Колко ли пъти бях чувала: „Ако не си видяла Истанбул, не си била в Турция“ и въпреки това все отлагах пътуването натам, защото съм посетила няколко турски градове и тази страна, въпреки очарованията си, не вибрира на моята честота. Но тази пролет нямаше как да пропусна, защото имах отдавна отправена покана от моите приятели от Idea travel, още повече, че предстоеше Фестивалът на лалетата. Предлагаха интригуваща 4- дневна програма и аз се впуснах с три автобуса хора да търся прелестите на Истанбул. Няма да описвам как след цяла нощ път на сутринта се хуква пешком по многомилионен град да се гони график. Защото това бе само дребно препятствие, все пак бяхме отседнали в Лалели и част от забележителностите ни бяха наблизо. Но колоритния ми ум не би могъл да предположи динамиката на местния ни екскурзовод Сейхан. Голям чаровник, едно към едно с Веско Маринов, през цялото време си мислех, че ще се обърне и ще запее „Лятна жълта рокля“, но не само не чухме песента, а и не ни останаха сили да я изслушаме. Такова препускане не сте виждали, той тича да си изпълни разписанието и да ни покаже максимума от мегаполиса, ние го гоним и само следим с поглед водаческото му знаменце, че ха го изпуснем, ха се изгубихме. Изобщо не забелязах каква е настилката на града: плочки ли, цимент ли, мрамор ли – не, само едни цветни лентички в далечината, които развява Сейхан, за да го виждаме и следваме. Дотърчахме до Хиподрума с надеждата, че ще имаме време за отдих, ама не бяхме познали. Накъдето и да се обърнеш вековна история. Само стъпихме на площада, и още преди гида ни да продума, групата ни като видя църквата „Св. София“, като хукна да се снима. Някъде в далечината се слуша историята на храма, ама ние се бутаме в туристите и се киприм за снимки. То Водохранилище, то Египетска колона, то Немска чешма – всичко ми се разля в блъсканица и крос да не изпусна групата. Говори нашия екскурзовод за истанбулските потайности, ние се редим на опашка за печени кестени или царевица. Едва ни събра да ни поведе към Синята джамия. Вие се змиевидна човешка тълпа, за да влезе в храма, наредих се и аз с моите приятели. Следвам стъпка по стъпка и се чудя искам ли да вляза вътре или не. Докато се чудя, мина доста време и дойде реда ни. Протегнах крак да влезна и пред мен се изпречи широкоплещест турчин и побутна табела. Той вика: Йок, ние напираме, докато не разбрахме, че затварят за двучасова почивка. Приех го за знак, почти цялата група влезе, аз не успях – значи така е трябвало да бъде.
Преуморени, прегладнели се спуснахме към Босфора, за да направим обиколка с корабче. Тичкаме, а дъщеря ми негодува разочаровано, че няма да ходим в двореца Топкапъ – беше се настроила да види будоара на Хюрем султан. Какъв беше този мерак да полегне на кушетката на великата султанка на никой не му стана ясно, но цялата група разбра, че отпадането на сарая от програмата ни е сериозен пропуск. С такова облекчение се качихме на корабчето за разходка по Босфора, че отпускането на дървените пейки на палубата ни се видя по-приятно от пухеното ложе на Сюлейман и Хюрем. Екскурзоводът ни сочи пищните сгради по брега и разказва история, ние се оглеждаме от къде да си вземем по нещо за пийване и похапване. Когато близък приятел от групата ни се насочи към мен с чаша бяло вино, се почувствах повече от велика султанка. Какво запомних от това плаване ли? Чашата вино, шегите, смеха и топлата атмосфера на компанията ни. А покрай какви забележителни сгради минахме, питайте тези, които бяха плътно до гида и не спираха да се озъртат. Аз не бях от тях. Това плаване ми бе време за релакс и зареждане. И добре, че го направих, защото още не бяхме стъпили на брега и Сейхан хукна. Да ни покаже Египетския пазар и Капалъчаршъ. Вярвате или не, грам не ме трогваше това сборище от народ. Мислех само как ще посетя някое от предварително набелязаните ми ресторанти и ще почувствам вкуса на града. И когато водачът ни каза, че се разделяме за деня, дали заради набраната инерция от динамичния ден, дали от глада, или от желанието да се отпусна, хукнах по-бързо и от него, за да намеря някой от фиксираните ми ресторанти. Открих го близо до хотела и се наградихме с приятелите ми с всевъзможни блюда. За наше удоволствие ни сервираха и бутилка бяло вино от Кападокия. И това беше невиждан разкош, защото се бях наслушала колко европейски град е Истанбул, колко е отворен към туриста и чужденеца, но не бе точно така. Там местните традиции дирижират и местните граждани са главните герои. В много лъскави заведения не сервираха алкохол и даже ни гледаха като престъпници, че изобщо питаме. За да не ме упрекне някой, че съм тръгнала на алкохолен туризъм, ще кажа, че пиенето ми се изчерпва с чаша вино или лек коктейл, но очаквам, че в подобен космополитен град, който прелива от екскурзианти, да се отдаде малко специално отношение към тях. Непрекъснато се сблъсквах със ситуации, които ми напомняха, че не съм в цивилизация, където жената е човек. Но за тях ще разказвам мимоходом, за да не изгубя нишката на разписанието, че после Сейхан ще ме анатемоса. Първата ни нощ в града беше много дълга, ако предната сме пътували 12 часа, сега спахме толкова.
Очаквах, че вторият ден ще засилим темпото, програмата беше пълна и ако я карахме пак с този ритъм, спокойно можеше да се явим на Олимпийските игри за бягане на дълго разстояние. Но за моя приятна изненада денят ни сюрпризира очарователно и лично за мен този ден бе най-запомнящият от програмата. Посетихме желязната църква „Св. Стефан“. Това е единствената православна желязна църква и е изработена във Виена като е пренесена в Истанбул на конструктивни елементи. Дали защото съм православна християнка или защото не бях виждала досега подобен храм, но усещането ми там бе най-близо да мен. Бях спокойна, някак уравновесена и наистина се отдадох на затишието с цялата си душа. Не ми подейства по същия начин нито Патриаршията, нито църквата „Св. Георги“. Имах нужда от подобно умиротворение, защото следващата ни стъпка бе шарения квартал Фатих. Младите момичета не пропуснаха да се снимат пред цветните фасади, розовите коли, колоритните стълби, пъстрите висящи чадъри. Тук повече от всякъде усетихме европейския дух и макар кафенцата да си носеха ориенталски акцент, самият въздух беше напредничав. Това, което разсмиваше младежите от групата ни, бе английският на младите турци. Работят в магазин или заведение, обслужват ежеминутно стотици туристи, а английският им е на ниво да се разберем горе-долу. Многократно си мислех, че се преструват, че са националисти и искат да си ползват само родния език, но не може да се издържаш от туристи, а да не ги обслужиш адекватно. От кумова срама го усъвършенствай тоя език. Уви! Но да ги оставим турците сами да се грижат за образованието си, да се пренесем сега в Голямата джамия Чамлъджа. Това е най-голямата джамия в Турция и в нея вече влезнах. Огромно пространство, застлано с прекрасен тюркоазен мек килим, много прозорци, светлина и орнаменти като музейни. Не съм изненадана, че дизайнерките на храма са жени. Вложена е много естетика и усет за комфорт. Зданието е огромно, освен джамия има музей, библиотека, кафе и не успяхме да обходим всичко, но изпихме по едно капучино на терасата и за моя изненада в мястото, което би следвало да е най-религиозното, аз се почувствах най-светски. Денят ни бе насочен верски, но приключи отново апетитно. Успяхме да намерим ресторант, където освен преливащите месни плата, да ни сервират и по един Аперол. Изпратихме този ден с две крачки по-леко темпо и се прибрахме да заредим батериите за следващия, който предвещаваше хиляди крачки.
Защото Истанбул освен култура е и пазар. Беше предвиден половин ден посещение във Венеция шопинг център. Молът е известен с това, че е вдъхновен от италианския град Венеция и между магазините има канали, по които плуват гондоли. Спор няма, че дизайна на търговския център е креативен, но да търся италиански дух в Турция, е изгубена кауза. Това, което ще запомня от полудневното посещение във Венеция аутлет центъра е отново сблъска на противоречията. Отвън фасадите гонят европейски характер, а отвътре в хората си дреме ориенталското възпитание. За обяд седнахме четири жени от групата в един ресторант и ме заболяха ръцете да махам на безцелно лутащите се сервитьори. Сякаш не ни виждаха. След няколко минути на маса наблизо седнаха наши приятели от туристическата ни група, в която имаше мъж. На мига отидоха да им вземат поръчката. Така побеснях, че ако имах искри в очите, щеше градът да е опожарен. В крайна сметка се доклати един сервитьор и му поисках сметка защо обслужват другата маса като ние сме преди тях. Стои гледа тъпеещо и нищо не казва. Правим поръчката и към нея включваме 4 чаши бяло вино. Той повтаря като папагал, носи поръчката, вино няма. Питаме го къде е виното, пак гледа с някакъв невиждащ поглед и пита: Какво? Дъщеря ми му посочва на снимка бутилка и чаша бяло вино. Мислехме, че английският му не е добър и не разбира какво му искаме. Но той поглежда тъпо и казва: Не знам какво е това. Чудехме се да се смеем ли, да плачем ли. Какво пречи да каже, че културата им не позволява употреба на алкохол и да ни помоли за разбиране. Той наглее и се държи като идиот. В този момент окончателно се отказахме да се обясняваме с всякакъв вид обслужващ персонал. Приехме, че тази нация си живее в друг филм и спряхме да се дразним от подобни недоразумения. След няколко минути следваше разходка из Таксим, нямаше време да се чудим на реакциите на турците. От площада се спуснат няколко улици, но ние поехме по главния пешеходен булевард, който от двете страни бе засипан с много магазини, ресторанти и улични търговци. Кварталът е известен със сградите си от 19 век, но аз не успях да видя нито една от тях. Такава навалица не съм виждала никога в живота си и не си представях, че съществува. Улица „Истиклял“ трябваше да ни заведе от площад „Таксим“ до Галата, но това разстояние от километър и половина ми се видя стотици километри. Статистиката сочи, че годишно улицата се посещава от около 3 милиона туристи. Според мен е сбъркана. В тази нощна разходка съм убедена участваха голям процент от годишната статистика. Шум, народ, блъсканица, миризми, тук- там някой промушващ се мотор – лудница. През цялото време се чувствах като статист във филм, който снимат със стил аниме на ужасите. Сенки, гюрултия, примигващи светлини отвсякъде – посещението на улицата не е за хора със слаби нерви флегматици. Вместо да се забавлявам аз изчислявах колко хора могат да се поберат на улицата и формулирах задача за 4. клас. Ако средно човек заема пространство 50/50 см, улицата е дълга 1 400 метра и широка 8 м , колко души могат да се съберат там. А за по-напредналите с математиката има и подточка. На улицата са разположени стотици магазини и кафенета в тях средно има по 200 души и съвсем изгубихме бройката. Затова спираме до тук с Таксим и отивам да спя, за да не рискувам да разубедя някой за екскурзия до Истанбул. Градът си има своя специфичен, колоритен темперамент и това, че не съвпадаше с моя, не е проблем на аудиторията.
Предстоеше ни разходка из парка Емирган и пика на програмата ни, все пак за това бяхме дошли – за Фестивала на лалетата. Там и да летеше водача ни нямаше кой да го гони. Даде ни време за разходка и ние и се посветихме отдадено. Но дори сред целия този цветно-ароматен разкош се намериха препъникамъни. Паркът беше пълен с местни, които бяха помъкнали газови котлони, тави, тенджери и всички принадлежности, които не знаех, че са толкова нужни при пикник. Зелените площи бяха застлани с одеяла и изпоналягали истанбулчани. Погледът ти се рее из шарените картини от лалетата и хоп насред цветята черно петно от фереджето на полегнала туркиня. Имаше цели участъци със смачкани лалета. И ако за тях беше типично да се въргалят, да ядат и да правят какво ли не в парка, ако някой от туристите само нагазеше тревата, на мига изскачаше някакъв униформен със свирка и го отказваше. След втория завой вече знаехме, свирката беше за чужденците. Местните можеха всичко, ние не. Опитвам се да се отпусна в китната красота, опитвам се да видя само положителното, но уви, не мога. Ние бяхме пришълците и непрекъснато ни се напомняше. На една опашка за сладолед ме прередиха и се опитаха да изкарат мен виновна. Със сигурност не можеха да ни понасят, личеше в погледите им и в реакциите. Единият от мъжете, който ме пререди ме избута, загърби и протегна ръце и оформи друга опашка – започна да си пуска няколко местни преди мен. Не бе познал. Взех сладоледите от фризера, видях, че точно на касата плаща приятел от групата, протегнах се и у ги подадох. Такива убийствени погледи ми отправиха прередителите, че се оттеглих с бърза крачка, защото ако имаха възможност, щяха да ме убият. Опитвах да ги оправдая, да се поставя на тяхно място, ако в моя любим парк има толкова много чужденци как ли бих се усетила, но не успях да ги оправдая. Туризмът носи солиден доход на града и ако толкова не искате чужденци, не ги допускайте във вълшебния ви град. Каквато и култура да има Истанбул, каквито и прелести да предлага, докато не се култивират местните, аз няма да се почувствам уютно там. Тук не става дума за феминизъм, а за човешко отношение. Когато се случеше някъде да ме обслужат любезно, да ми се усмихнат, да бъдат учтиви, аз изпадах в шок. Толкова непривично ми изглеждаше. Приключвам с характеристиката и разочарованието ми от местните и си се насочвам по програма в Мол Watergarden в азиатската част на Истанбул, където чакахме залеза, за да видим прочутото светлинно шоу на Пеещите фонтани. Ще бъда искрена до край и ще споделя, че и това шоу не ме впечатли особено. Воден басейн, звук, светлина, различни лазерни ефекти няколко минути и…толкова. Красиво, специфично, за миг завладяващо и безброй светещи телефони, които снимат в това число и моят. Само един симпатичен господин от групата ни се забавляваше от сърце. Като зазвуча музиката и блеснаха светлините такъв танц изтанцува, че той беше по-голямата атракция. Напълно безкористно се удивих на този мъж, който се потопи в ентусиазма си и не се вълнуваше да запази в снимка или клип шоуто, а беше себе си, като по този начин допринесе и за моята утвърдителна оценка на Пеещите фонтани. Последната ни вечер в Истанбул завърши с кюнефе, баклава и напитка в по-голяма компания, където направихме обзор на пътуването ни. Всички бяха възхитени от богатата програма на туристическата ни агенция и от личното им отношение във всеки един миг към който и да е от нас. Едни изказаха, че градът ги е спечелил завинаги и скоро ще се върнат пак, други бяха със смесени чувства, аз разбрах, че въпреки всичките си културни дадености и старанието на екскурзоводите ни, Турция не е страната, която ще избера пред друга. Сега си спомням, че имаше едно изказване за Истанбул, че който не е видял града, не е видял нищо от света. Нямам представа на кой е тази максима, но аз бих предпочела да видя останалия свят като недвусмислено препоръчвам на всеки да види Истанбул, за да си направи личните изводи и да се зареди с персонални усещания. Но наблягам на препоръката – направете го с добра агенция, за да си спестите много от несгодите, които предлага един многомилионен град. Това, което мога непоколебимо да потвърдя е перфектният ми избор на Idea travel за тази екскурзия. Отдавна познавам водачите в агенцията, но това пътуване ни срещна с Гери – великолепна млада дама, почти дете, още незавършила училище, но мъдра, знаеща, отдадена, сърдечна и вечно усмихната. Тя не забрави нито за секунда, че е на работа. Докато останалите млади момичета в групата се забавляваха, тя не пропусна да обгрижи, разсмее и сърдечно прелъсти всички ни. Тя беше оставила най-силния си коз за накрая. Пътят ни на връщане беше точно толкова дълъг, колкото на идване, но сега ни се стори един миг. Защото Гери взе микрофона, но този път не за да ни говори по програмата, а за да ни попее. Като възвиси глас това момиче с „Притури се планината“, като закапаха тези сълзи в пътуващите. Редуваше тъжни с весели песни. На гръцката граница ни свалиха за проверка до един, но никой не разбра къде се намираме. Вкупом бяхме в концерта, който ни изнасяше нашата водачка. Знам, че скоро ще забравя разочарованията си от Истанбул и ще помня само прелестите – така са устроени ума и сърцето ми. Бързо забравят лошото, а многократно възвеличават хубавото. Но какво ми въздейства най-ярко аз от пътуването ми до мегаполиса? Умиротворението на Желязната църква и гласът на Гери. С две думи: българското в Турция.
