Дали има човек, който няма поне една романтична представа, свързана с Венеция? Не знам дали има град, който да предизвиква повече мечти от нея, затова и я избрах да отпразнуваме там перлената си сватба. Решихме да споделим събитието с приятели, а еуфорията ни беше още по-завършена, защото пътуването съвпадна с рождения ден на приятеля ни Любо. Празненствата започнаха още преди да сме се качили на самолета, пяхме „Happy Birthday” и похапнахме невероятна безглутенова торта с венециански мотиви в първото приветливо крайпътно кафе.
Избрахме много ранен полет, за да не губим и минутка от времето си в желания от всички влюбени град. Но още с първия досег ударихме на камък. Духаше бурен вятър и валеше проливен дъжд и никак не бе подходящо за разходка, затова планирахме да посетим близкия шопинг център. Побързахме да оставим багажа в хотела и да потеглим, но се оказа, че резервационното приложение ни е подготвило „подарък“. Оказа се, че хотелът, който бяхме избрали, е пълен и ни предложиха алтернативен вариант, който не одобрихме. Разправиите оставихме за по-късен етап и побързахме да си намерим друг хотел, който да отговори на изискванията ни. За наша радост открихме в самия център на Местре шармантен бутиков хотел, а застаряващата брачна двойка ни настаниха в луксозен мезонет. Приехме, че с това препятствията ни са преодолени и потеглихме към намиращия се наблизо Новента аутлент център да оползотворим мрачното време. Не харесвам подобни шопинг центрове, защото там са събрани известни световни дизайнерски марки, които принципно са достъпни по много сайтове. Предпочитам, когато съм в Италия или където и да е в чужбина, да посещавам малки магазинчета с местни непопулярни марки, най-сполучливите ми покупки са правени в точно такива. В случая „убихме“ няколко часа, повечето от които аз и съпругът ми прекарахме в най-приветливия ресторант наблизо и започнахме нашето кулинарно пътешествие.
Вярно е, че бяхме избрали воден град, но и с допълнителната вода, която се сипеше от небето, вече ставаше прекалено, затова благодарихме на късмета си, когато се изясни и пекна слънце. Няма как да се почувства романтичната атмосфера на Венеция в мъгла и дъжд, а сред тълпите съвсем. Как ми бе убягнал този факт, че не само аз ще избера да празнувам там?!
Още щом стъпих на Пиаца „Сан Марко“ забравих всички досегашни неудобства. За малко да забравя дори да предупредя групичката ни да не минава между двете колони – на Сан Марко и Сан Теодоро, които се извисяват на самия вход на площада. Поверието гласи, че е на лош късмет, ако минеш между двете колони – определят го като място на смъртта, защото преди много време именно там са се извършвали публични екзекуции. Днес обаче малцина се съобразяват с това, още повече, че зашеметяващия дизайн на всички сгради наоколо моментално завзема вниманието. Първоначално очите ги грабва Камбанарията на Сан Марко, която е и най-високата сграда във Венеция. А после погледа се мести в захлас между едноименната златна базилика, Дворецът на дожите, часовниковата кула Торе дел Оролоджио с камбанарията на върха ѝ и впечатляващия астрономически часовник. Съвсем наблизо е Националната библиотека Марчана и Музео Корера, но това пътуване бе планувано за забавление и гурме, затова всички културни реликви оставихме за следващо посещение. Бях предвидила кратка закуска с прочутите чикети и аперол шприц в култовото кафене „Флориан“, но в мига, в който видяхме, че се освобождава една маса в 250-годишното кафене „Куадри“, се настанихме удобно. Тълпите се блъскаха по опашки за историческите обекти или позираха за снимки, докато ние блажено отпивахме от коктейлите си, опиянени от изпълненията на оркестъра. Докато обсъждахме защо у нас нямаме такива кафенета със собствени оркестри, ни поднесоха поръчката в малки подносчета закрити с мрежести похлупаци. Още преди да се почудя каква е функцията им забелязах как два гълъба сегощаваха обилно от съседната маса. Може и да е наложена забрана на хората да хранят гълъбите на площада, но тя не важи за птиците, доста охранени, които се спускат веднага щом зърнат открита храна. Посещението, на което и да е от кафенетата на площада, е задължително за всеки посетител на Венеция, то дава допълнителен пленяващ акцент на града.
Разходката из безбройните лабиринти на лагуната, изкачването на десетките мостчета, които свързват уличките над водата и провирането сред туристите изискват сериозни енергийни запаси. Затова е не желателно, а наложително преди това да се подкрепите с вкусна храна и напитки. Устремени към мостът Риалто, който свързва двата бряга на Канале гранде, и да следвате указателните табели, и да следите джипиеса, пак може да се изгубите. Както се случи и с мен. Заблеяна в омайващите постройки, притичваща по всяко зърнато малко мостче, доволна стъпих на Риалто, но установих, че съм сама. Телефонът си изгуби обхвата, а и от двете страни на моста и по самия него има толкова народ, че не може игла да падне. Когато най-сетне се свързахме, ни отне около 20 минути да уточним кой от коя страна на моста е. Крилатите лъвове не са желан ориентир, защото те са навсякъде по изумителната фасада на моста. За отправна точка ни послужи сватбената двойка, която позираше за фотосесия на една от рампите по канала. След като се намерихме единодушно определихме следващата стъпка в програмата – разходка с гондола. Прочутите венециански черни лодки с едно весло поемат максимално пет човека, освен гондолиера, който ги управлява. Затова се разделихме и останахме само двамата със съпруга ми в отделна гондола сами – с идеята да допринесем за романтичния дух на годишнината ни. Избрахме дългия маршрут из малките каналчета, но още с първото загребване се убедихме, че идиличната представа е изопачена. Гондолиерът не спря да ни говори и предлага да ни направи снимки, каналите ни се видяха твърде тесни, заради множеството плаващи гондоли наоколо. Преди всеки завой се чуваше шумно подвикване на гребците, за да се избегнат сблъсъци и да се осъществява плавно преминаване. И ако някога Херман Хесе е определил като сънлива красотата на движението на гондолата по Канале гранде, то днес по-скоро е еуфорична атракция, която би добавила сантиментален привкус единствено ако липсваха тълпите туристи.
Преди да се отдадем на обилна италианска вечеря в една от многобройните тратории се отправихме да видим осветения Мост на въздишките. И наистина обсипан в светлина мостът изглежда много по-впечатляващо отколкото през деня. Относно името му предпочетохме романтичната версия, че когато влюбена двойка мине под него и се целуне, любовта им ще трае вечно. Другата теория е доста по-мрачна и скучна – тъй като мостът свързва Дворецът на дожите и Новия затвор, се е смятало, че осъдените затворници, минавайки по пътя за килиите си, въздишали тежко.
Вечерта ни продължи в шумни шеги, бутилка вино и търсене на отговори как е възможно любовта ни да продължава вече трийсет години като едва днес се целунахме под моста. Явно е възможно и без сладникави суеверия, а отговорите са много и повод за друго писание. Защото сега е ред на следващата екскурзия из островите Мурано, Бурано и Торчело. Веднага заявявам, че е груба грешка да се обиколят и трите острова, макар че са малки, за един ден. Още не стъпили на Мурано и веднага бяхме въвлечени на демонстрация във Фабриката за стъкло. Добре, че беше кратка, иначе щеше съвсем да ни отнеме времето, предвидено за острова. Исках да си купя обици с прочутото муранско стъкло, но изборът беше толкова богат, че запленена от модел на модел за малко да рискувам да пропусна покупката. Реално не усетих историческия облик на острова покрай разглеждането на множеството стъклени експозиции.
Следващият остров в програмата – Торчело беше напълно излишен. Дали за малобройните местни жители (около стотина на брой) или заради големите разстояния между сградите, островът ми се стори стряскащо спокоен. Ако искаш да се скриеш някъде от света, там е подходящо, но никак не е уместно да го посетиш само за няколко минути. Безсмислено препускане до построената през 7 век църква „Санта Мария Асунта“, където се оказа, че е нужен вход, а ние не разполагахме с време да си го набавим и разгледаме. И пак подтичване на обратно, за да не изпуснем вапоретото. Едва смогнахме да си вземем на крак по една хлебна чиния с морски дарове, за да утолим глада от половиндневното кръжене.
Последният остров в обиколката ни – Бурано – успя да ни даде глътка освежаващ въздух. Островът е прочут с многоцветните си къщи и ръчно изработените дантели. Въпреки туристите, тук се усеща някакъв вид спокойствие. Сякаш цветовете на къщите умиротворяват. Или пък търсенето на пъстри декори за фотосесиите ни прави по-смълчани, знае ли се? Едно е сигурно – две къщи в еднакъв цвят няма. И за да се пребоядиса някоя от къщите, се иска специално разрешително. Някога рибарите, прибирайки се от дълъг път в мъглите, преуморени, са разпознавали домовете си по характерния им цвят. В епоха, в която променяме вида си с всяка нова мода или превръщаме домовете си в клишета, запазването на първоначалния цветови облик на Бурано буди възхита. А търпението и майсторството на буранките при изработката на дантелите – удивление. Специфичният облик на острова не е само в шарените къщи и дантелите, а и в пейзажното безмълвие, което добавя нежен лиричен фрагмент. А това от своя страна го превръща в подходящо място за брачна годишнина.
Но сякаш най – удачен избор си остава Градът на Ромео и Жулиета – Верона. Оставихме го за последния ден от екскурзията ни и това се оказа изключително точна преценка. В мига, в който стъпихме на площад „Бра“, знаехме, че ще се върнем отново тук. Най-малкото, за да се насладим на някое представление в прочутата Арена ди Верона. Отправени към площад „Ербе“ се редуваха дворци, кули и църкви. Старият град ни омая не само с архитектурните си образци, но и с майсторските изпълнения на уличните музиканти и с апетитните ягоди с шоколад и сметана, които се предлагаха навсякъде. Естествено не пропуснахме къщата на Жулиета, където стълпотворението беше замайващо. Дамите се блъскаха да надзърнат от прочутия балкон, а мъжете се редяха стоически да докоснат дясната гърда на статуята на Жулиета. Има поверие, че двойка, която се целуне под балкона на Ромео и Жулиета се обрича на вечна любов, но за своя изненада не видях влюбени там. Запъхтени момичета се блъскаха към стената да залепят листчето с желание, а отегчени туристи купуваха известните катинари, за да „заключат“ любовта си. Няма ли кой да им каже, че любовта не се печели с желания, написани върху лист хартия, нито се заключва с катинар, закачен на мост и изписан с две имена?
Любовта не е демонстрация. Тя не е помпозност или перфектните снимки в социалните мрежи. Тя е непрекъсната грижа за другия, търпение, прошка, споделеност и най-вече желание да бъдеш с него, дори когато е трудно. След трийсет години със съпруга ми още нося евтината сребърна халка, той не е падал в краката ми сред куп фотографи наоколо и с купен на кредит пръстен с диамант. И двамата знаем, че символите на любовта не се носят или демонстрират, а се усещат със сърцето. Те са в нетърпението да прегърнеш любимия и да видиш в очите му желание да допринесе за твоите хармония и усмивка.
Избрахме прочутите романтични локации да отбележим нашата перлена сватба, но истински я отпразнувах не сред красотата на градовете на любовта…а в очите му, когато ме попита дали искам чай, веднага щом усети, че съм се простудила. В жеста, с който тихо притвори прозореца, за да не ми духа. Любовта не е представление, а ежедневен избор от сърцето за сърцето. Тя живее в дребните жестове, които никой не снима – в чашата чай, в притворения прозорец, в погледа, който казва: Ти си!
