Харесвате ли Пловдив? Рядко се захласвам по едно населено място и търся начини да го посещавам често, предпочитам да видя и опозная повече дестинации, но Пловдив е единственият град в страната ни, който не ми омръзва. Има някакъв специфичен дух там, който пасва на моята индивидуалност. Дъщеря ми е влюбена в този град и за момента отхвърля всички варианти за обучение в чужбина, преследвайки импулса си да прекара повече време в него.
Планирахме в петъка да тръгнем по-рано, за да удължим престоя си, но за жалост аз не успях да тръгна по-рано от работа. Затова пристигнахме на смрачаване като бързам да добавя, че това по никакъв начин не помрачи удоволствието ни от появяването ни. Обикновено отсядаме в хотел, но сега по препоръка на приятел от компанията, резервирахме апартамент под наем. За да бъда честна бях скептична, но винаги съм доволна, когато моите резерви се окажат не само неоснователни, но и смешни. Защото апартаментът беше домът, който бих искала да имам. Винаги, когато вляза в жилище с високи тавани, се чувствам у дома си. А тази сграда е била строена поне преди сто години и настоящите наследници бяха запазили част от предишните декори. Самата гледка на високи над два метра врати с масивната си изработка ми дава настроение на сигурност и дом. Напоследък забелязвам, че повечето ни сънародници обзавеждат дома си по модел. Отидат в Икея, видят някой шоу рум и обзаведат жилището си едно към едно. Опитваме се да избягаме от шаблонността на комунизма, а отново се връщаме в нея. Съседката имала кухня венге, хоп и аз да не съм по-назад. И в един момент се оказва, че ако едно време на всички ъгловите им спални бяха стандартни, сега отново липсва въображение да се измъкнем извън предложения в магазина декор. Защо разсъждавам по темата? Защото в апартамента, за който говоря, липсваше стерилния калъп на хотелите. Това беше дом. Всеки един детайл сякаш носеше история, имаше смесване на стилове и в същото време уют, който приласкава и успокоява. Обожавам подробностите, но никога досега не бях попадала на място, където се долавя толкова развит усет към всяка дреболия. В апартамента имаше над 20 книги и дори за наемател с рядък вкус можеше да се намери четиво. Тук не бяха пестени средства нито за интериора, нито за най-дребните аксесоари. Ходила съм в много луксозни хотели, където отношението към клиента е безупречно, но в тази къща на Сахат тепе, бе изразено не отношение, а пристрастност. В не един хотел посрещат гостите с бутилка вино, но тук бяха добавени в изключително елегантен поднос няколко вида домашни курабии. Кухнята ухаеше на Коледа – както се изрази дъщеря ми. На една поставка над масивни свещници имаше дори луксозни пликове за писма и снимки-картички от града. Вярвайте ми изпаднах в екзалтация. Останалите членове на компанията не успяха да ми ги изтръгнат от ръцете. И когато напускахме не пропуснах да отбележа пред наемодателя ни, че не са ми позволили да използвам великолепните аксесоари за кореспонденция. Ето, и част от приятелите ми са губещи, щях да им изпратя страхотна снимка на нощния Капан в ароматизиран релефен плик цвят слонова кост или тюркоаз. Наистина аз изглеждам доста възторжен човек, но повярвайте ми, придирчивостта ми трудно допуска да достигна висока стойност на въодушевление. Ентусиазирам се от красивото, но се гневя от несъвършенството, затова рядко мога да поддържам градуса на патоса си. Но в къщата за гости „Сахат тепе“ бях в облаците. Още пазя усещането за селективност, което ми даде този необикновен дом. Зад тези двукрили бели прозорци, защитени от тежки тафтени завеси пристъпваш като местна аристократка миналия век и невидимо долавяш усещане за дълга, галеща бедрата пола и фина дантела по шията. И сега идва трудността да пренесем това мечтание на Фестивала на виното в Стария град, където всеки посетител е усмихнат подобаващо, криволичещ по калдъръма с винена чаша в ръка. Всъщност защо да е толкова трудно – вярно дългополите пловдивчанки от началото на миналия век е изключено да пият алкохол публично, но се допълват перфектно с уникалните в архитектурно отношение къщи, пъстрите стенописи и дърворезбите. А след третата дегустация на поредната винарна вероятността да ти се привиди Никола Недкович пред портата на дома си, не е изключена, а още по-вероятно е да дочуеш шушукане от женската стая или „клюкарника“. Не познавам човек, който е посетил Пловдив и не е очукал токовете на обувките си по стръмните каменни улички на Стария град. В тази атмосфера е напълно обичайно да се види как от някой двор притичва красива българка с народна носия или се носи звука на тъпан и гайда. Затова не беше неочакван избора на организаторите на Фестивала на младото вино да поканят няколко фолклорни групи, които да обикалят дворовете на къщите и да веселят почерпените с вино посетители. В подобна атмосфера не те изненадва дори това, че едната от избите предлага нетрадиционния за страната сорт дорнфелдер (New Bloom Winery) или малиново на Кубера. Черешово, сливово вино или често срещаните сира, мерло, каберне, шардоне – на Дефилето на младото вино имаше представени над 30 изби и почти нямаше гост, който да напуска квартала с уверена крачка и без поне няколко торби с бутилки в ръце. Допадат ми събития, където можеш да опиташ нещо ново и в същото време да се докоснеш до места, които създават настроение за традиции и изключителност едновременно. Затова съм хвърлила мерака на това дефиле, защото хем мястото на провеждане е безподобно, хем всяка година разнообразието на винарските изби е голямо. Събитието предлага комбинираната възможност за туризъм и дегустация. А аз дообогатих преживяването и с избора си да посетя премиера на местния театър. Но, както във всяка светла гама се случва да попадне прашинка пепел, така и моята идея беше затъмнена от решението на управата на Драматичен театър Пловдив да отмени представлението и то точно на Нощта на театрите. Това решение е имало своите основания, но за мен беше равносилно на провалена заря. Нали знаете как за някой празник има дълга подготовка и всичко върви перфектно до кулминацията, когато трябва да се изстрелят фойерверките. И точно тогава нещо в механизма отказва или фитилът е мокър и блесналите очи помръкват, защото небето остава тъмно. Ето точно така се почувствах, когато отидохме нетърпеливи в театъра и ни съобщиха, че спектакъла е отложен. В аналогичен миг няма как да се компенсира разочарованието и още по – малко със смешното предложение на касиера да посетим друго събитие в града. Не подценявам алтернативата му да чуем концерта на японски ученици-гости на града, но в Нощта на театрите не ми се слушаше японска музика, затова предпочетохме да посетим ливански ресторант, където младо момиче, вероятно студентка в местната консерватория, изпълняваше прочувствени етюди на цигулка. Съчетахме рядко дегустираната от нас ливанска храна с нежна музика и резултатът не беше несполучлив. Напротив, получи се достоен завършек на престоя ни. И когато вечерта се отпуснах в масивната удобна спалня, за да възстановя разпиляната из пловдивските улички енергия, разгледах активитета на приятелите ми през уикенда, споделен във Фейсбук. Имаше небивало разнообразие, но моите преживявания – капка в океана на социалната мрежа, осветяваха по-ярко от заря небосклона на моите почивни дни. Във всяка човешка душа празниците са всевъзможни, но в моята фойерверките озаряваха пловдивските тепета и трупаха искри в паметта. Галерия от снимки в сърцето, което намира в един град възможности да се опияни, и то без да се вмъкне в някой бар в „Капана“ или да се слее с нощната шумотевица там, или да се взира повече от десет минути във витрина за прежди, което според дъщеря ми е белег за друг вид унес, а за мен стандартен захлас по нещо, невиждано досега ( в случая плетена мравка, свиреща на цигулка).
А само да премине, да вдиша, да попие, да докосне, да се изненада, да се възмути, възхити и накрая да изтрезнее от зависимостта – Пловдив. Ако е възможно изобщо да се измъкнеш от това подчинение и желание да искаш отново да посетиш, да възприемеш, да бъдеш част от. При мен е невъзможно, затова скоро ще поискам следващата доза. Дали имам обяснение за това пристрастие, не, нямам, може би истината е в следната шега: Отишъл един човек при Господ и го попитал:- Господи, защо всички хубави жени са от Пловдив? Защо Пловдив е най-красивият град в България? Защо в Пловдив са родени велики спортисти като Христо Стоичков и Стефка Костадинова?А Господ отвърнал:- Не знам, майна! То за мен в случая не е важно да знам, а да се насладя на град с уютна среда, култура и разкошни възможности. На една локация – бижу, която синхронизира на придиханията ми. До нова среща, Град на тепетата,.. до следваща доза!
