Кацнахме на източния катет на Сицилия нощем и се плъзнахме на север към Джардини Наксос. Приземяването предполага връщане на земята, но представете си изумлението ми, когато пътувайки в нощта, се носех в космоса. В далечината се виждаха безброй светлини, пръснати по хълмовете на близките градчета, които в тъмата на нощта, оформяха във въображението ми съзвездия. Сякаш полетът продължаваше в космоса. И макар да не съм изявена по астрономия, категорично разпознавах всякакви фигурки от светлинки вредом около мен. Италия отново ме посрещна с приказка, зави ме с нежната завивка на йонийския морски полъх и осезанието за нещо необикновено, което предстои.
Утрото обаче ни здрависа с разочарование. Оказа се, че от планираните няколко екскурзии в района, ще се състои само една. Естествено, оптимизма на острова ми върна настроението скоростно. Бях в район, който е разрушаван многократно от най-големия действащ вулкан в Европа и безброй трусове, където хората са губели домовете си и постоянно живеят под заплаха, но това не е попречило да ги построят наново като вложат типичната италианска орнаментика и да се радват на настоящето. Щом тези сицилианци могат да се наслаждават на битието си в непредвидимост, защо аз да не мога да потърся начин да извлека напълно задоволство от времето тук. Набързо потърсихме други възможности със семейството ми и поехме с възторг към Таормина.
Това е малко кокетно градче на източния бряг на Сицилия, който мнозина определят като шедьовърът на острова, а аз бих нарекла изключителна капоната. Капонатата е традиционно ястие, което бегло напомня нашия гювеч, казвам бегло, защото в Италия във всяко блюдо има доза магия. Капонатата е вкусно съчетание на патладжани, домати, чесън, каперси, маслини, кедрови ядки и още много добавки, което на пръв поглед изглежда обикновено, но поднесено по нетипичен начин и обогатено с италианско вълшебство, създава усещане за уникалност. Сравнявам Таормина с капонатата не защото може да се поръча ястието навсякъде в града, а защото самото градче е някакъв своеобразен микс- комбинация на много култури с добавка море и планина и овкусено с класа. Самата главна улица Kорсо Умберто е като запомнящ се мотив от пейзажа на велик художник. Призовава с обещание и отвежда на площада на катедралата Дуомо, където автоматично се вписваш в рисунката, а панорамната гледка, която се открива, вече отвежда към цяла галерия. Един от символите на този град-картина е Античният театър (Teatro Greco). Денят, в който го посетихме, го подготвяха за спектакъл и това придаваше допълнителна пленителност на мястото. Около древногръцките колони на сцената се движеха хора, разнасящи реквизит, спореха шумно и за един впечатляващ се от всичко посетител беше трудно да избере гледката от хълма към Етна или сцената, на която дори самата подготовка с малко въображение можеше да се превърне в представление. Но бих искала да се върна към определението, което дадох на градчето Таормина. В Италия не е трудно да сравниш всичко с храна, защото съприкосновението с тази страна е своеобразен пир – храната е амброзия, а културата и историята са угощение за всички сетива. Бидейки в този отрязък земя насищаш всичките си сетива- тялото с всевъзможни вкусове, сърцето – с трепетни изживявания, ума-с познания от древността до днес, а погледа – с гледки, които ти дават размах и вдъхновяват. И ако някой каже, че съм пристрастна, ще отговоря само с две думи, които носят широк смисъл и сладят на небцето още с произнасянето им – la dolce vita. Всеки, който е опитал от това пиршество – Италия се връща отново, защото човешката лакомия е неутолима, а тук има „храна” за всеки.
Ще отклоня поглед от храната и ще се заизкачвам по стръмния път от Таормина към Кастелмола. Разстоянието между тях е малко, но пътят е стръмен и криволичещ, извиващ се като спирала и ако не поглеждаме надолу, изтръпващи от пропастта, а насочим поглед пред нас, можем да видим единствени по рода си пленителни гледки. Пътят е сериозно предизвикателство. Жалея всички, които са принудени да карат коли или други превозни средства , не дай, боже, автобус, по тесните и стръмни улици към Кастелмола. Многократно се питах какъв авантюризъм носят хората, живеещи тук и чисто прагматично как изобщо излизат на терасите си, под които се отваря огромна пропаст и ако случайно изпуснат чашата с кафето си, колко време ще лети порцелана и като се разбие най-сетне дали ще остане и парченце или само щипка порцеланова прах. Не преувеличавам като човек, който не обича рисковете, животът в подобна къща е злокобен. В сравнение с Таормина Кастелмола е доста прозаично място, но пък тук можете да изпиете питието си в един доста необичаен бар-caffe bar Turrisi. За препоръчване е местното бадемово вино – vino alla mandorla. Но не напитката е тази, която прави бара уникален, нито няколкото панорамни тераси – част от интериора. Основен символ тук е мъжкият полов член, в каквато форма е изработен всеки детайл в бара – крушки, чешми, елементи от масите и столовете, мозайки. Не разбрах каква точно е била идеята на собствениците, но тази нехарактерност в никакъв случай не стои еротично, а по-скоро носи някакъв древен смисъл. Дори за моята консервативна същност посещението в заведението беше по-скоро допир до културна забележителност, отколкото подтик да се изчервя и защо не – замечтая;-) и го приех като частица от чаровната непринуденост на Сицилия. В съзнанието си свързвам тази спонтанност и самообладание при налични опасности сред сицилианците с наличието на действащ вулкан на острова. Съприкосновението с Етна е като навлизане в декор от фантастичен филм. Там усещането ми от пристигането за космичност се затвърди, защото засъхналата лава навсякъде събужда асоциации за лунен пейзаж. Черен фон, на който се е подпряло за отдих небето и именно защото границата между черно и azzuro е контрастна, а други цветове почти не присъстват, се чувстваш като в някакъв извънземен свят. Посетителите стоят някак неестествено като натрапници, по същия начин и зелените израстъци в някои от кратери учудват, което не би трябвало да е така, защото по обогатената от лавата почва по склоновете надолу има безброй растителни видове, а районът наоколо е известен с лозята си, цитрусовите и бадемови горички. Изкачването до върха (3300 м) е предизвикателство, което не се препоръчва за хора със слаби сърца, но наличният кабинков лифт дава възможност за спирка по средата, която е допустима за любопитни и в същото време предпазливи хора като мен. Напускайки Етна си мислех колко много този вулкан прилича на женска любовна въздишка. В зависимост от това кой мъж я провокира, или бълва лава и поваля всичко по пътя си, или плодородие, което покълва в безброй форми. В единият случай жената – вулкан диша в бяло, в другият – в черно.
Съвсем не е чудато това търсене на сравнения и образи навсякъде в Сицилия, защото се срещаме със символи още в емблемата ѝ. Повсеместно на острова откриваме Тринакрия – изображение на глава с три крака. Главата е на Богът на слънцето, който осветява и топли острова всички дни в годината, а трите крака сочат трите крайни точки на триъгълника, на който оприличават заради повърхността Сицилия. Още гърците са нарекли тези крачета бягащи, за да оправдаят неуспешния опит да завладеят територията. Освен тринакрията друг натрапващ се навсякъде образ в района е т.нар. мора – порцеланова саксия под формата на глава. Легендата разказва, че местна девойка се влюбила в мъж, който я подвежда и любовта им се оказва невъзможна. Затова тя му отсякла главата и я заровила в саксия на балкона си с идеята да запази част от него за себе си. От саксията поникнало великолепно цвете и така до днес от всяка веранда, двор, парапет ни гледат подобни пищно украсени саксии – глави. За информация на всички мъже- местните търговци на мори предлагат доставка до всяка точка на света. Така че, нека бъдат по-премерени в отношението си към дамите. И докато все още сме на знакова вълна ще спомена, че следващите три града, в които имах възможност да разгърна ентусиазма си са известни като белия, жълтия (златния) и черния град – Сиракуза, Ното и Катания.
Първият е съвършен за посещение в този сезон, дори нелюбителите на горещините да ме порицаят, това е градът на олеандрите и точно сега разходката сред красивите храсти е омайно чаровна. Сиракуза е древна гръцка колония, в която е живял Архимед и е наречен белия град, защото основно сградите са построени от бял местен камък, който на пръв поглед прилича на мрамор. Разходката из стария град представя такава пищност от сгради и орнаментика, че човек се пресища и накрая търси нещо различно, което да контрастира, за да му е по-лесно в сравнението да запомни. Подобен контраст създава картината на Караваджо „Погребението на Санта Лучия”, която се намира в катедралата, посветена на светицата, която е и покровителката на града. Та в тази катедрала, в която всички историци и археолози благоговеят, защото носи белезите на три култури – гръцка, дорийска и византийска, на мен ми откраднаха погледа единствено таванът, който беше от гипс и бамбук и прочутата картина, чийто фон беше по-обширен от самото изображение и неизменно будеше въпроса защо този прочут художник е оставил такава празнота в произведението си. Препоръчан обект за разходката ни беше Изворът на Аретуза, където единствено в Европа вирее папирус. И само толкова! В тръпнещата ми от силни очаквания душа – едно блато, в което плуват няколко патици.
От всичката тази древност ми се прищя съвременен колорит, а него открихме в прочутия в града пазар на Ортанджа ( на името на стария град на Сиракуза). Това тържище е събрало в себе си толкова цветове, гласове и аромати, че обхождайки го се завърташ в шарена спирала, от която излизаш сит и по-ярък. Бяха ни препоръчали две места на пазара, където можем да опитаме местни колбаси и сирена, но се оказа, че напътствия са получили и други, защото и двете ресторантчета бяха препълнени и отвън групички чакаха да се освободят места. Бързо обяснимо е това стълпотворение още щом видиш наредените подноси с деликатеси. Пооблизахме се като гладни котки пред чорбаджийска софра и продължихме с идеята да потърсим друго място, което може поне бегло да компенсира пропуска ни. И в унисон с максимата „който търси, намира” много скоро видяхме една дама да продава калмари и сардини на едно обърнато буре насред улицата. Отначало подминах скептично, обичам уюта и комфорта, но все пак се върнахме и взехме от вкусотиите, които се продаваха във фунийки от амбалажна хартия. Ако някой присвива гнусливо устни, ще му кажа, че по-вкусни калмари не съм яла, и въпреки че доста хора ме намират за префърцунена снобка ще споделя, че ми идеше да оближа хартията и не бих заменила тези морски вкусотийки с най-големия деликатес от някой ресторант с Мишлен. Понеже съм на вълна храна тук е мястото да спомена няколко местни блюда, които не са за пропускане, ако сте в Сицилия: Pesce spada- риба меч, която се лови близо до Модена. Приготвена по всевъзможни начини, но винаги вкусна и запомняща се. Паста ала норма – паста с патладжан, чийто черен цвят символизира пушека на Етна, изсушени домати, естествено, червеното – лавата и рикота – белия сняг, който зимата покрива вулкана и е притегателен за скиорите. Много често блюдата са обвързани с локалните забележителности и културата. Животът на местните се изразява в това, което сервират на масата си. А за храната мога да пиша дни – тя не знам дали е космическа като първоначалното настроение, което ми създаде острова, но със сигурност е неземна. Капоната, аранчини, канели, пистакио, джелато – ядеш, не за да опиташ, не да се нахраниш, а за да усетиш онази тръпка, която бих нарекла хранителен оргазъм. Вероятно не всеки може да го усети, то и в секса не всеки го достига, но страстните натури, с отворени сетива, докато вкусват храната тук, премрежват очи, мъркат блажено и искат … и още, и още. Храната в Италия е като перфектния любовник, докато ѝ се отдаваш, тя се грижи за твоето удоволствие и оставя следи не само по тялото ти, а най-вече в душата ти. И ако някой каже, че съм пристрастна, ще знам, че досега не е правил любов, а е имал само сексуални похождения. Който не умее да отличи, а живее в рамка или е доволен от мисионерската поза в момента ме анатемосва. Но, който сваля преди дрехите душата си в леглото, докато се люби, той знае за какво говоря, докато споменавам италианската кухня. Италианското джелато няма еквивалент в света и е отделна глава в любовната енциклопедия на храната. Докато го облизваш сякаш се потапяш в целувка. Не говоря за долепване на устни, а бурно захапване, в което не намираш езика си, защото той шари в другата уста с невъзможност да се отдели. От този сладолед не оставяш и капка. Облизваш фунийката и се възнасяш, а всички следващи устни ти се струват сухи и скучни. За да не бъда поругана от пуританите, заради сравненията си или обвинена, че превръщам очерка си в кулинарна рубрика, ще се принеса към следващия цветен град – жълтия – Ното.
Той е центъра на барока в Сицилия и заради архитектурата си включен в списъка на ЮНЕСКО. Още с пристъпването през импозантната Порта реале, за да се влезе по главната улица Корсо Виторио Емануеле, отвсякъде ни обгражда орнаментика, църкви, дворци. Трудно е да се определи коя сграда е най-впечатлителна. Повечето определят Двореца Палацио Николачи, където от балконите гледат свирепи странни чудовища, но за мен е трудно да фиксирам привилегия за едно или друго. Може би най-силно би ми въздействал местния празник Инфиората, когато в края на май една от главните улици се изпълва с художници от къде ли не, които създават картини от цветя. Цялата улица се превръща в цветна галерия и само мога да си представя какво ухание и пъстрота се носи наоколо. Надявам се да имам възможност да бъда част от този празник, защото градът, въпреки ежедневните туристически посещения, изглежда някак девствен и това приласкава да потънеш в него и откриеш онова, което не е видимо за всеки. Покоят, който дава Ното, пренася в друга епоха и ако в доста фрагменти от Сицилия откривах космичност, тук намирам спокойна вечност. За темпераментен човек като мен тази вековна застиналост е нужна за кратко- да си изпия чашата спокойствие и друговремие и да продължа, в случая към Катания – черната перла на Сицилия.
Наречен е черният град, защото за сградите и настилките е използван черен вулканичен камък. И тук, естествено, има препратки към Етна, главната улица е наречена Вие Етнеа, защото в края и се открива гледка към вулкана. И прагът към нея несъмнено е величествена порта- Узеда, съвсем близо на входа е символа на града – Фонтанът слон. Семпъл фонтан с черен слон, направен от мрамор. Ако екскурзоводката не беше обърнала специално внимание, едва ли бих се впечатлила особено. Единствено бих се запитала защо пък точно слон трябва да е символ на града при условие, че там се намират около сто църкви и базилики и има много по-въздействащи постройки. Но всичко в Италия има някаква доза мистика, затова и в този фонтан е заложена някаква легенда за зъл магьосник. И пак казвам, че не намерих фонтана забележителен, по-скоро невойнствен и подходящ за трибуна, заради локацията си. Както и се оказа по-късно, където няколко млади танцьори изпълниха увлекателно шоу на фона му. Най-привлекателен за моето благоговеещо пред театъра сърце беше Театро Масимо, кръстен на живелия в Катания Винченцо Белини. Самата сграда се отличава по цвят от останали черни .Тя кафенее и е прочута с единствените по рода си акустика и интериор. За жалост не беше сезона и не можахме да се полюбуваме на някоя от оперите на Белини, но отново бяхме компенсирани по нетрадиционен начин. В намиращото се непосредствено пред театъра кафе, предаваха на живо на екран финала на световното първенство по футбол. Оказа се, че повечето от зрителите бяха французи и бяхме свидетели на двата гола, които вкараха французите и цялата агитка в кафето скочи на крака и запя химна. Беше като стихия и не знам дали намиращата се наблизо природна опасност или защото груповия дух е помитащ, изпитах възторга на групата. Подобна вълна, обединена от обща кауза, може да помете всичко по пътя си. Еуфорията завладя и дъщеря ми, която избра да учи френски език в Езикова гимназия и вече е пристрастна към страната и отбора им. Тя изживяваше заедно с агитката вълнението и страстта. Убедена съм, че лично за нея участието в това улично вълнение е по-силно от която и да е опера в Театъра отсреща. Важното е човек да е способен да изживее подобни трепети, поводът не е определящ. Затова не смятам за нужно да описвам визитата ни в една от десетте най-красиви катедрали в Италия – тази на Санта Агата, която е покровителката на Катания. Помпозният бароков стил всеки усеща по различен начин. Безсмислено е да описвам храма, защото след години може би няма да помня, че катедралата е била разрушавана изцяло от земетресение, че е построявана отново върху древни римски бани или колко статуи на светицата и нейни изображения могат да бъдат видени. Това, което ме разтърсва винаги, е не самия досег с вековното изкуство, а моите преживявания в ракурс с него. Затова и не мога да гарантирам колко дълго ще помня елементи от катедралата, но трудно бих забравила моментът, когато излизайки от параклиса с камбанарията на входа се сблъскахме с възрастна просеща жена. Имаше толкова светло излъчване и нетипично сияние, сякаш светицата беше излязла пред храма да посрещне посетителите си. Най-добрият вселенски художник е човешкото сърце и в този миг аз нарисувах човешката благост, която видях в очите на тази жена. Непрекъснато срещаме просяци, които са настоятелни и дръзки, но възрастната жена на стълбите пред параклиса „Санта Агата“ гледаше с поглед, който вижда отвъд нас, който можем да видим в иконите, който казва – аз познах това, което ти не знаеш, но вярвам, че и ти ще имаш тази благодат. И това усещане не е плод на моята многопалитрена във възприятията си душа, защото дъщеря ми веднага помоли за монети. Когато дъщеря ми и подаде парите, жената я погледна с такава благодарност, на която аз не съм способна, въпреки всички сладости, които ми е дарил живота. Очите и бяха вперени в тези на детето и тя фино пое ръката ѝ и я целуна. Сълзите ми се спуснаха спонтанно точно като жеста на „светицата“. Отдалечих се развълнувана, без възможност да кажа каквото и да е, без необходимата осъзнатост да се доближа до това ниво на благословение, в което светият се покланя на грешния и така му сочи пътя към просветлението. Път, който не се достига с книги, практики, лекции и напътствия, а със смирение. Път, който води в друго измерение, различен от този, който прекосих в Сицилия, но много по-насищаш от тази комичност, която усетих на острова. И твърде далечен за мен в този етап от битието ми. Сегашната ми близост е по-осезаема с вкуса и топлотата на района. Една сърдечност много по-доловима, която затрогва различно, но оставя отпечатъци. Като приспивна песен в препълнен бар. Ето това е сицилианската душа – нестандартна, отзивчива и топла като климата там. Бяхме седнали да изпием по един шприц на терасата на местен бар, оркестърът свиреше джаз, морето беше на хвърлей от нас, а на съседната маса майка опитваше да приспи няколкомесечното си бебе. Оркестърът завърши парчето си и саксофонистът се отдалечи, отивайки до масата с бебето и му засвири приспивна песен. Всички клиенти замряха, а когато саксофонистът свърши, призоваващата съня мелодия, се отрони една групова въздишка. Искрена и уютна, не толкова мощна като тази на вулкана наблизо, но пак сицилианска – несвойствена, сякаш космична. Мека и вкусна, запомняща се и ексцентрична като сладолед в питка (brioche con gelato). Чудато, нали? Така реагира и дъщеря ми, но щом отхапа първата хапка, притвори очи, облиза потеклите капки сладолед от устата си и каза – „Топи се в устата, разгръща душата!“. Точно като Сицилия.
