Очакванията ми за Берлин бяха доста скептични-всичко, с което се свързва града и държавата Германия не е моето усещане за сладък живот-прекаления ред, емоционалната умереност и студенина и липсата на въображение-опонират на моята чувствителност. Предприехме тази екскурзия по две причини и макар да се шегувам, че не устояхме на изгодните самолетни билети, истината е, че имахме добър водач, който е живял в немската столица и от друга страна скоро предстоеше избор на езиков профил за дъщеря ми, затова исках да се сблъска с езика и културата, за да мотивира правилно предпочитанието си. Освен всичко това, отскоро тя проявяваше небивал интерес към Втората световна война и най-вече към политиката на Хитлер, затова едно подобно пътешествие можеше да и представи нагледно доста от това, което вече беше прочела. Смятам за изключително важно за подрастващите да опознаят грешките в световната история, за да разпознаят вредите и някой ден, когато те изграждат бъдещето, да се предпазват от подобни опустошителни схващания. Затова екскурзията ни в Берлин целеше не само туризъм, а и личностно прояснение.
Кацнахме късно вечерта и единственото, което видяхме първия ден, бяха многобройните светлини на града, което обещаваше многолюдие и активен живот, но за моя изненада утрото ме свари в безмълвие и статичност. Хотелът ни беше на немалък булевард, а движение липсваше, а паркиралите коли, за разлика от родната действителност, бяха спазили изискваната дистанция и бяха толкова малко на брой, че за миг помислих, че съм в друга реалност на малко населено място. Отдадох това удивление на почивния ден и едва в началото на новата работна седмица установих, че тази особеност има друго обяснение вероятно – спазването на порядъка и преимуществото на добре регулирания обществен транспорт. Това затвърди очакването ми за немски ред, но само няколко минути по – късно, отивайки на закуска бях стъписана на недомислието на същите тези хора. Оказа се, че ресторантът в хотела е несъизмеримо по-малък от самия хотел и не може да поеме гостите. Хората блуждаеха на групи, очаквайки да се освободят места, за да започнат закуската си. Храната беше вкусна и достатъчно, но местата ограничени, което в моите представи не се вписваше в идеята за немска уредба. И на фона на това противоречие, започнахме нашия тур с Телевизионната кула на Александърплац, която беше на няколко метра от хотела ни и само изложението на прозореца ни беше пречка да имаме гледката на това величествено построение, докато трае пребиваването ни в Берлин. Погледната отдолу, кулата не подсказва височината си и бях силно изненадана, когато разбрах, че е повече от два пъти по-висока от телевизионната кула „Снежанка“ в Пампорово и най-високата конструкция в Германия. По-голямото ми недоумение беше, че точно тя е символ на Берлин, обикновена кула, която в този случай макар и по-импозантна, си остава една обикновена височина. Бяхме определили последното ни утро от престоя, за да се насладим на гледната на цял Берлин от там и в началото на работната седмица да избегнем тълпата пред асансьора, но денят ни изненада с гъста мъгла и кулата имаше размера на близкостоящия Mall- останалата и част беше обгърната от облаци. Така че, без особено съжаление, това предизвикателство остана за някое бъдещо посещение. Това, което ще запомня от Александърплац е по-скоро часовника, който показва часа във всеки часови пояс, а отгоре му е кацнал макет на Слънчевата система. Но това е утвърдителната страна на спомена и погледа нагоре, защото само бегъл поглед в краката те среща с тълпа наливащи се с алкохол младежи и непочистени отпадъци, което окончателно промени идеята ми за германците като за чиста и подредена нация. Неизбежно беше да имам леко разочарование и не смятам да му отделям повече място, а ще се насоча към следващата спирка от обиколката на града – Островът на музеите. Пътят ни до там минаваше през един от мостовете на река Шпрее и спокойствието, което излъчваше реката и бавно движещите се лодки по нея, върнаха приятното ми пролетно настроение и духът ми зарея из красивите градини наоколо, поемайки окуражителна посока. Макар, включени в списъка на ЮНЕСКО, музеите оставихме за следващо посещение, а разходката с лодка през Шпрее, когато преодолея страха си от плавателни съдове. За сметка на пропуснатото истинско удоволствие ни достави разходката из Unter den Linden – Алеята под липите: забележителностите разкъсват вниманието и от двете посоки – впечатляващи църкви, Хумболтовия университет, няколко посолства, поместени в интересни сгради. Но в целия този преход до Бранденбургската врата възторгът ми бе помрачен, преминавайки покрай Мемориална църква на Кайзер Вилхелм. Положените наблизо цветя и свещи, изявяващи почитта към жертвите на атентата през отминалата Коледа, ме върнаха в тъжната действителност, където грешките от миналото не са послужили за урок днес. Това, което времето е съхранило векове, някоя безумна идея руши за секунди. Въпреки че църквата още носи последиците от Втората световна война в разрушените си части, не е стопирало скорошния насилник, който отне живота на десетки невинни хора. Обгърната от тъга и размисли отклоних погледа си и го насочих в близкия парк, където атрактивен младеж правеше огромни сапунени балони с някакво устройство и се забавляваше как децата тичаха и ги гонеха. Последвах с очи един от цветните балони, опитвайки се да го достигна и само след миг цветното облаче над главата ми се спука и ми напомни, че животът ни е като тези няколко милилитра сапунена вода- някой етап в живота ни издигне нависоко, оцвети ни, полетим и …отново свършваме като капки вода в земята. Сякаш тези моменти нахлуват в деня ни, за да забулят възторга ни от величието на културното наследство и да ни напомнят, че най-впечатляващите обекти не са свързани с конкретна локация, а с проницателно преживяване. Затова и крачейки през Алеята под липите не търсех конструкции, а пъстри отрязъци, които да ми вдъхват енергия и нови влечения. За мнозина Бранденбургската врата е символ на Берлин и я определят като шедьовър на архитектите, но аз дори не си спомням през коя от петте и врати преминах и колко коня има колесницата на върха и, защото вниманието ми беше спечелено от алеите с лалета около нея. Пролетта се поклащаше кокетно в безброй бели, розови и черни лалета, подредени в очарователна композиция, която обграждаше пътя към вратата. И макар да има огромно историческо значение за немците, за мен тя послужи като проход, който ме откъсна от цветната алея и ме запрати сред тълпата туристи, щъкаща около Райхстага. Нямахме предварителна резервация, за да разгледаме онази част от него, която е допустима за посетители, но имахме възможност да се полюбуваме отвън на една постройка, която е събрала няколко вековна немска политика. Стъкленият купол, който трябва да символизира прозрачността на управляващите, никак не ми се съчетаваше с орнаментиката на сградата, но често подобни противоречиви композиции са по-запомнящи се и пазят обаянието си точно в несъответствията. Именно така бих определила Берлин – като град на зеленина и на противоречия. Може би това си има своето обяснение в историята на града и дългогодишното му разделение на две части, но особено ме объркваше несъответствието – една до друга огромна съвременна сграда със стъклена конструкция и знаковия за комунистическия режим панелен блок – общото между тях вероятно е бездушието им.. студенината, която създаваха и невъзможността да развълнуват сетивата ти.
Досега сякаш представях Берлин с природа и забележителности, а е недопустимо да пропусна опитите за кулинарно опознаване на града. Какво е посещението на Германия без да опиташ от прочутите вурстчета, бира и бретцел. Затова не се поколебах да седна на улично капанче, на неудобна пейка и мръсна маса и да вкуся бира и няколко вида от популярните колбаси. Бързам да уточня, че за мен това беше голяма жертва – бирата не ми е по вкуса, а наденицата, комбинирана с бланширани картофи (този вид картофи ни сервираха навсякъде в Берлин, сякаш не познават друг начин за приготвяне на кореноплодния зеленчук) действат плашещо на стомаха ми, но в името на експеримента пробвах и днес мога да се похваля, че съм оказала честта и на това кулинарно изпитание. Бретцелите ми допаднаха повече, наподобявайки вкуса на нашите гевреци и имайки форма на маска за лице- не пропуснах да долепя един до лицето си и да се снимам маскирана с него. Опитът ни да опознаем немската кухня не постигна особен успех, защото за трите вечери там пробвахме да вечеряме в типични берлински ресторанти и навсякъде ни искаха предварителна резервация, каквато ние нямахме. А там, където намирахме свободна маса или менюто беше интернационално, или интериорът и персоналът бяха чуждоземски. И може би никой няма да се изненада, ако споделя, че се хранех в центъра на Берлин в италиански ресторант с индиец сервитьор. До тук с гастрономическия опит, защото мисля да се насоча към друг интересен обект от тура ни – Зоологическата градина, която ни посрещна с обширна цветна градина и ни разпръсна по множество ръкави с клетки на екзотични животни. Мислех си колко ли доволни са животните в този зоопарк щом за всяко от тях беше осигурена среда, максимално близка до естествената. Даже и клетките на животните от Африка носеха архитектурните особености на континента, което ме забавляваше в начален етап, но после се позовах на немската педантичност и изненадата ми премина в приемане на установения ред. Имах неустоимо желание да видя мравояд на живо, но отделеното пространство за всяко животно беше толкова просторно, че ми бяха нужни часове, за да чакам да се появи от някое храстче, затова използвах времето да видя други интересни за мен животни – радвах се много на оранжевото фламинго и една непозната за мен птица, която се доближи до посетителите и започна да дърпа сенника на една бебешка количка с човката си. Но най-паметния момент в зоопарка си остава този, в който мъжът ми спаси от удавяне едно германче. Всички бяхме толкова захласнати в плуването на един пингвин, който си показваше гръбчето от време на време над водата и всички протягахме ръце, за да го докоснем, че майката не забеляза как едно от децата и се накланя и полита в басейна с пингвините. Мъжът ми го улови в движение и спечели не само признателността на хората наоколо, а най-вече специално място в моите спомени от Берлин. След тази ситуация вниманието ми от животните се отклони отново към други измерения и се почувствах горда, че с посещението си в тази страна направихме малко по-спокоен живота на няколко негови обитатели като предотвратихме произшествие, което можеше да коства живота на едно дете. Чуждестранните турове са полезни не само с повишаване на знанията ни за конкретната култура, а най-вече с възможността да получим прояснение в различна от нашата обичайна среда. Най-цветно влияние в тази екскурзия върху мен оказа визитата на Чекпойнт Чарли (Check Point Charlie). Това е мястото, което днес е възстановка, но преди падането на берлинската стена дълги години е бил основен пункт за преминаване на чужденци между Източен и Западен Берлин. Артистите, облечени като войници, приканващи туристите за снимка или да ударят печати на преминалите пункта, са атрактивни и будят усмивка днес. Но кратката обиколка в музея към пункта наблизо, припомня сериозността на пункта преди години, където пропускът е бил немислим и е разделял семейства. Някои части от берлинската стена са също запазени като свидетелство за тежкото минало на този град и днес служат за напомняне, че свободата може да бъде отнета и трябва да я ценим. Останалите фрагменти са ярко изрисувани с графити, но това, което ме изненада чувствително е, че някои от тях са налепени с дъвка. Мислех, че това е някой съвременен артефект, а се оказа, че е човешка реакция на възмущение на дългогодишното разделение на хора, отнемането на животи, промяната на съдби. Сблъсъкът с нещо толкова трагично в близко време и пространство няма как ме остави безчувствена, но най-яркия емоционален момент преживях няколко минути по-късно, когато бяхме поседнали в близко кафе за почивка. Отпивайки от имитацията на кафе-някаква разредена напитка, която не само няма вкус на кафе, но дори и аромата е различен, отпусната на стола гледах пешеходците през витрината. Бях развълнувана от всичко видяно до момента и прехласната по разнообразието, което ми предлага чуждия град, когато съзрях едно младо, хубаво момиче, ходейки предпазливо с разсеян поглед, което заобиколи масата до моята и тогава видях, че ползва бастун за слепи. Веднага си обясних погледа и неувереното движение и за миг замрях, просълзих се и се развълнувах необикновено, сякаш виждах слепец за първи път. Отдадена на особеностите на непознатия Берлин, потопена в историята му и красотата на забележителностите, някак ми беше убягнало настоящето, където освен възхита има и тъга. Зареяна в цветния балон в небето не виждах капките вода от спуканите балони. А истинския живот не е в простора, а в напояването на няколко милиметра почва преди да се изпарим окончателно. Сляпото момиче пресичаше пешеходната пътека отмерено и на безизразното и лице за миг проблесна усмивка. Сърцето ми заби в плавен ритъм, наслаждавайки се на живота. Мястото, ситуацията, времето нямаха значение. Аз бях здрава и имах очи за всичко наоколо. Няколко дни то се пълнеше с пъстрота, която бях уловила с очите, а тези, които нямаха този дар, опознаваха света по друг начин. Независимо дали бях у дома или в друго кътче на света, аз виждах шарките, а душата ми оцветена политаше. Защо се просълзих след отминаващото момиче?..то имаше своя живот и своите способности да се наслаждава на живота. Какво ми се изплъзваше и ме натъжаваше? Обезпокои ме мисълта, че способността да стопираш дъха си пред многоцветието, което грабят очите ти, не е даденост за всеки. И аз притежавайки я, имах нужда да се науча да я ценя. Надявам се с времето и с новите места, които предстоеше да посетя, да определя правилно истинската стойност на това, което имам. Никой от групата ми не усети емоционалния преход, който изживях. Разговорът се въртеше върху възможностите да определим в коя точно част се намираме –дали в източната или западната като за ориентир служеха сградите. Аз погледнах светофара и на секундата определих къде сме. Всички бяха изненадани, защото не бяха запознати със спецификата на светофарите в Източен Берлин- където пешеходецът е с шапчица. И макар аз да бях най-слабо информирана от всички относно историята на града, се оказа, че тази незначителна подробност пробуди интереса на всички и точно тя се запомни, което затвърди идеята ми, че не е важно колко знаеш, а колко атрактивна е информацията, която имаш.
За краткия ни престой в Берлин успяхме да обходим само най-популярните места, но пътувайки за летището имах възможност да видя още една индивидуалност, която запомних. Колкото повече се отдалечавахме от центъра, толкова повече височината на постройките падаше. И накрая сред зеленината, която беше много показателна за този голям град, започнаха да се редуват едни ниски постройки, напомнящи бунгала. В един момент се почудих как живеят хора там-бяха толкова ниски и малки като квадратура, че предизвикаха в групата ни много шеги. Сякаш в тях живеят джуджета или по-скоро на фона на тучните морави наоколо, приличаха на пръснати разноцветни кошери. Берлин ни изпрати с дъжд и приказна гледка, която ни пренесе в природата. Още едно противоречие, с което се сблъскахме: индустриален град, наситен с природа. Монолитност и орнаментика, мащабност и минимализъм, колоритност и фрагментарност…и нужно ли е изобщо да поставям някакви граници и определения. Но, ако все пак ме помолят да определя с две думи как виждам Берлин, ще кажа само: зелен и контрастен. Струва си да се усети…използвах думата усети, а не види, защото не всеки има зрение да види дадено място, но всеки изживява по различен начин своите незабравими възприятия.
