С групата по йога започнахме да изграждаме традиция да си правим задгранично пътуване, търсенията са ни сходни, интересите си приличат, а Идея травел вече ни поопозна и започна да предугажда желанията ни. За есенната екскурзия ни предложиха четири маршрута, но ние категорично предпочетохме да започнем с Италия. Защо ли? Инструкторката ни по йога – Силвето е невероятна дама с изтънченост и благост. Като момиче, когато международните пътувания бяха рядкост, тя е имала една фантазия – да отиде в Италия, да се подхлъзне в някоя локва, при което някой чаровен италианец да я спаси и да изживеят романтичната любов като от филмите. Оттогава са минали повече от 30 години, но закачливата идея си остава и цялата ни група солидарно избира италианските маршрути, да не вземем да пропуснем лиричния момент.
Този път поехме по югоизточната част, към Пулия, която е известна с топлия си климат и с това, че над 300 дни в годината там е слънчево. Но! Ние си имаме фантазия и познайте как кацнахме в Бари – в дъжд и озъртайки се за локвички. Започнахме увлекателната ни разходка със Замъка Сево. Внушителна крепост от 12 век, която претърпява сривове и възходи през различните периоди като сменя предназначението си многократно, дори бива затвор за известно време, докато днес се използва за изложби и културни събития. Не влезнахме вътре в Замъка, а продължихме разходката през много по-живописен район – през лабиринта на уличките на Бари Векия (Старият град на Бари). Тук вече забравихме и чадъри, и посоки. Отвсякъде ни обграждаха масички с постлани покривки и наредени цветни орекиете. Това е типичната за Пулия паста с форма на ушички. Но докато тази, която се продава в магазинната мрежа е с големина от около 1 см, тук ноните продаваха прясна паста с размер почти колкото естественото човешко ухо. Най- прочутата майсторка в Ла страда деле орекиете е ноня Нунция. Докато местим поглед ту на ляво, ту на дясно и се чудим от коя маса да си изберем паста, се усещаме, че не се водим само от вида на продукта, а и от колоритния вид на майсторката, която я продава. Заблеяни в цветовете, които ни обгръщат отвсякъде, не се усещаме кога стигаме до Катедралата „Св. Сабин“.
Освен че поразява с височината си (69 метра), привлича погледа и с типичната разкошна розетка над входната врата. Затова, когато стигнахме до прочутата базилика „Сан Никола“ бях изненадана от простотата на фасадата. До мига, в който прекрачих прага. Още не мога да определя какво ме впечатли най – силно: сребърната фигурна на Св. Николай, олтарът или криптата, където се съхраняват мощите на светеца. Всичко е толкова величествено и в същото време умиротворяващо, че никак не е чудна тихата вглъбеност на вярващите или туристите, които са поседнали срещу саркофага и тайно изричат молитвите си. Излизаш от храма някак умислен, убедена съм, че се крие особена енергия там, която дава различен подтик на всеки, според нуждите му. Нетипично притихнали продължихме към Пиаца меркантиле. Площадът е обграден от обществени сгради и Палацио дел седиле, а в средата му е Стълбът на справедливостта или срама, където са били връзвани и подлагани на линчуване грешниците. При толкова красота, история и ръмящо небе, се поуморихме и когато водачите ни отпуснаха свободно време, масово се впуснахме през квартал „Мурат“, за да търсим кафенца и ресторанти. Стартирахме с по едно ристрето и по една канола с пистакио и се отправихме към Променадата – пешеходната алея покрай морето. Там има невероятни пейзажи за снимки. Аз и моята групичка предпочетохме със смесен фон – хем море, хем театър „Маргерита“. А за обяд по насоки на водачката ни избрахме невзрачно на пръв поглед местенце, но с божествена храна. Освен прочутия сандвич с октопод, не е за изпускане и буроцата (burrozza) – тестена торбичка от маслено тесто, пълна с бурата и известния за района колбас капоколо. За заинтригуваните мястото се казва „Mastro Ciccio” и е задължително да опитате Фритура ди пеше, U Pulp – сандвич с октопод, бурата и черен, оцветен със сепия хляб.
Преситени с всичките кулинарни шедьоври, се отправихме към градчето, в което щяхме да отседнем – Мартина Франка. Идея Травел за пореден път ни доказаха високия си стандарт, защото бяха избрали висок клас хотел, където след целодневните обиколки, успявахме да отморим в тишина, чистота и перфектно обслужване. Мартина Франка е елегантен бароков град, който има специфична атмосфера и е чудесен за отправна точка на всички пулийски маршрути. Потопихме се в уюта на Стария град като влезнахме през портата „Санто Стефано“ и продължихме към Пиаца Рома. Бароковият стил на фасадите създава усещането, че сме попаднали в друга епоха и неминуемо разхождайки се, се усещаме като участници в черно – бял филм с поетична атмосфера. Целта ни е Базиликата „Сан Мартино“, чиято фасада има специфичен кремав цвят, но пленява с множеството орнаменти, сред които централно място заема образа на Св. Мартин, който е покровителят на града. Това, което ме изненадва е разсеченото му наметало. Оказва се, че светецът сам е разсякъл наметалото си, за да стопли с една част от него нуждаещ се просяк. Отвътре базиликата е зашеметяваща, трябва лично да се види и усети, думите ми не биха могли да опишат великолепието ѝ.
Вечерта се подслонихме от дъжда в местна тратория, където опитахме прочутото от района вино примитиво, всевъзможни антипасти и солидни порции орикиете. Доволни и уморени се отдадохме на нощна почивка, защото на следващия ден ни чакаха три чудни градчета.
Първото от тях бе Алберобело. Пулия е прочута със специфичните малки къщи трули, които в областта наброяват около 20 000. Те се строят от специални варовикови камъни и са кръгли на вид с конусовидни покриви. От една страна са стабилни постройки, но в същото време могат лесно да се разглобят. А целта да бъдат лесно разглобени е да не се плащат данъци. Още преди да пристигнат бирниците, собствениците на трулите са ги разглобявали и скоро след това са ги възстановявали отново. Най-много съсредоточени на едно място подобни магични къщички има в Алберобело. Доста от тях са отворени за посетители и може да се разгледат, докато се дегустира локално вино. С ниските си тавани, варосани стени и семпъл интериор приличат доста на стаите на нашите баби. Ниша за огнище, скромен одър за спане и малък бюфет – в общи линии с това се изчерпва интериора на автентичните трули. Разходката из уличките с приказни къщички дава усещане за вълшебство и някъде забравена торбичка или протегната отстрани ръка спокойно могат да се сметнат за магични образи. Никак няма да е странно, ако зад някой ъгъл ти се привиди летяща котка или усмихнат гном – по особен начин мястото го предполага. Това, което ще запомня в магичното градче е известното кафе пиперончино. Приготвя го колоритен господин с тънки мустачки и интересен тоалет. Призовава към търпение, защото това кафе било мистериозно и рецептата не се издавала. Когато все пак ни го поднесе, ни покани да го изпием на терасата, където вкусът на напитката и очарованието на пейзажа завършиха магията. Належащо е да се допие и последната капка, за да се усети лютия вкус на пиперончиното. Аз не обичам люто, но това кафе наистина носеше пленителен оттенък. Нашето преживяване в Алберобело бе по вода. В изобилието от локви не попаднахме на тази на Силвето, но поне запечатахме изумителни мокри кадри, които ще се отличават сред излишеството на слънчевите в нета.
Следващата ни спирка беше Полиняно а маре – пристанищно, курортно градче, в което ако бяхме попаднали само преди седмица, задължително щяхме да извадим банските костюми от куфарите. Но сега крачехме мокри по сушата в посока старата част на града и се чудехме къде да денем чадърите, за да заснемем подобаващо най-привлекателния плаж – „Монашеското острие“ , който някога съм виждала и който се разкрива от главната улица и задължително спира крачката за трайно възхищение. Заливчето е като изрязано от рая и в слънчево време вероятно мощно привлича за плажуване, но сред проливния дъжд се задоволихме само с наслаждението от панорамната гледка. Преди да се впуснем сред множеството бутичета и ресторанти си направехме групова снимка пред паметника на Доменико Модуньо – авторът на всеизвестната италианска песен „Volare“. След което на малки групички се пръснахме да заситим гладните си стомаси или опразнените гардероби. Аз и моята групичка предпочетохме една привлекателна остерия, където опитах специфично блюда, приличащо на испанската пейеля – ориз с картофи и морски дарове в гювече. Звучи като буламач, но беше невероятно вкусно. И послужи за стабилна подложка на следващото дегустационно чудо – кафе спечиале. Това е специфично за града кафе, което се приготвя от кафе, захар, лайм, сметана и амарето и се сервира в стъклени чаши. Дали амаретото и виното преди това ни дойдоха в повече, не стана ясно, но докато чакахме групата под един навес на едно кафене, се понесе страхотна музика. Силвето веднага започна да се поклаща в ритъм, а останалите трима само подехме тона. Излизахме на дъжда и затанцувахме. Лява ръка нагоре, десен крак встрани, поклащане, после дясна горе и в другата посока. Даже не усетихме кога един пълничък сеньор се е присъединил и танцува заедно с нас. Настроението ни огряваше дъждовните капки. Спираха коли и ни гледаха, но ние си танцувахме, докато не свърши песента. В този момент господинът, който танцуваше с нас, грабна един пакет от навеса и хукна към близката кола, където го сгълча подобаващо очакващата го сеньора. Голям смях падна и в подобно ведро настроение се отправихме към следващото градче Монополи.
Град, основан от гърците и означаващ „единствен град“. Завладяващ с тесните си улички и колоритни сгради. Посоката ни беше катедралата „Мария Сантисима дела Мадия“, която привлича с украсената си барокова фасада. А отвътре високите тавани и множеството фрески действат опияняващо. След подобен архитектурен разкош разходката до Старото пристанище ни подейства приземяващо. Но и там бяхме впечатлени от червено-сините лодки, наречени гоцо, които са изработени от местни майстори. Дали заради дъжда или е привично, тук витаеше нетипично спокойствие, което поуспокои духовете ни и ни върна в Мартина Франка не толкова превъзбудени. Но за моя лична злочестина, дали заради преумората ,или заради прекалено мощната женска енергия в групата ни, която не канализирахме от няколко дни, по време на вечерната разходка се почувствах зле. Помолих в близко табаче да повикат такси за малката ни групичка, но смръщена дама ми връчи визитка и отказа да помогне. Стоях безпомощна с визитка в ръка, опряна на стената и в този момент от табака изскочи симпатичен мъж и подкани да го последваме, че той ще ни закара. Попитах го къде е таксито, а той каза, че не е такси, просто ще ни откара да му покажа до къде. Хотелът бе на два километра от мястото, но той само видя адреса, настани ни в личната си кола и ни превози смирено до хотела. Като го попитах какво му дължим, отвърна с пълни с добрина и разбиране очи: Niente! Никога няма да забравя тези очи, прибрах се разплакана в стаята си, защото вече бях забравила жестовете на безвъзмездна добрина. Бях едновременно тъжна, отпаднала, но и ободрена. Затова съвсем скоро призовах Силвето да влезе в ролята си и да ни направи кратка йога практика. Аз и още няколко доброволки излезнахме на двора и се потопихме в показваните асани. Отърсихме се от всичко ненужно и завършихме в кратка медитация. Защото следващият ден ни зовеше Матера.
Не знам как да опиша града. Името му идва от „матер“, което означава купчина камъни. Известен е като „срамът на Италия“, защото до съвсем скоро (до средата на миналия век) в типичните за града пещерни къщи са живели хора и добитък наедно в небивала мизерия. Днес градът обаче привлича със завладяващите панорами и специфичната италианска идилия. Поуморихме се по стръмните калдъръмени стълби на пещерния град, където къщите са една върху друга, но панорамните гледки, които се откриват са великолепни. Разходката из Саси ди Матера ще запомня с многото стълби, безцветието и усещането сякаш се нося из покривите на къщите. Неслучайно градът е избиран за снимки на холивудски филмови продукции – атмосферата е тайнствена и усещането е за древност.
За да подсладя настроението ще споделя, че вечерта отново се отдадохме на пищна вечеря. Затворена пица, местно вино вердека и десерта мерингата, който за мое удоволствие не съдържа глутен и можех да си хапна в изобилие. Най-общо десертът може да се опише като лимонови целувки. За да не създам фалшивото мнение, че само сме яли и пили и не сме помислили за близките си, ще разкажа как се отбихме до една местна мачелария, за да купим за подарък типични колбаси. Докато дамите от групичката ни обяснявахме по колко грама в какви пакети да опакова продавачката, единственият ни кавалер пожела капоколото да бъде нарязано на слайсове и подредено в кутия. Зачудихме се защо му е тази церемония и как трудно ще го пренесе в България, но в мига, в който се озовахме на улицата, той отвори кутията и ни подкани да си хапнем преди вечеря. Защото как иначе сме щели да се почувстваме италианки и да усетим духа на района. И ей така напушени, но не с цигара, а с вкусен колбас и смеещи се безспирно, се озовахме в хотела за нова доза йога.
На следващия ден посетихме Лече, наречен „Южната Флоренция“ напълно заслужено. Пулия е най-сухият район на Италия и макар близките дни с изобилните валежи да ни усъмни тази статистика, днешният ден Лече ни посрещна със слънце. Няма как да не се влюбиш в този град. Имах усещането, че винаги съм живяла там, някак изяществото ми отиваше. Повечето от сградите изобилстват от орнаментика, изградени от местния варовиков камък, който е лесен за преработка и не е чудно, че отвсякъде привличат погледа розетки, статуи, херувимчета.
Трудно бих описала великолепието на базиликата „Санта Кроче“ , няколко дни няма да стигнат, за да се огледат всички детайли по фасадата. Ние не разполагахме с такова време, а и вниманието ни бе отвлечено от сватбарите отпред. Младоженците бяха възрастна стилна двойка като булката омайваше с интересно бижу на главата си. Изобщо разкоша струеше отвсякъде. Тръгнахме си с неохота към площад „Сан Оронцо“ без да дочакаме да видим кой ще хване букета на булката. Там римския амфитеатър беше заграден и трудно достъпен, заради реставрация. Остана ни задоволството да погледнем, но да не настъпим мозайката с изобразената вълчица наред площада. Съществува поверие, че който настъпи лупото от мозайката, го преследва нещастие. Затова ние предпазливо се насочихме към друг район Пиаца дел Дуомо. Там обстановката бе по-дружелюбна с прелестната катедрала, Епископията и Семинарията. Дали заради бледожълтия варовик, от който са направени сградите, или заради яркото слънце, но се усетих сякаш заобиколени от златни декори. Е как да не се почувствам като херцогиня!
Добре, че имахме време за покупки из бутиците наблизо, иначе съвсем щях да се самозабравя и да поискам да остана завинаги. Отрезвиха ме няколкото торби с подаръци и обядът, полят с умерено количество локално вино Негроамаро. Преди потегляне имахме още една цел – да опитаме прочутото кафе лечезе. Това добре, но докато скитахме из забележителности и бутици, не остана време. Имахме само няколко минути до автобуса, но при мен пропуск за храна и напитки няма. Затова поръчаме по едно кафе и по едно джелато пистакио. И чакаме на пружинка да ни поднесат поръчаното. В мига, в който бариста сложи кафетата на плота, ние не дочакахме да се разтопи леда, на две глътки обърнахме чашите. Макар италианците да са известни с бързото пиене на кафе на крак, в случая не само бариста ни гледаше учудено, но и останалите посетители. Само да уточня, че това кафе се сервира в стъклена чаша за вода и се прави от кафе, лед и бадемово мляко. Навярно не са виждали по-бързо гаврътване на кафе, но какво да се прави, групата ни чакаше. А и предстоеше последната вечер в Италия, която искахме да завършим подобаващо. За целта избрахме стилен ресторант, където ядохме най-вкусните Фиори ди дзукa (цвят от тиква), които сте опитвали. Продължихме с невероятни папарделе с тиквен крем и глазиран лук. Завършихме с тирамису. А подправихме вечерта с бутилка „Dolcimelo“, много смях, непринуден танц на Силвето и кавалера ни и малко поезия. Леко подпийнала се сетих за едно стихотворение на южняшкия италиански поет Салваторе Куазимодо, в чиято поезия има много тъга и самота. Изрецитирах култовата строфа, която ни размисли, но нямаше как да оставя потиснато да завърши нашето приключение. Ето защо насочих разговора в посока как да изискаме солидна награда от пулийците, че докарахме три дни дъжд в обичайно сухата им област. Поне те спечелиха, защото нашата инструкторка по йога така и не се препъна в някоя локва и не бе спасена от чаровен италианец. Но и ние не си тръгнахме празни – душите ни преливаха от емоции, вкусове, знания, покупки, очарования и планове за нови приключения. Да му мислят Идея травел, мисията е незавършена. И тя не се ограничава само в Италия или в дъждовни локви.
