не е в Моловете, а във всички културни обекти, които носят историята на държавата, в италианската музика, която звучи навсякъде, в местната пица и паста, в безразборните простори, в неустоимата сфолиатела или сиропирания баба – във всичко онова, което го няма другаде. И ако някой не го е проумял, по-добре да не хаби средства, за да ходи там.
Какво ще остане в мен от Кампания? Лимонов цвят и ухание, пръснати по хълмовете на живописно крайбрежие къщурки, прелестни дворци, интригуващи църкви, античност, залята от лава, напомняща, че наблизо дреме Везувий, тесни и стръмни улички, божествена храна, противоречие от древност и колорит… и щипка негодувание, че не успях да видя всичко, което исках. А това кой как приема областта зависи от личните възприятия. На мен ми ухае на лимони, маслини, шамфъстък, препечена пица, босилек, а който иска, нека си усеща само мръсотия. И ако Хемингуей определя Позитано като място-съновидение, аз видях Кампания като древна, великолепна, автентична, изящно пъстра, вкусна и ароматна реалност.
