В седмицата след Прошки – важен празник в националния ни обреден календар, неприемането ми на този ритуал е още по-наситено. Съществуването на всеки обред си има дългогодишно наслагвано обяснение, но защо толкова интимен акт като прошката трябва да бъде вместен в една конкретна седмица преди началото на Великденския пост. Защо е нужно точно в рамките на тези 168 часа да приложим този дълбоко емоционален жест и то отново с изискването по-младите да го осъществят спрямо по-възрастните сякаш нежеланите действия и нанесените обиди са привилегия само на едната страна? И да оставим това, ами социалните мрежи преливат от мащабни демонстрации на всеопрощение, което допълнително превръща народния обичай в състезание за картинки, крещящи „смирение“. Дотолкова съм отблъсната от тази изкуствена показност, че когато получа някоя шаблонна картичка с посланието „Прости ми“ и ми иде да отвърна – „Аз не прощавам така лесно!“, за да го видя какво ще ми отговори.
Отначало се чудех дали желанието за освобождаване от огорчението и потребността от душевен покой не провокира тези мащабни социални акции, но не са необходими дълги размишления, за да се убедиш, че няма нищо лично в целия този цирк, който е толкова кух, че всяка поредна картинка с молитвено прибрани ръце, отеква като залп и окончателно обезсмисля всичко.
Аз съм грешен човек – високомерна съм, бърборана, която не дава лесно думата, често пренебрегвам другите, гневя се на не спазващите правилата хора, огорчавам се, когато не среща взаимност, заглеждам се по умни мъже, макар да съм омъжена … списъкът може да бъде много дълъг и отегчителен, но идеята му е, че всички грешим спрямо някого и степента, която може да засегне ответната страна, е различна.
Въпросът е до колко осъзнавам грешката си и съм склонен да поискам прошка и най-важното – готова ли е засегната страна да ни я даде, достигнала ли е тя до онова прозрение, че прощавайки, се освобождаваме ние и готови ли сме да се откажем от убеждението, че ние сме правите. По-лесно е да поискаш прошка, особено ако е само израз без дълбоко осъзнаване, отколкото да я дадеш. Когато някой е преобърнал света ни с действията си и е нарушил реда ни с думите си, е изключително болезнено да го извиниш. Нужна е наистина много вътрешна работа с емоциите, с душата, за да изживееш онова чудо, каквото е прошката. Затова се дразня на всяко безпочвено изложение на опрощение в седмицата на Сирни заговезни. Защото прошката не се побира в няколко дни, нито е насочена обезателно към по-възрастния, тя е интимен процес, който при всеки протича различно и не е еднократен акт, а начин на живот и тя се изявява само по един начин – сърдечно и непринудено. Т.е. не в социалните мрежи към всички и не в рамките на ден или седмица.
Има една прошка, която е най-трудна и болезнена – тази към нас самите. Вярвам, че на всеки от нас се е случвало с някоя своя мисъл или емоция така жестоко да се самонарани, че му е необходимо много време и осъзнатост, за да оправдае себе си. И точно това е поводът да напиша този материал, за да споделя как за пореден път животът ми показа да не съдя без да знам, защото раната от осъждането остава единствено в мен и риванол и доктор не помагат.
Работя на място, което е на края на града и е обкръжено от добре поддържани алеи, които пенсионери и младежи, живеещи наблизо, често използват за разходка. Живописно е, градинарят се грижи перфектно за ландшафта наоколо и често съм виждала и хора, които обитават отдалечение квартали, да идват за разходка тук. От доста време сутрин срещам един мъж, който се разхожда наоколо. Необичайното е, че го прави в много ранните часове, което през зимата съвсем ме озадачава. Пристигайки на работа, загърната в шала, бързаща да вляза в топлата сграда, още повече се стъписвам някой да обикаля безцелно. И точно тук се включи подозрителния ми ум. Започнах да го наблюдавам и да си мисля, че не е случайно пребиваването му тук, че крои някаква злост. Не се ограничих до тук, обърнах внимание на хигиенистките, които обичайно почистват алеите наоколо, че ме тревожи този мъж. Една от тях ми каза, че човекът е добър, да не се притеснявам, че има недъг, който изисква да се разхожда на чисти въздух, но аз вечно знаещата и с добре развитата интуиция, станах още по – мнителна. От къде на къде ще се доверя на преценката на някой друг?! И продължавам да се дразня на човека, винаги щом го видех наблизо.
Докато животът не ми показа за пореден път, че осъждането е слабост, грях, който вреди единствено на мен. Точно навръх Женския празник – 8 март, докато очаквах поздрави и подаръци, получих обаждане от полицията, че дъщеря ми си е изгубила портфейла и някой го е намерил и предал. В портфейла имаше лични документи и банкови карти и връщането им ни спестяваше много време, усилия и средства. Естествено, бяхме много благодарни на човека, който е отишъл до полицията, давал е обяснения и е сторил този благороден жест. Помолих полицаите да ми дадат имената на господина, за да му изкажа благодарността си. Отначало ми отказаха, но като им предложих да занеса почерпка и писмо и те да го сторят, ми казаха как да го намеря. На следващия ден отидох да потърся господина, лесно го намерих, питайки в магазинчето близо до адреса му, още повече, че той притежаваше една нетипична особеност, която го правеше разпознаваем.
Насочвайки се към входа се сблъсках с мъжа, който се разхождаше често около работното ми място. На мига включих режим раздразнение и тогава погледът ми се насочи към белега на болестта му и ми светна. Аз търсех него. Попитах за името, макар да знаех отговора, и в този момент ненавиждах себе си. Човекът, който подозирах ежедневно без основание, беше намерил портфейла на дъщеря ми и беше ходил дълго до полицията да го предаде. Не бях виждала този мъж усмихнат, защото го гледах с очите си на осъдител. Сега протегнах ръка да му благодаря и той грейна, видях смеещи се очи и доброта. И колкото по-широка беше усмивката му, толкова по-малка ставах аз. Не можех да осмисля противоречието на цялото ми изживяване. Изказвайки благодарността си, изпитвах дълбока тъга и срам. Дори не се сетих да му поискам прошка за жалката си ограниченост и първоначалното му отхвърляне. Тръгнах си и обръщайки гръб, сълзите ми се стекоха. Влязох в колата хлипаща от разочарование, от огорчение от собствената ми тесногръдост. Сега искам да задам въпроса чия прошка е по-необходима в случая? Неговата ли? Когато той дори не знаеше, че месеци наред аз съм го виждала с подозрение и ненавист? Или своята – когато бях паднала до там да съдя без да знам.
Животът е низ от лични опрощения, които достигайки ги осъзнато и с любов, променяме духовното си ниво. И нито една картинка в нета с послание „Прости ми“ има частица от смисъла, който дава способността ни да изчистваме враждебността към другите и най-вече към себе си.
