Аз съм топлолюбива, не ми понася студа, а съвсем допълнителните атмосферни утежнения като сняг и вятър. Ето защо когато ми предложиха моите приятели от Идея травел екскурзия до Лапландия през декември, едната моя част започна да скандира: „Абсурд!“, а другата: „Как няма да отидеш, кога друг път ще срещнеш на живо Дядо Коледа и ще му поискаш сметка за практичните, а не забавни подаръци в детството“. Колебанието изтърпя три секунди и незабавно започнах да се стягам с термо екипировка. Всичките ми близки знаят, че не харесвам панталони, а още по – нелепо е да облека дебел безформен ски костюм, с който да ходя като пингвин. Следях прогнозите, допитах се до познати скандинавци и в крайна сметка реших, че минус 20 градуса в Лапландия не се усеща по същия начин като при нас. Събрах най-дебелите си рокли, купих възможно най-плътни чорапогащници, шал, шапка и бях напълно готова за ледени подвизи. Но нали ако Финландия беше наблизо, всеки от нас щеше до сега да е нагушкал поне няколко пъти Дядо Коледа. Бяха ни нужни няколко полета и цял ден път, за да се доберем до него. За по-щадящо разделихме пътя с две нощувки. Отидохме в Скопие, нощувахме там. Последва полет на следващия ден до Истанбул. След това до Хелзинки, където също останахме за ден и накрая се приземихме в заветния град Рованиеми – на няколко крачки от „белобрадия старец“.
Ден преди да отпътуваме ми се обади близка приятелка и ми пожела да изживея пътуването по детски. Тогава ми прозвуча лудешки, но си припомнях думите ѝ често – често в стремежа да усетя коледната магия. Нека започна от първата ни спирка – Скопие. Бяхме се отправили към Дядо Коледа и по пътя се нуждаехме от повечко коледен дух, но македонският град не допринесе никак. Ако не бяха хубавият хотел и предварително подбраните от мен доказани ресторанти, съвсем щях да се хвърля в разочарование. Чудя се кой ум е породил това архитектурно недоразумение. В този град видях толкова паметници, монтирани насам – натам, без да схванеш връзка между тях, че ако някой ги претопи, ще стигнат за арматурата на огромен мегаполис. Разбирам, че в подобен безпорядък трудно можеш да намериш логика, но стоях 10 минути пред една статуя на жени с деца и се питах каква е идеята. Отказах се в мига, в който осъзнах, че ако събера всички паметници, които съм видяла в живота си на едно място, пак няма да се съберат толкова, колкото видях в Скопие накуп. Разходката по Старата чаршия ме довърши окончателно – какъв ти коледен дух, пренесохме се в Ориента. Обходихме я надве – натри и се насочихме към избрания ресторант в центъра – „Дистрикт“. Там вече бях приятно изненадана и от храната, и от обслужването. Това, което ме спечели окончателно, а у нас е все още непривично – поднасянето на безглутенов хляб при поискване и наличието на много безглутенови и веган блюда в менюто. Което пък с изкачването ни на север е вече съвсем нормално. Във Финландия не посетихме ресторант, където да нямаше специализирани менюта за хора с хранителни проблеми. Изобщо приземяването в Хелзинки си загатна за друга култура и манталитет. За кратко си помислих, че ще изпусна срещата си с Дядо Коледа. При паспортната проверка се събраха 4-5 младежи да се взират в личната ми карта. Караха ме да се усмихвам, да се мръщя, да гледам нагоре, надолу. Вероятно съм била прекалено ентусиазирана от предстоящата среща и на живо съм изглеждала по-млада или направо като дете, защото наистина си се позаседях на летището позирайки.
Но с отпътуването за хотела в центъра на Хелзинки, еуфорията ми се занижи заедно с температурата в града. Толкова постна украса в родината на „любимеца на децата“ си е направо престъпление. За архитектурата на града изобщо няма за започвам. То бива минимализъм, ама чак толкова, направо депресира. Изминавахме километри, заобиколени от сгради, които мога да оприлича с комунистическите АПК-та. Прави стени, грозни прозорци, никаква орнаментика. Изобщо оскъдица на шармантност. Е как да ми хареса такъв град?! Имах усещането, че съм попаднала в страна, където всичко се пести, а в хотела убеждението ми се затвърди. Пести се най-вече динамика. Всичко е замряло и никой не си дава зор. За моя темперамент това си е солидно мъчение, граничещо с малтретиране. Оказа се, че се е получило някакво недоразумение с резервацията ни, но докато двете рецепционисти схванат какво става, нашите туристически агенти вече бяха резервирали друг хотел и пътувахме натам. Освен че навсякъде се действа много бавно, заради кратката светла част на деня или от мързел, но ресторантите затварят в 21,30 – 22, 00 ч. Да не пригладнееш вечер там. Докато намериш място и те обслужат, ще си се възнесъл. Любезността им е протоколна, действията бавни и механични и неизменно възниква въпросът как от тази страна се е пръкнал „най-добрият старец“? Забележителностите на града – също като населението. Прозаични. Правителственият им дворец само на име е дворец, не мога да отрека, че в него има малко повече детайли, но като цяло нищо впечатляващо, а Хелзинкската катедрала, която се води за символ на града, е по-обикновена от която и да е селска църква в страната ни. Макар да се извисява над площада на Сената, ако не я търсиш целенасочено, няма да я откриеш с ефекта „Уау“. Единствено ретро трамваите, които са основната транспортна линия на града, събудиха интереса ми. И не мога да отрека, че по центъра се бяха постарали с украсата. Имаше цели булеварди, които грееха в лампички, което си е огромно предимство като се има предвид, че в града съмва около 10,00, ч. и се стъмва отново около 14,00 ч. през декември. За храненето заложих на ресторанти с висок рейтинг, но и там липсва баланс – кратко работно време/ страшно бавно обслужване. Ако искаш да опиташ местна кухня в центъра на Хелзинки, трябва предварително да си запознат с менютата на ресторантите, оказа се, че трудно се намира в центъра такъв с национална кухня. Иначе през две крачки индийски, азиатски, японски и не знам си какъв. На повечето места предлагат хранене на бюфет, което е донякъде приемливо като се има предвид бързината на сервитьорите. Но да отида в другия край на света и да вечерям на място тип студентски стол, няма как да стане. На доста места се предлага а ала карт меню, чиято цел вероятно също е да се постигне скорост, но пак не се получава. За сметка на това предлагат богата листа с италиански, френски и испански вина навсякъде. Менютата са кратки, което предполага качество и свежест на продуктите и гозбите. Ще довърша абзаца си за храната с това, че еленското навсякъде беше приготвено вкусно. Препоръчаната сьомга – също. Боровинките, които вероятно са единственият плод, който расте там, освен в десертите, често са и част от основните ястия. Не обичам водка и затова не опитах прочутата им напитка, но мъжете в компанията ни пиха локална бира и бяха доволни.
Нямах търпение да загърбим столицата и да се насочим към Рованиеми. Още на летището се усеща друга атмосфера. Кафетата и ресторантите са с по-впечатляващи дизайни. Елхите и коледните декори са навсякъде и някак плавно и сигурно започваме да долавяме празнично настроение. Съвсем близо до хотела ни, който се намираше в центъра, бях маркирала няколко ресторанта и кафета. Но кой мисли за храна и напитки, когато само на няколко километра е Селцето на Дядо Коледа. Освен целодневна обиколка из селцето с групата бяхме планирали обиколка с местен гид за наблюдение на северното сияние и разходка с шейна с елени. Като встъпление ще кажа, че ако не скандираха в главата ми думите на приятелката ми да се забавлявам по детски, щях да потъна в меланхолия. Не знам защо си представях прочутото селце като подобие на холивудските декори. В първия момент се стъписах. Интересни къщурки тип планинска хижа с пищна украса приканваха, но бяха прекалено ограничени и семпли в сравнение с моите очаквания. Автоматично си представих какво би било, яко някой превърне добре подредения Пирин голф в подобно атракционно селце. Ще обере точките. От близо век е прието, че Рованиеми е родното място на Дядо Коледа и още се питам за толкова време само толкова ли успяхте да усъвършенствате локацията. Предвид натовареността на мястото би било добре да има повече ресторанти, където посетителите да седнат спокойно, повече атракции, изобщо повече блясък. В къщата на „белобрадия старец“ се вие дълга опашка за снимка. Наредих се и аз развълнувана. Влизам и виждам един благ старец, който ме кани да седна на пейката до него. Декорите по-семпли и от на тези в провинциално фото студио. Присядам, пита ме от къде съм и нали той стига до всякъде, вероятно знае къде е България, защото не любопитства повече. Щрак – кадъра и вече елфът дърпа завесата да влиза следващият на опашката. Преди да изляза все пак „всеобщият любимец“ ме пита как е „Честита Коледа“ на български, казах му, не му се получи веднага, затрудни го особено Ч-то, но при третия опит успя да произнесе пожеланието на родния ми език. Нямаше време да го питам защо в детството ми често ме пропускаше или ми носеше приложими за бита подаръци, нито да усетя радостта от близостта му. Още не съм излязла и вече ми подават снимката и касовата бележка.
Не е чудно да превърнеш празничното въжделение в индустрия, но да беше малко по-премерено. Във фантазията ми отвсякъде щъкаха елфчета и вълшебни герои. Дори баристите в кафетата си представях в приказни одежди, но реалността е различна. Минимализъмът на финландците се усещаше и тук. Да, имаше известна доза въображение в някои от атракциите. В къщата на Баба Коледа се дава възможност да опитате най-вкусното какао във всевъзможни варианти – с бисквитка, джинджифил, машмелоу или прословутия чай гльог. В коледната пощенска станция може да купите и надпишете картичка или писмо, които биват подпечатани от елфи и изпратени на адреса, който сте подали. Но на всяка една атракция ми липсваше въодушевление в предлагащите я. Предположих, че ми се губи бляскавия коледен дух, защото съм загърбила детското в себе си, но не. Цялото селце е в противоречие с представата ми за него. При солидни тълпи от посетители съществуват само няколко ресторанта, чието работно време и капацитет са ограничени. За моя радост, докато бях на опашката за снимка с Дядо Коледа съпругът ми и наш приятел бяха успели да резервират маса в приличен ресторант, където бяха използвали необичайни схеми, за да се случи. За което съм им признателна много, защото си е цяло чудо, че успяха. Предварително набелязаният ресторант не работеше всеки ден. Изобщо думата работа не се съчетава добре с Лапландия. И това мое убеждение се затвърди окончателно с предизвикателството „На лов за Северното сияние“.
Местата, от където се вижда най-добре сиянието, са известни само на местните и затова избрахме гид, който да ни заведе срещу солидна сума. За два часа ни бяха обещани посещения на три подходящи локации. Първата от тях беше замръзнало езеро, което ако някой ми обясни как можеш да видиш в непрегледен мрак, ще го поздравя. Оказа се, че този ден е облачно и е невъзможно да се види светлинния феномен. Ако някой ми каже, че българите сме тарикати, на мига ще го оборя с това лапландско „приключение“. Водачът ни е знаел, че в близките дни времето не позволява да се порадваме на оптичното явление, но нямаше доблестта да ни каже, че не си струва да си даваме парите за нещо, което няма как да видим. За сметка на това ни разхожда точно два часа по чукарите в снега и накрая имаше наглостта да ни предложи снимки от телефона му, на които да направи фотоколаж с нашите лица. Не уловихме Aurora, но за всеобщо задоволство избрахме правилната фирма за разходка с еленски шейни.
От всичките авантюри в Лапландия тази успя да ме развълнува подобаващо. Имахме възможност да нахраним елените, да ги погалим. После се наредихме по двама – по двама в шейна и впрягът ни тръгна по лъкатушни алеи сред заскрежените брези. Изживяването е удивително и единствено то пренася в приказната ми фантазия за родината на Дядо Коледа. След пробега ни поканиха в куполна хижа, където млада саамка ни разказа за живота на елените, показа ни различни размери рога, изнесе ни кратка беседа за животинските видове в района и накрая ни връчи по един сертификат за управление на шейна с елени. Междувременно ни почерпиха с чай и курабийки и напълно адекватно ни припомниха къде се намираме. Единственото, което ми липсваше, за да бъде забавлението завършено, бе коледната музика. Изобщо музиката отсъства в селцето на Дядо Коледа. Ако се абстрахираш от хорския шум и излезеш извън атракциите, тишината е потискаща и прекалено непразнична. И точно тук е момента да се обърна към приятелката ми с пожеланието за детско изживяване: – Мила Таня, старах се всячески и ако не бяха думите ти, които ме стремяха да будя детето в себе си, щях да бъда напълно измамена в надеждите си за приказна Лапландия.
Но като пренебрегна разминаването между моите магични очаквания и не дотам вълшебната реалност, ще кажа, че ако можех още утре, отново бих предприела това пътуване. Защото дори в разсейването на фантазиите има чар. Защото нито едно от местата, на които съм ходила, не се доближава дори бегло до това, което изживях в страната на Дядо Коледа. Защото не се бях возила от 30 години с влак, а сега го направихме с полярния експрес от Рованиеми до Хелзинки. И може Том Хенкс да не почука на вратата на купето, но този вид транспорт си имаше специални очарования за мен – със спалните кушетки една върху друга, с двойката италианци по коледни пижами, които вечеряха във вагон ресторанта, с купона на компанията ни в коридора и притичването по бельо до вагонната баня.
Всъщност кой е казал, че Коледата е по холивудски образец и че целия антураж на празника е в образите, които съществуват от филмите. Ако се отдалеча от първоначалните очаквания, мога да заявя искрено, че преживяванията ми в това пътуване до Лапландия, бяха достатъчно цветни и бляскави. Въпросът е, че на моменти допусках да гоня фантазиите си вместо да се потопя в автентичността на това, което ми се предлагаше. Бях забравила, че стойността на подаръка не е в лъскавата му опаковка, а в трепета, който е вложен в набавянето му и вълнението, което буди при получаването. Придобих своите осъзнавания и извлякох окончателната поука. А тя вече ви е известна: Независимо къде се намираме и дали мястото се разминава или надминава очакванията ни, ако подходим с детско любопитство и си спомним колко удивляващи се бяхме като деца, ще изживеем магия. И не е задължително да бъде празнична. Достатъчно е да бъдем част от сътворението ѝ.
