Пожелах си екскурзия до Тоскана с очаквания за романтика, грандиозност, любов и възхита. За всяко пътуване е важна, освен самата дестинация, и човекът, който те придружава, защото едно място се вижда с различни очи в зависимост от това кой е с теб. Намерих за паметното пътешествие и подходяща спътница – млада, пламенна, ентусиазирана приятелка. Точно от нея се нуждаех – да се смеем необуздано на поканите на продавачите, само защото, непознавайки езика, думите ни звучат смешно и странно. Която не рови в разговорника как да поръча бутилка кианти, а жестикулира толкова разпалено и се усмихва така опиянено, че в крайна сметка ни носят точно, каквото сме поискали. Мечтаех за място, където да бъда волна, еуфорична и жарка, за да се запълня с емоции и да се заредя за нови приключения. Затова избрах Тоскана. И нея.
Още на летището в Болоня, се препънах в любовта. Не, не се усмихвайте загадъчно, не аз се влюбих, а видях и почувствах Аморето с всяка частица на виталната ми душа. Погледът ми бе завладян от типичния италианец – красив, пленителен и сексапилен. Стиснал наръч червени рози в ръка, обикаляше припряно, търсейки с поглед някого. Нямаше начин да пропусна продължението. Не откъсвах очи от него – оглеждаше се той, оглеждах се и аз. Забелязах, че от изхода се задава едно обикновено, дори невзрачно момиче, също озъртайки се за някого. Италианецът я видя, но тя него –не и тръгна в противоположна посока. Той ускори крачка зад нея да я догони,а аз…аз подтичвах зад него –невъзможно беше да изпусна края на сцената. В този миг, вероятно усетила движението зад себе си, момичето се обърна, видя го, лицето и пламна, и се хвърли на врата му. Розите украсиха гърба и – никой не ги забеляза- двамата се отдадоха на целувката. Не можех да отместя погледа си. Това нямаше нищо общо със сцена от филм или книга, това беше нагледна любов и аз бях на крачка от нея. Те се целуваха и не можеха да се отделят, а очите ми искряха и поемаха силата на това, което виждаха. Още не бях напуснала летището, не бях съзряла и къс от небето на Италия, но знаех, че съм там. Това беше моята Италия с любовта, която исках да почувствам. Вече знаех, че съм в правилната посока. Че всичко, което предстои, ще бъде видяно през широко отворените ми очи, захранени с неочакваната и дори нехармоничната в моя светоглед, любов, но толкова страстна и омагьосваща, че маркира цветна следа в сърцето ми. Всяка моя крачка из улиците на Болоня беше белязана с усмивка. Всичко, което предстоеше да видя, щеше да бъде доукрасено и възвисено.
Вече избледняват спомените ми за старата част на града, не знам и колко дълго ще помня имената на кулите Гаризенда и Азинели, но не съм забравила какво отговорих на спътницата ми, докато пийвахме сприц в кокетно кафенце близо до Фонтана на Нептун. Виждайки искрата в погледа ми, ме попита дали градът ме е завладял или сприцът си е казал думата. Аз и отговорих, че алкохолът или досегът с вековната култура могат да оживят очите на човека, но само любовта може да им придаде сияние. С бляскав поглед, отразяващ се в звездите от небето на Тоскана, изпратих първият си ден в Италия.
За втория предстоеше екскурзия до Флоренция. Убедена съм, че всички очакват високопарни слова за Ренесанса и преклонение пред величието на катедралата Санта Мария дел Фиоре или базиликата Санта Кроче. Ще ви разочаровам. Изобщо не помня чии гробове се намират в катедралата и кой е проектирал кулата на Джото. Това, което ме покори във Флоренция е местната ни екскурзоводка Здрава. Паметна дама – перфектна визия за нейните скромни (както тя самата ги определи ) 75 години, невероятно фино чувство за хумор, богата култура и познание, отдаденост в работата си, уважение и симпатия към цялата група и свежа нагласа към живота. Никога нямаше да видя Флоренция с такава ефирност без Здрава. Следвах стъпките и, попивах думите и, смеех се с глас на шегите и. Естествено, че няма как да забравя допира си до величието на този прелестен град, но вярвам, че ще имам и други възможности да му се възхитя. Мога да отида вероятно още десетки пъти в Галерия Уфици и да гледам до припадък Раждането на Венера и всички други картини, които ме разтърсиха.
Това, което ще нося трайно в сърцето си е изтънчеността, с която Здрава ми ги представи. В края на обиколката ни се усещах по-добър човек, защото виждах вредом одухотворени лица. Бях много по-усмихната, защото не спрях да се радвам на красотата и изкуството наоколо и по-оживена, защото се срещнах с жена, която ме омагьоса и показа съвършенството с ефирна закачка, която хвърли буйна искра в душата ми и пробуди в мен неистовото желание и цел един ден да мога да приличам поне малко на нея. Тя е всичко, което аз искам да бъда в подобна ситуация и реалност. Жизнен дух, солидни знания, финес – модел за подражание, който бих последвала навсякъде.
Няколкото часа, прекарани във Флоренция, са неестествено кратки за опознаване на изкуството, но напълно достатъчни, за да те пленят и разширят желанието за опознаване на още прелести. А вратата към този път ми отвори широко Здрава. Само час след това щяхме да срещнем на Мостът на златарите типичната италианка – харизматична, шумна, страстна – бяха и необходими броени минути да ни убеди да купим чифт обици, но… тя беше жена за похот, палаво намигване към мъжете, сладък грях в сънищата на момчетата. Тя беше жената на нова Флоренция, а онази достолепната, вдъхновяващата и покоряващата беше Здрава, пред чиято личност се покланям. В тишината и плахия унес на предвечерието се носех в облаците и виждах живота на Тоскана през други очи и от други висоти. Заспивах с разширено и пъстро съзнание и безброй късчета памет в сърцето. В очакване на кипарисово утро с много изненади и нови възприятия.
Новият ден ме поздрави с верига от пиния –дървото- кръщелник на любимия детски герой Пинокио, което виждах за първи път на живо. От висотата на облаците, в които се реех, целунах морето през двете китни селца – Вернаца и Монтеросо. Тях ще запомня с тесните стръмни улички и мигът – проблясък, който ме върна в детството с желанието да поиграя на криеница точно тук. Всяко дете би било щастливо да прекара ваканцията си тук – достъпът на автомобили до тях е забранен и децата могат да тичат на воля, хилядите аромати, които се носят наоколо будят апетита, а лозята и маслиновите горички наоколо откриват широка сцена за безброй игри. Тук времето е спряло и минутите, прекарани в кокетното ресторантче, опитвайки лингуини с фрути ти маре и местния специалитет с картофи и аншоа , бяха достоен отдих пред величието, което ни очакваше. Следващата ни спирка беше Пиза. Предвиждах някаква измислена атракция, която не би досегнала с нищо безплътните ми вече очаквания. Отново сгреших. В момента, в който прекрачих прага и се озовах на Площада на чудесата, знаех защо е наречен така. Оказах се в приказка. Аз бях Малечка Палечка – едно дребно семенце в разцъфнала красота. Дословно се свлякох пред този зелено –бял разкош. Изтегната на зелената морава открих нов цвят в картината – синьото ясно небе, напудрено с грациозни бели облачета. Светът ми се сля – синьо-бяло-зелен. Носех се като политнал цвят през катедралата „ Успение на Света Богородица”, въздишах със захлас около баптистериума, търсех невъздържано входа на прочутото гробище „Кампо Санто”. И цялата тази приказка заключих с вкуса на любимото пистакио. Поседнала на зелената морава около чудесата, аз облизвах сладоледа с очи, взрени във вечността. Денят се затвори, но остави лека пролука във вратата за нощно излизане, което ме слиса с неочаквано приключение. Танци на улицата – музикантите свиреха и пееха, а хората се забавляваха, танцувайки. Танцувах с тийнейджъри, с пенсионери, със спътницата ми, сама. Танцувах, докато ме заболяха краката и се свлече шалът от раменете ми, докато останах без дъх и ожаднях, докато се сливах и изплувах в еуфорията, докато различавах пламъчета в погледите на тълпата около мен. Танцувах, докато се усетих част от Италия, докато опитах всички стъпки на моята Тоскана, такава каквато я поех в душата си. Отмаляла, но жарка, погалих съня, че в новото утро ме чакаше дългоочакваното Сан Джиминяно.
Старая се да нямам големи очаквания от света около мен, защото много често бивам измамена в надеждите си. Но Сан Джиминяно надскочи предчувствията ми и окрили доверието ми. Древността на градчето ме обгърна и запрати на хълмчето с маслинова гора, от където се разкриваше пленителна панорама. Всичко останало видях в примигване – и крепостните стени, и кулите, и църквите, и двореца- галерия. Повдигнах мигли, за да намеря прочутата джелатерия „Дандоли” и да опитам прехваления Крема ди Санта Фина, който ме слиса бегло, но бих го препоръчала на всеки – къде другаде ще опитате иначе сладолед с вкус на шафран. Ще задържа в паметта си Сан Джиминяно още с капучиното, което ме накара да мъркам блажено, докато слухът ми се засищаше с етюд на Бах, изпълнен от уличен музикант на чаши; с рисунката на художника, който не се стряскаше от тълпите, а бавно и съсредоточено чертаеше контурите на църквата; с хрумването да доведа точно тук семейството си, за да се пренесем в древността и да поживеем временно с хармонията и уюта, които ми внушаваше това старинно градче. Пътят от Сан Джиминяно до следващия град в маршрута ни е кратък, но траеше точно толкова, колкото е нужно на едно вълшебство да е цялостно. Магията ни свърши в Сиена.
Сиена – градът на традициите и сладкишите, на незабравимата Пиаца дел кампо, на безподобното палио, на тишината и глъчката. Градът, който ме опияни дотолкова, че породи в мен идеята при следващото посещение да взема пъпа на дъщеря си и да го хвърля точно там – на мястото, което може да предложи престижен университет и спокойна атмосфера, и в същото време много забавления и култура. Където кварталните контради те пренасят назад във вековете, а вкусното панфоте те връща в настоящия миг и те облизва ароматно. Градът, който е достатъчно голям, за да се чувстваш свободен и толкова малък, че да те подреди на точното пространство. Където може да бъдеш зашеметен от музиката, която се носи от двора на консерваторията и да крещиш плебейски, подкрепяйки любимия ездач по време на палиото.
Сиена ме погъделичка с митологичните сцени, изработени от мрамор с техниката стахо в Сиенската катедрала – бях бегло удивена да се докосна до митология в църква. Но пък това е достатъчно основание да я запомня за дълго. Макар че, сърцето ми е пригодено да помни хора и преживявания и да прескача набързо предмети и обекти, дори да имат доказана историческа и културна стойност. Затова и повече ме увлече студентката- дипломантка, която позираше с дипломата и лавров венец в косите, отколкото световното културно наследство на града.
Отпратих последният си ден в Тоскана с надежда – душата ми да е успяла да запълни онази празнота, която не достигаше, за да приглади перата си и да разпери криле. С вярата, че моята спътница е съумяла да грабне за себе си точно това, което и е било необходимо, за да се намери пъстра и цяла.
Ако трябва да определя с няколко думи пътуването, бих го нарекла полет в облаците на Тоската – видях едно късче от Италия от висотата на полета- съзрях пленяваща красота, замайваща сърцето култура, стоплих душата си с незаличими емоции и обогатих сетивата си с безброй възприятия.
Тръгнах с идеята да се върна с чифт червени обувки, копринен шал и входящи билети за културни забележителности, а се върнах с препълнено от емоции сърце, обогатено съзнание и палаво желание за още една стъпка по пътищата, които отминах, за още един цвят в обилно ошарената ми душа.
