Ако някой още не е усетил, пролетта настъпи и в това разцъфтяло утро ме попита моя приятелка защо скоро не съм публикувала нищо в блога си. В тези дни на униние се нуждаела от възторга на емоциите ми, за да се почувства по-ентусиазирана и тя. Именно в думите ѝ е отговорът ми. Как да споделя живописни преживявания, когато сърцето ми се е свило в една корона, но не кралска, а на проклятие, което е обзело света. Когато покълне в душата ми една красива емоция, аз изпитвам потребност да я изразя и така от семето израства цвете. Но, когато напъпва плевел, е по-добре да го запазиш за себе си, не да го пускаш в житейските градини на другите, за да унищожи и техните посеви. В такива момента е по-добре да запазиш бурена за себе си и да се надяваш, че вътрешната ти симетрия ще го подпомогне да изсъхне, за да се отвори поле за очарователни насаждения.
От всички сезони пролетта ми е най-вдъхновяваща. След скучната сивота на зимата се събуждат цветовете и ако за повечето хора пролетта е новото начало и етапа на посаждане и надежда, мен ме изпълва основно със затоплянето и появата на многото багри. Без цвят и топлина не мога – и природна, и духовна. Но тазгодишната пролет ни изненада като ни затвори и в пространството, и в мечтите. За повечето хора това е новост. Как в сезонът на разгръщането, проявлението и покълването ние ще се лишим от свобода на движение и ще се запечатаме в ограничен мащаб с конкретна компания? За мен това е дежа вю. Вече го изживях в първата си гимназиална година. Имаше бум на жълтеница и училището беше затворено, а болницата пълна. Почти нямаше ученик, който да не мина през нея. Няма как да забравя престоя си там, как точно като сега пролетта ни подканваше, а аз стоях зад прозореца на болничната стая и чаках някой от близките ми да дойде под прозореца за няколко минути поне, защото свиждането по стаи беше забранено. Броях минутите. Точно както сега броя версиите за края на карантината. И оптимизмът ми се губи и в двата случая. Убедена съм, че много читатели ще се изсмеят на сравнението ми и ще се опитат да ме оборят в полза на страховитостта на настоящата криза, но аз в ограничението на 16-те ми години тогава ще кажа, че тогава драмата ми беше безпределна. Лечението включваше диета, в която отсъстваха много продукти, но най-страшната липса беше на захарта. Откажете шоколад на един тийнейджър и ще разберете за какво усложнение става дума. Сега за учениците веднага се помисли как да продължат обучението си – дигитални класни стаи, видео уроци, образователни платформи и безброй сайтове с идеи как да учим. А тогава не ми позволяваха да внасям в отделението дори книга, защото после трябваше да се изхвърли. Книгите струваха стотинки и се чудя каква загуба щяло да е за семейството ми да ми купят няколко книги за левче, които да оставя в болницата за други болни след мен…Знам само, че нямаше книги, нямаше интернет, нямаше свиждане, нямаше семейство, нямаше вкусна храна, телевизия, а само една бяла стая, която отдавна беше се понацапала от болестите и мухите и още няколко болни, които са напълно непознати. И спрялото време, в което мислиш и чакаш. И една тетрадка с химикал, които, оздравявайки и излизайки от там, ще изхвърлиш, но поне са временна проекция на хаоса в главата ти. Помня я тетрадката карирани листове, голям формат. Колко цвят и глас събираше…повече от всички телевизионни канали, които имаме сега. Та, ако някой се оплаче днес, че няма какво да прави в карантина, му дайте една тетрадка и химикал, за да открие сам колко и какво може. Да си в една стая 10 кв м с още трима непознати, облечен в избеляла от пране с белина, пижама, не е същото като днес – в дом, обзаведен според вкуса ми и с всякакви удобства. Предполагам, че много хора сега остават по пижама през целия си ден след като не им се налага да напускат домовете си. Но при мен това няма как да се случи. Защото денят ми не минава в институционалното маркиране на часове за визитация, хранене, почивка, а аз сама определям диапазона и пълнотата му. И аз избирам да го живея както в дните преди извънредното положение. Естествено, няма как да бъде напълно както преди, но поне в някои детайли е напълно възможно. Малко след като обявиха извънредното положение ми се обажда един приятел да пита как съм. И аз му обяснявам, че всичко е наред – в града ни няма заразени, а той през смях ми казва: Нямам предвид дали си здрава, а как преживяваш без театър, концерти, култура? Е, как? Вярно, че в чекмеджето ми има билети за три отложени представления, които дори не знам как да върна или презаверя, но имам интернет и възможност да се пренеса дори в най-отдалеченото кътче или недостъпно място. Границите на държавите са затворени, полетите са ограничени, но дори и да не бяха, е имало други причини да не можем да посетим даден музей или спектакъл. От колко години планираме и все не успяваме да посетим Санкт Петербург, а тази сутрин си се разхождам часове из Ермитажа, при това с приятно озвучаване и за разкош танцувални представления в отделните зали. Изкуство в изкуството. Напълно възможно е мнозина от нас да не ги заинтригува достъпът до която и да е културна проява в света, но поне тези, които се нуждаят от такава, имат алтернатива. Шегувах се близките дни с моя приятелка, че сега с безбройните възможности за обзорни виртуални обиколки на музеи, онлайн театрални представления, концерти, тези, които досега не са влизали в театър или на изложба, ще могат да го направят. А тя през смях ми каза, че който не го е направил на живо, няма да го направи и виртуално. Има места и събития, които имат определена аудитория и обстоятелствата не я променят.
Може би е права, но в случая това не е същественото, а идеята, че от културен глад няма да умрем. Напротив! Имаме толкова време, че се налага да го запълним дори с несвойствени за нас дейности. Онзи ден сутринта се посветих на картини на Салвадор Дали. Прекалено е ексцентричен за моя вкус и при други обстоятелства нямаше да му посветя толкова часове, но сега го направих и изпратих на приятелките си в Месинджъра по една негова картина. С всяка от тях говорехме дълго за конкретните изображения и някъде по обяд осъзнах, че в сюрреализма на Дали има много какво да видя.
Ако някой си е помислил, че използвам извънредното положение, за да задоволя само културния си глад, ще кажа, че сега повече от всякога се опитвам да изявя домакинята в мен. Тази моя част я предлагам с най-голяма неохота. Говорехме преди време с приятелки кое от домакинските задължения предпочитаме. Една от тях 60-годишна каза, че преди е обичала да готви, но последните години усещала, че има промяна и все повече я домързява. Въпросът беше преди и сега. Аз ги слушах, слушах и казах, че при мен преди и сега няма, аз така съм си родена – да не се захласвам по домакинските дейности. И до днес ме бъзикат с това „аз така съм си родена“. Но, за да не бъда все пак крайна, след няколко дни ми хрумна, че има нещо, което обичам от семейните задължения и това са съпружеските. Та извън шегата, превърнах се в професионален готвач, след карантината мога да отворя ресторант. Даже си отворих файл с рецепти по време на извънредно положение и обемът му расте с всеки ден. И преди някой да ми предложи оферта за фитнес уред за домашни условия предвид угощенията, ще кажа, че си имам йога инструктор, която ми изпраща клипове и денят ми започва с нашите съвместни асани. Мрежата предлага всевъзможни такива, но особеното на моите е, че пред мен стои Силвето с нейната усмивка и енергия, което допълнително повишава ефекта и удоволствието.
Някъде след обяд използвам Ютуб освен за музика, и за клипове с упражнения. И отмятам още един щрих в спорта за деня. Култура, спорт, домакинстване, комуникация в социалните мрежи, а жената в мен? Е, тя не е с пижама, но не заради това, че не понасям панталони, защото и по нощница не оставам дълго след събуждането си. Жената се разгръща още по време на йогата с отварянето на втора чакра и бързо след това се пренася в тоалетката с гримирането. Рокля от трико, с която ми е удобно да шетам и заемам различни пози, местейки се от дивана на спалнята, от стола до фурната и с която мога да грабна боклука и да изтичам на улицата. И, ако в онзи конкретен миг карантината спре, да мога да отида, където и да е и да се чувствам комфортно, защото карантината е за телата ни, но не и за душите ни. И тя не ни помещава в една болнична стая или един дом, а в една карирана тетрадка, в която диша цяла вселена или в едно наситено ежедневие, в което има от всичко, което обичаме. Не можем да изберем обстоятелствата и да отгатнем дори близкото бъдеще, но можем да разпределим часовете си в настоящето така, че когато се пренесем в бъдещето да бъдем ПО-. По-образовани, по-погрижили се за здравето си, по-сплотени със семействата си, по-духовно зрели, по-добри готвачки, по-нежни любовници, по-изслушващи майки, по-опознали света, по-търпеливи и по-убедени, че това зло е за добро и ние сме го употребили по най-възвисяващия за нас начин. И този път карираната тетрадка няма да бъде изхвърлена, а съхранена в нас самите и в отношенията, с хората, с които имаме досег.
Липсва ми общуването на живо с приятелите ми – докосването и израженията им. Но повече би ми липсвала възможността да правя това, което обичам, за да изразя себе си. А аз не съм спирала. Приятелите ми също. Затова нека се отдадем на ценното за всеки от нас, за да се насладим на повече топлина на докосването, когато се видим, и на по-одухотворени изражения, докато си споделяме. И нека всичко преживяно, докато сме разделени, не се събира в една тетрадка, а в безчет нюанси на докосвания и цяла палитра на мимики и жестове, в които прозира дълбочината и пъстротата на душите ни. Да сложим смело короната на главите си, но не онази вирусната, заради която сме затворени, а онази царствената по рождение и да разгърнем потенциала си на кралици като не пропускаме нито една възможност да бъдем по-достойни за титлата. А всяка от нас ще реши кралица на какво иска да бъде – на съпруга си, на кухнята, на кариерата, на спалнята, на майчинството, на хобито си. Аз избирам да бъда кралица на всичко съвместно, защото преди короната имах една карирана тетрадка, която събираше целия Ц/Свят на царството ми. И нека само някой посмее да ми каже, че кралица се става по рождение в монархия, веднага ще му докажа, че най-сигурният начин да се коронясаш лично е в периоди на изпитания и с достойнство. И с една тетрадка, в която се крие първият диамант от короната ти.
