…ламтя да потопя душа и смаян взор
на твойто огледало в светлия простор,
о, езеро омайно…
Иван Вазов
Насред разгара на морския сезон, докато населението плажува, ние се отправихме към македонското море – Охридското езеро. Никога не бих предположила, че Охрид може да ме развълнува – едно малко македонско градче, прочуто най-вече с множеството си религиозни храмове и едноименното езеро. Още докато планирах пътуването нямах големи очаквания и даже не вложиш кой знае какво старание в избора на хотел – гледах да е близо до Стария град, за да си се шляя из бижутериите за перли.
Пътят не е малко да се мине наведнъж, затова предвидих спирка в Прилеп за обяд в предварително подбран ресторант. Вече приятелите ми са ме взели на подбив с това, че където и да отида, имам набелязани ресторанти – да не се случи гладна да остана. Каквото и да си говорим, по избора на меню и интериор може да се разбере много за местните ресторантьори. Малко трудно намерихме прилепския ресторант „Сокаче 2018“, скътан зад една голяма неугледна сграда, но пък търсенето си струваше. Макар без предварителна резервация, ни настаниха 10- членна група на секундата. Блюдата се повяваха на масата като с магическа пръчка и докато въздишам по симпатичните сервизи, подредени по витрините, и снимам от всички страни, се нахранихме качествено срещу сума, с която компанията ни у дома не може да изпие по кафе с вода. Разбрах защо ресторантът е с висок рейтинг – на пръв поглед може да е тип капанче около автогара, но всички сервитьори в изгладени панталони и ризи, с опит в сервирането и грижа към клиента. Рядко, когато попиташ за дадено блюдо, ти се казва открито да не си го поръчваш, че не е най-доброто, което предлагат. Или ти описват подробно всяка гозба без да казват вяло: „трябва да питам“. Толкова за прилепския обяд, чакаше ни още много път, а искахме да стигнем по светло за настаняване и кратка обиколка преди вечеря.
Хотелът ни отвън приличаше на студентско общежитие, но когато по-късно видях приятната фасада на реалното общежитие, разбрах колко неуместно е сравнението ми. За две нощувки ставаше, най- вече защото собственикът Дарко ни даряваше с нестихващата си усмивка, докато ни разместваше няколко пъти, за да угоди на всички ни. А имахме и бонус. В хотела бяхме само ние и солидна салса група, която вечерта си правеше парти с танци и естествено аз се включих активно в забавата. За да бъда максимално искрена, не очаквах в Македония салса група, по-скоро някакви фанатизирани игрохорци или певци на патриотични химни. Но реално Охрид се оказа удивителна туристическа точка, която има с какво и знае как да спечели екскурзианти от цял свят.
Преди всичко разчитах да видя църквата „Св. Йован Канео“ – бях разглеждала нощни снимки, където фасадата на храма е обсипана в светлинки и бях убедена, че това са колажи. Но и моите снимки са също толкова завладяващи като тези, които бях гледала. Кацнала на една крайбрежна скала над Охридското езеро, примамва като морски фар, но не към брега, а към триумфа на православието. Отвътре някои от фреските са запазени, а усещането е древно и омиротворяващо. Неразбираемо как, въпреки многото туристи и малката площ на храма, преживяването вътре е на единение и покой. Нито базиликата „Св. София“, нито църквата „Св. Богородица Перивлепта“ успяха да окажат някакво дълбоко въздействие върху мен. Макар охридчани да твърдят, че в града им има по една църква за всеки ден от годината ( около 365) , а аз да не успях да видя и една десета от тях, ако трябваше да избера само един храм, който да посетя, щях да избера категорично „Св. Йоан Канео“. Дори сред всички други забележителности в Стария град – Самуиловата крепост, Античният театър, Робевата къща или колоритния Охридски базар, отново бих избрала за символ на Охрид „Св. Йоан Канео“.
Изобщо в Старият град може да прекараш дни и отново да откриваш нещо ново и интригуващо, което да те покори. Струва си да си разбиеш златните сандали по стръмните калдъръмени улички или да се спънеш няколкократно, докато се взираш в специфичните сгради там. Основите са по-тесни и с всеки кат нагоре се разширяват, докато често горните тераси на две срещустоящи къщи се сливат и ти минаваш сякаш през тунел. Целият град е осветен от лампи във формата на типичните стри къщи, което допълва магнетичното излъчване на мястото. Разходката ни се прекъсваше многократно, докато оглеждахме и избирахме ресторант за вечеря или сравнявахме накитите от перли в различните дюкянчета.
Няма как да отидеш в Охрид и да се върнеш без наниз с перли. Охридските перли не са естествени, създадени от морски миди. Изработват се от люспите на охридската пъстърва. Предлагат се на безброй места в града, но всеки познавач се стреми да се сдобие с накити от ателиетата на двете известни фамилии Филеви и Талеви, които предават тайната рецепта от поколение на поколение. И не е случайно, че техните бижута носят сертификат с най-висок клас.
Вечерта ни завърши в местен ресторант, който за съжаление беше насочен основно към туристите. Шумът, припряното сновене на сервитьорите и силната вентилация заглушиха в голяма степен ефекта от бленуваната задушевна отмора с вкусна храна и пивко вино от първата македонска изба Бовин. От предварително набелязаните три ресторанта в нито един нямаше свободни места, а аз бях пропуснала да направя резервация. Тази грешка нямаше да се повтори следващия ден, който бяхме отделили за обиколка с лодка по Охридското езеро.
Казват, че езерото е едно от най-старите на планетата ни. Дали е наистина така или типично по македонски всичко най-древно е тяхно, но е неоспорим факта, че водите му са прозрачни, а непрекъснато пикиращите коморани му придават допълнителен чар.
С избора на лодка подходихме стратегически – избрахме малка, само за нашата група, за да определяме сами времето и спирките си. Отново имах пропуск в организацията – мислех, че като е средата на август, нямаме нужда от връхни дрехи. На лодката духаше режещ вятър и вълненият шал, с който се загръщах, не успя да ме спаси. Всеки престой на сушата беше като балсам за измръзналото ми тяло. Първата ни спирка с лодката бе Заливът на костите – археологически комплекс с няколко възстановени къщи и музей на водата, където се съхраняват няколко артефакта от късната бронзова и ранната желязна епоха. По-комично измислен археологически обект не бях виждала. Реконструираните къщи бяха досущ като кирпичените плевни, запазени в много от българските села. Ама туристите се избиват да се снимат, приседнали на застланите кожи или да се подават закачливо иззад плета, ограждащ мястото за добитъка. Единственото, което ме впечатли, бе масивната дървена конструкция над водата, върху която са разположени „праисторическите“ къщи. И толкоз.
Следващата ни продължителна спирка и задължителна при разходка из Охридското езеро е разположеният на 25 км от Охрид – атрактивен манастирски комплекс „Св. Наум“. Още в 10 в. на същото това място самия Наум Охридски е построил манастир. Храмът е бил разрушен и възстановен в сегашния си вид през 16 в. Светецът е погребан в манастира и влизайки нямаше как да не забележа, че опашката за малко помещение в дясно от входа е по-дълга от тази за централната църква. Да не остана по-назад се наредих и аз. Гледам изумено как хората приклякат и допират ухо на застлана с червен плащ плоча. Попитах какво правят и ми обясниха, че това е гробът на Св. Наум и ако се вслушаш внимателно ще чуеш как бие сърцето му. Вярно бях се простудила на лодката и ушите леко ме боляха, но прилежно клекнах и опрях ухото си на червената дамаска над саркофага. Нищо не чувах, поизправих се и пак наострих слух. Нищо. Излизат отвън останалите от групата, питам ги дали са чули нещо, те ентусиазирани с един такъв особен блясък, сякаш докоснали се до свято тайнство, потвърждават, че са чули как тупти сърцето. Помрачи ми се настроението, бива ли аз да съм най-грешната от всички и само аз да не изживея този свят момент. Дотолкова бях погълната от това кой какво е чул, че пропуснах да се насладя на живописните градини наоколо с няколко фонтана, където спокойно се разхождат великолепни пауни, допълващи пастьорела на комплекса. Едва когато се настанихме за обяд в предварително резервирания ресторант „Острова“ и пийнах една чаша вино, докато музикантите ни свиреха на уше, ми просветна. Шумът, който се чува в криптата на манастира, не е от сърцето на св. Наум, а от разбиващите се езерни води в скалите долу. И в този миг се успокоих и скочих, откликвайки на поканата на една дама от съседната маса да танцуваме. Всеки разбира светостта по своему, но за мен най-светите моменти са тези, когато душата ми ликува в задоволство от направено добро, а не от знаците свише.
Езерната разходка ни простуди, но и ни подари низ от вълнуващи преживявания, които запечатахме в сърдечните си споменици. За всеки от групата различни, но докосващи дълбоко.
От набелязаното в програмата ни оставаха само Билянините извори, но тях ги оставихме за последния ден преди потеглянето. Три пъти се объркахме по пътя, докато ги открием. И телефонната навигация, и няколко охридчани ни заблудиха, но след безумно половинчасово въртене успяхме да ги намерим. Има поверие, че който обиколи три пъти езерцето на Билянините извори ще се подмлади с 10 години. Ние нашите обиколки си ги взехме преди да ги намерим изворите. Не видях други луди, които да обикалят езерото?! Хората си похапваха сладко-сладко в ресторанта отстрани и ни гледаха точно като обезумели. Езерцето е много малко, а в центъра му се издига бяла статуя в човешки ръст на Биляна, която „платно белеше“. Градините наоколо не са нищо особено, почти всеки град има в пъти по-атрактивен градски парк. И реално нашият уикенд в Охрид завърши с най-семплата си атракция.
За сметка на това пътьом спряхме в Битоля и се разходихме из Широкия сокак, където се порадвахме на всички местни архитектурни стилове накуп. Улицата пази старинния облик на града и достойно отбеляза завършека на Охридската ни екскурзия.
Ако днес трябва да препоръчам място в Македония, което задължително да се посети, това непременно ще бъде Охрид. Не случайно са нарекли града „перлата на Македония“. Езерото с рибарските лодките и множеството плажове му придават морски вид. Старият град с крепостта, неизброимите църкви и специфичните бели къщи, единствените по рода си перлени накити, Манастирският комплекс „Св. Наум“ са достатъчно основание за вълнуваща екскурзия. Вода за плаж или отмора, притегателна природа, богата култура, автентична кухня и пъстър пазар – какво повече е нужно за една вълшебна приказка. Може би само перлена огърлица, която да добави допълнителна магия и да ознаменува почивката ни като бляскава, магична и незабравима.
