Когато ни предложиха автобусна екскурзия до Будва, за да посрещнем Нова година там, автоматично отказах. Не обичам дълги преходи с автобуси. Десет часа на една седалка с петдесетина непознати, всеки с предпочитанията и странностите си и непредсказуем музикален фон, ми се струваше сезифовско усилие – изходът виждах ясно: аз смазана, напъните ми излишни. Но имаше една малка искрица надежда, която се палеше от екскурзоводите на агенцията, която предлагаше пътуването. И именно това пламъче ме подпали и изневерих на стандарта си, тръгнахме с половинката ми с групата.
На отиване преходът беше нощен, спираше се на няколко часа, аз придремвах и не усетих кога пристигнахме. Прекосявала съм и друг път няколко балкански страни, за да стигна до Хърватска, и макар да има доста разлики с нашата реалност, балканската атмосфера си се носи до Дубровник, където вече полъха е западноевропейски. За Будва не знаех почти нищо, Черна гора съм я преминавала с кола без спирка. Затова смайването ми беше значително. Монтенегро е малка държава, но една такава кипричка – чиста, зелена, морска и не толкоз балканска. Още щом влезнах в хотела разбрах, че притесненията ми са били неоснователни. Чистота, обслужване, празнична украса навсякъде, вкусна и качествена храна, луксозен спа център. И уж избягахме от Балканите, но малко ми трябваше да осъзная, че хотелът е пълен с българи. Гостите бяхме от три български агенции, над 400 души. Кой от кой по-зареден за бурен новогодишен купон и порив да се възползва от всичко на макс, защото нали сме си платили. Сауните не можеха да загреят от отваряне, за да се надзърне какво става вътре. Един симпатичен софиянец отвори широко вратата на парна баня и учтиво предложи да проветри, че вътре било много спарено и нищо не се вижда. А той явно искаше да види, що ще ходиш някъде, ако не огледаш добре. Хубавото беше, че масажите бяха платени и затова имаше много свободни часове. На мен ми се падна младата Хелена, която за един час успя да изправи в тялото ми всички гънки, привити от многочасовото пътуване. Чаровна, внимателна и професионалист – още една точка за хотела и Будва. Докато ме масажираше ме информира, че в Стария град има сцена и всяка вечер покрай празниците има концерти на големи звезди. Аз вече знаех за инициативата на града и дори да не познавах изпълнителите, имах намерение да ги видя на живо.
Хотелът ни беше в покрайнините на града, на брега на морето и до центъра и Стария град ползвахме такси. Трябва да предупредя, че и будвенските са като нашенските таксиджии. Като видят туристи променят тарифите и в един момент даваш 20 евро за 4 километра пробег. Но нямахме избор, защото не съм отишла в непознат град, за да стоя в хотела, а Старият град на Будва си струва натрапените препятствия. Крепостни стени откъм морето, красиви каменни къщи, тесни улички с излаз към площади, отвсякъде приканващи цветове, звуци и аромати – ресторанти, барове, магазинчета с ръчно изработени стоки. Непомпозна и в същото време преливаща в светлина украса. Хем се радвах, хем се чудех кой ще плати сметката за тока. Цялата крепост светеше, нямаше уличка без блещукащи светлинки. От ранния следобед на сцената подгряваха групите и дори вечерта човек да няма възможност да присъства на самите концерти, може и през деня да се порадва на хубава музика, докато си пие горещ шоколад или алкохолен коктейл в пръснатите наоколо барове.
Малко след войната в Косово минавах през там и се изумих за колко кратко време са възстановени всички разрушени сгради. Същото удивление изпитах и в Будва, там в края на 70-те е имало силно земетресение, което е разрушило доста от древните къщи в Стария град. Ако нямах тази информация, никога нямаше да предположа, че преди години там е имало сериозно бедствие. Всичко изглеждаше векове непроменяно. И ако Будва ме докосна и я оприличих на нашия Созопол, то Котор ме обгърна в очарованието си и него бих сравнила с Несебър. Въпреки че подобни сравнения са неточни, някак духът на градчетата ме провокираше към подобни уподобявания.
В Котор един ден е малко, особено ако искаш да се изкачиш до крепостната стена над града. Ние прекарахме само няколко часа, дори не успяхме да надзърнем по всички тесни улички на града, нито да стъпим на неочаквано появяващите се площадчета или църкви. Половин час изкарах в едно магазинче с местна стока, откъдето си тръгнах с ръчно тъкан килим. Продавачът ме питаше дали размерът е достатъчен за стаята, за която го вземам. Аз му казах, че не го купувам за стая, а защото ми харесва- по него ще се декорира стая. Той остана учуден, но доволен, че успя да продаде неевтина стока. Макар да беше последния ден от годината, всичко в Котор работеше. И въпреки многолюдието невъзможно бе да се пропусне неизброимото количество котки – живи, охранени и изображения от всякакъв вид. До този момент не ми хрумваше, че името на града идва от многото котки в него. Личеше, че това е животното на почит там. При опит да нахраним с парче качествено сирене една доста дебела котка, ударихме на камък. Тя даже не удостои с поглед сиренето. Разхождаше се като кралица. Не пропуснахме да седнем на външна маса в едно ресторантче, макар времето да бе променливо и да опитаме плато местни сирена, което с всичката храна, която изядохме в Черна гора, затвърдиха високия кулинарен вкус на държавата. Основното хранене с морска храна направихме в Тиват. Двата града са много близко, но докато единият е град-култура, другият е град – купон. Скъпи яхти по цялото пристанище, шумни барове по крайбрежната, бутици. За обяд заложих на мидите, които бяха в интересен сос, но за мен няма по-вкусни от черноморските с вино и чесън, въпреки че огромната купа и в Тиват накрая остана празна. В не един ресторант в Черна гора предлагаха пълнен калмар с ориз и скариди. Вкусът е малко странен за мен и аз си предпочитам запечен на грил или в редки случаи пържен с царевична панировка. Навсякъде освен поръчаната крана сервират няколко вида топъл пресен хляб и различни разядки към него. Винаги съм се чудила как им излиза сметката и защо у нас никога не ти дават дори филия фабричен хляб бонус. А цените не са по-различни от нашенските. Ние все тъним, спестяваме от качество, от грамажи и накрая сметката пак висока. Чуденката ми се удължи и на новогодишната вечеря. У нас няма куверт с вечеря под 150 лв. Там бе 30 евро, неизброимо количество мезета, разядки, салати. Плата с меса дълги над 80 см, чудих се как ги носят сервитьорите, аз не мога да вдигна такава тепсия. Силен и търпелив народ са черногорците. Изтърпяха по-голямата част от българското население да си вади уж тайно под масата бутилки с алкохол, за да не поръчват от ресторанта и да платят. Гледаха ни с почуда, но разбиране, докато мнозина се върнаха по 5-6 пъти на Уелкъм дринка за поредната чаша и вземаха по няколко наведнъж. Затова и позакъснелите гости нямаха напитка за Добре дошли. Издържаха обслужващите в ресторанти и запалените цигари тук –там. Счупените съдове. Извадената колона с нашенски хитове, защото къде се е чуло и видяло Нова година да посрещнеш без Бяла роза. Оркестърът свири час повече от определеното време. Подпийналите веселяци също бяха приети с толеранс, придърпването на отсервирваните плата- също, защото как ние може да стоим на маса без да мезим. Всичко си беше част от чара ни, но сякаш няма българско веселие без свада. Та посрещнахме Новата година в Будва ,но по български. С всичките ни номера и без грам свян. Защото за нас желязната максима „ Я съм си платил“ оправдава всичко и няма забава без да станем за резил.
Аз обичам екскурзиите, но големите групи трудно преглъщам. Затова на първия ден от новата година тихо и в скромен състав си се организирахме да посетим острова Свети Стефан. Валеше, денят предполагаше следпразнична почивка и затова нямаше много хора, което за мен бе идеално. Чуваше се шума на вълните. Видях крепостта като декор на филм преди заснемането. Самите къщи и прозорците ми изглеждаха като декори, изкуствено, сякаш са само стени и вътре няма нищо. Островът е с частни постройки и достъпът е ограничен и след като ме успях да видя и да се разходя из уличките отвътре и да видя дворове и врати на къщи още повече се засили чувството, че съм във фон. Хора почти липсваха, морето развълнувано, само естествени шумове, гъсто струпани къщи почти едни и същи – идеален фон за романтичен филм. Докато наблюдавах острова от различни перспективи сценария ми изтля. Хубавица черногорка, дъщеря на висш политик е изпратена в семейната вила на острова, за да се отдели от зловредна компания. Зимата плажовете празни, тя се разхожда по пясъка и трупа гняв към родилите си. От хълмчето наблизо слиза замислен и чаровен прочут художник и преподавател в Кралския художествен колеж в Лондон. Нататък можете сами да си довършите филма, а островът предполага подобни развръзки. Всяка направена снимка е картичка, от всеки ъгъл се открива специфична привлекателност.
В лежерен ден като първоянуарския посещението на острова Свети Стефан беше адекватно и допълващо преживяване. На следващия ден предстоеше отпътуване и преход през няколко държави и граници. За мигновеното спиране в Албания успях да си купя домашен зехтин, сок от шипки и сушени и нанизани на връв смокини. Тези сушени смокини, които си купуваме пакетирани или не в магазинчетата у нас нямат нищо общо със зашеметяващия вкус на домашните албански. Цял ден монотонен път с едно кратко спиране в коренно различния, но също така очарователен Призрен. От западната атмосфера се пренесохме под склона на Шар планина и след натоварен трафик успяхме да спрем в Стария Призрен. Такова струпване на джамии и църкви на едно място другаде не съм видяла, на къде и да се обърнеш или минаре, или купол. Нагласям обектива да снимам някоя джамия и хоп отстрани на снимката виждаш и църква. Един местен албанец ни каза, че в града има над 30 джамии и също толкова църкви. По уличките се носи аромат на агнешко, навсякъде те приканват ненатруфени ресторантчета. Из пазара се връщаш векове – стомни, керамика, шамии, музикални инструменти. Докато похапвахме в едно ресторантче почти в двора на джамията Синан паша, се стъмни и като излезнахме целият град светеше. Исках да вляза в джамията и да видя прочутите изрисувани тавани, но от мост на мост, да огледам от всички страни светещия град и стана време да тръгваме. Добрите фотографи в групата направиха великолепни снимки. Аз гласях, подскачах и пак не успях да хвана напълно настроението. В качествени снимки не успях, но още дълго ще отекват в мен впечатленията от всички чудатости, които ми предложи това пътуване. Вярно, не успях през първите дни на Новата година да се отърся от негодуванието си от неприемливото за мен поведение или да спра да мрънкам, когато някой тръгва с група, а не се съобразява с останалите, но се заредих с безброй гледки, преживявания, кулинарни взривове и нови познанства, за които вярвам ще пиша в следващи статии и с които ще споделям нови пътувания. Една дама в групата ни така силно ме омая, че не спирах да подслушвам разговорите и, всичко, което разказваше беше като приказка. Такава благост в излъчването, мекота в говора, богат речник рядко се срещат. Тя е от хората, които ако си в беда, винаги би ги потърсил. Емпатията ѝ е изписана на челото. Оказа се, че освен всичките и дейности, с които се занимава, е част от автентичната фолклорна група на селото и вече имам покана за поредното им събитие. Дори само за запознанството с нея си струваше дългото и уморително пътуване.
Малко в галоп ги пресякохме Балканите, но местата, където спряхме, си заслужаваха до едно. И посрещнахме Новата година в град, където със сигурност ще се върна, за да го изпитам и в разгара на летния му сезон. Не е важно през колко сокака си препускал, а къде си спрял и какво си видял и усетил. А аз съзрях и изпитах достатъчно за Ново начало. Да ни е честито!
