От няколко години имам желание да посетя прочутите коледни базари из Европа и всевъзможни обстоятелства провалят плановете ми. Тази година планувах посещение на базарите във Виена, Будапеща и Прага в ограничено време и затова избрах водеща туристическа агенция, за да бъда сигурна в перфектната организация. Никой не може да си представи смайването ми, премесено с недоволство, когато ми се обадиха и ми казаха, че екскурзията се проваля, поради липса на желаещи. Това беше ярко светещ сигнал, че Вселената ме подритва и отново ще пропусна предколедните увеселения. Но не беше познала, забравила беше, че имам приятел ненадминат водач, стъпил къде ли не по планетата, а вече прохождащ и професионално с диплома в туризма. Само за половинчасов разговор маршрута беше начертан и организацията стартирана. Пътуването придобиваше граници, а аз дръзко маркирах обекти, които искам да видя. Безочието ми стигна до там, че набелязах дори примерни менюта в конкретни ресторанти. Не си бях взела поука, че не винаги личния план съвпада с божествения. Често обаче дозата изненада е подправката на програмата, която превръща едно пътуване в приключение. В конкретния случай дори изненадата не беше толкова неизвестност, колкото несъобразителност. Не може да очакваш да обикаляш централноевропейски улици в средата на декември и да не се сблъскаш със студените климатични условия. Посетихме три столици – Будапеща, Братислава и Виена и ни мокри дъжд, брули вятър и валя сняг. Ще кажете: Нормално, такъв е сезона! – но да обикаляш цял ден при подобни обстоятелства и температури около нулата, не се връзваше напълно с мечтата ми да усетя коледния дух в прочути културни средища. Въпреки че времето попречи да реализираме напълно програмата ни, то не ни спря да изпитаме удоволствие от всичко, до което успяхме да се докоснем.
Още щом попаднахме на площада пред базиликата „Св. Стефан“ в Будапеща, ни освети пищната коледна украса и ни поде потока от веселие, цветове и аромати, забравихме и климат, и планове. Заглушихме студа с по чаша топъл пунш и се заизкачвахме към купола на катедралата. По-смелите предпочетоха само стъпалата, а ние избрахме варианта и асансьор, и стълби. Гледката от терасата е неописуема и ме върна в спомените към преживяването на купола в „Св. Петър“ във Ватикана. Но ако тогава пред очите ми се ширеше Вечния град, сега погледът се рееше над улици с внушителна архитектура, докато не се прикова в „Окото на Будапеща“ – забележителното виенско колело. Панорамата от него била вълшебна, но предвид прогнозата в момента, предпочетохме да се задоволим само с изглед от базиликата. А и след досега с величествения архитектурен шедьовър, нямахме търпение да се посветим на кулинарните специалитети, предлагани по дървените къщички на площада отпред. Консумиращите глутен се нахвърлиха на прочутия лангош (нещо като нашите мекици, но отгоре намазани със сметана и поръсени обилно с кашкавал, колбас или каквото се сетите), докато аз бързах да опитам картофените палачинки Tócsni, които бяха прекалено мазни и препечени за моя вкус. Небезизвестните Töltött káposzta (пълнено зеле), които наподобяват силно нашите сарми, не ми допаднаха особено също. Може би, защото правех сравнение с българските подобни, докато за Kürtőskalács (козуначени коминчета) мога само да кажа – опитайте, хем вкусно, хем ефектно. Ленти козуначено тесто, поръсени със захар и увити около дървен цилиндър се пекат на жар. Апетитният специалитет прилича на комин и се поднася горещ, за да излиза от него пара. И да не пропусна да спомена прочутия унгарски гулаш. Като всяко блюдо, на едни ще се хареса, на други никак. А като се има предвид целодневното скитане по базарите и консумацията основно на храна на крак, гулашът, сервиран в издълбана питка, вместо чиния, ми се стори гурме. Но спирам да пиша за храна, за да не се приеме, че вместо на културен и увлекателен туризъм, съм се посветила на кулинарен.
Не ви съветвам да посещавате Рибарския бастион в мъгливо и дъждовно време. Чарът се помрачава, но пък гледката от кулите е приказна, то и самото място наподобява декор от приказка. А в добавка древната църквата „Свети Матияш“ с необичайния си цветен покрив, стъклописи и детайли е зашеметяващо произведение на изкуството. Атмосферата на целия бастион е магична и не е случайно, че неизброим поток от туристи го посещава целогодишно. Седемте му кули предлагат най-колоритните гледки към Дунав и Будапеща. А споменавайки втората по дължина река в Европа, не мога да не препоръчам, ако сте в унгарската столица, да изберете разходка с корабче. Най – добрият начин да видите, окъпани в светлина отдалеч, Унгарския парламент, верижния мост Сечени, замъка Буда и Рибарския бастион, е плавайки по Дунав вечер. На корабчетата предлагат задължително вино за добре дошли, а може да включите и храна при желание. На всяко ниво на плавателния съд за допълване на атмосферата свирят няколко оркестъра. Музикантите са доста артистични и се стараят да задоволят вкусовете на всички пътници. За италианците имаше „О,соле мио“, за гърците – сиртаки, за испаноговорящите – „Гранада“ , а когато разбраха, че на борда има българи, зазвучаха на контрабас и цигулки български фолклорни ритми. Не успях да определя кое точно хоро свирят, но важното е, че се погрижиха и за нашето настроение. Ще запомня това двучасово плаване освен с всичко, което изброих и с куриоза, че на борда установихме, че единственият ключ от апартамента, който бяхме наели, не е в нас. Бързо констатирахме къде е забравен и нашата група беше единствената, което стоеше на палубата и броеше секундите до акостирането, за да се втурнем да търсим ключа. Можете да си представите гледката – проливен дъжд и няколко, увити в шалове и шапки, джапащи туристи, вместо да гледат светлините на града, препускат из пешеходната улица „Ваци“. Останали без дъх, успяхме да си намерим ключа и за награда отморихме в прочутото котешко кафене „Cat café”. Тук съм сигурна, че всички, които ме познават, клатят недоверчиво глави. Аз, която не се докосвам до животни, да отида доброволно в кафене, пълно с котки. Признавам, влезнах с опознавателна цел, но интериора ми хареса много – на спокойните четириноги им бяха осигурили всякакви удобства- легълца, катерушки и какви ли не други екстри, които не знаех за какво точно служат. Всички котки бяха прилично угоени и на никой от клиентите не правеше впечатление, че меките дебеланковци се просват на масата вместо покривка. Вероятно свикнали на хорско внимание пухените животинки не трепваха при многобройните въздишки и пресягания на посетителите. Още с влизането бяхме инструктиране, че нямаме право да докосваме котетата, ако не сме измили ръцете си. Аз и нямах такова намерение, но познавам няколко приятели, които биха били в екстаз от подобно кафене. И за тях това заведение би допълнило сантименталния тур из Будапеща. Нашият приключи недовършен. Доста от планираните забележителности не успяхме да видим. Настанихме се съвсем близо до втората по големина синагога в света „Дохани“, но дори нея не се вредихме да разгледаме, а прочутото Дърво на живота – метална върба с имената на жертвите на Холокоста, видяхме само през оградата. Денонощно около храма имаше въоръжена охрана и това действаше много потискащо и отблъскващо.
Останаха немалко забележителности, които възнамерявахме да посетим в Будапеща, но ограниченото време и дъжда ни попречиха, още повече, че предстоеше посещение на друг забележителен град – Братислава, който очарова всички ни и съжалихме, че сме предвидили само един ден за него. Пътувайки към хотела, вниманието ни бе отвлечено от прочутия Замък Братислава, който няма как да остане незабележим, белеейки на хълма над Дунав, с четирите си кули. Целта на нашето пътуване бяха коледните базари, за това и в този град потърсихме такъв. Като се има предвид популярността на коледните базари в други европейски градове, този в Братислава е малко подценяван. Но за моя изненада точно тук коледната магия беше най-пленителна. Още с влизането в Стария храд през моста до катедралата „Св. Мартин“ някак фокусът от културата ни насочваше към забавление и се отправяме директно към площада пред Старото кметство, където са подредени като пъзел малки къщички, предлагащи всякакви чудеса. И портата Михаил, останала още от 14 век, и популярната синя църква с изящни мозайки, и розово-златистия Архиепископски дворец се оформиха като фон на гастрономическия тур в базара. Всеки щанд ни блазнеше с аромат и цвят. Сравнихме местните картофени палачинки с тези от Будапеща и за моя вкус, и на цялата група, храната в Братислава спечели повече точки. Апетитната чеснова супа, сервирана в питка, взе превес над гулаша. Не пропуснах да опитам и картофените кнедли, пълни с овче сирене и полети със сметана и бекон. Пробвах специалитета с еленско месо, макар да не беше най-големия деликатес, препоръчвам да се опита. Освен храната на открито на базара, се вмъкнахме в малко ресторантче, непопулярно за туристи, където всички в групата, освен мен, оцениха подобаващо местната бира, докато аз наблегнах на хранителни деликатеси. Няма как да не похваля и кафетерията „Mondieu”, където ни сервираха разтапящи сетивата шоколадови напитки и убийствени сладкиши. За всички вече е очевидно, че в Братислава наблегнахме на кулинарната архитектура, не на строителната. В устрема към поредното ресторантче или кафене за малко да се спъна в прословутата статуя на Работещия човек, който се измъква от шахтата. Поздравих го с едно потупване по каската и си продължих кулинарно-светлинното шествие из Стария град. От двете посетени европейски столици с базарите им категорично отличавам този в Братислава. Не е толкова комерсиален, компактен и приветливо затрогващ.
Преди да доверя въздействията от Виена, ще кажа, че който не обича много шум и тълпи, но все пак иска да усети атмосферата на коледна европейска столица, Братислава е неговото място. След уютната идилична пауза в словашката столица се отправихме към австрийската. А какво е Виена без Белведере и Шьонбрун? Затова преди всичко друго посетихме двата замъка и не ни уплашиха нито снегът, нито навалиците. Още повече, че и пред двата дворцови комплекса имаше разположени коледни базари и се предлагаха обилно топли напитки – от горещ шоколад до различни аромати пунш. Напитките се сервираха в порцеланови чаши със снимка на двореца и можеха да си се върнат на щанда, възстановявайки депозита за тях или да си ги задържиш като спомен. Но като се имат предвид температурите навън и честото подгряване с питие, рискувахме да се приберем у дома с цял куфар чаши. За изяществото на замъците няма да говоря, само ще допълня, че лекия снежец придаваше омагьосваща прелест на най-големите забележителности на Виена. Като се има предвид, че в галерията на Белведере се съхранява най-известната картина на Густав Климт „Целувката“, не беше никак изненадващо, че на базара отпред се предлагаха всевъзможни аксесоари с това изображение. И ако не си фен на художника, реално няма голямо разнообразие от други сувенири. Обаянието на градините не успяхме да почувстваме, леката снежна покривка бе скрила всичко, но поне не бе покрила напълно синьо-зелените покриви на двореца и се порадвахме на незабравимото изящество на цялостния пейзаж. Пролетно или лятно посещение на дворцовия комплекс остава в отметките с бъдещи планове.
След Белведере се отправихме към най-голямата туристическа атракция на Виена – Шьонбрун. Още на входа му ни посрещна предрешен като благородник от 18 век артист, който деликатно ме отличи от тълпата, целувайки ми ръка. Само малко повече въображение и можех да се видя в Залата с огледалата, където ми свири малкия Моцарт, докато отпивам чай, а императорското семейство ме кани да им гостувам лятото. Но вместо чай, се топлех отново с виенски коледен пунш. Пообиколихме грандиозните обветрени в момента и потъмнели градини и се убедихме, че в летните резиденции се ходи през лятото, не през зимата. Базарчетата и пред двата замъка бяха миниатюрни в сравнение с останалите в града, но все пак допринасяха за коледния дух на дворците. Истинските коледни атракции бяха на базара Ратхаус и на този на Щефансплац. Виенчани споделиха, че тази година базарите са доста по –семпли от предни години, но като видях какво светлинно шоу и каква гълчава беше на Ратхаус, не мога да си представя какво е било преди. Отдалеч се виждаха лампичките по цялото кметство и всички дървета наоколо. Бях си набелязала да се кача на кончето на детска въртележка на базара и макар да се бяхме настанили на няколко метра от Пратера – най-предпочитания увеселителен парк във Виена, аз предпочетох монтираната въртяща атракция пред кметството. Вече пълнолетната ми дъщеря се забавляваше с моя ентусиазъм и дори ме придружи на въртележката, за да ми направи фокусирани снимки. Трудно би разбрала екзалтацията ми, защото не е живяла в моето време и няма как да знае с какъв захлас гледах лунапарка от излъчвания през 80-те сериал „Призраци под виенското колело“. И колко съществено в желанието да посетя тези базари е наличието на голяма музикална въртележка. Ето това е коледен дух – да се върнеш в детството, докато около теб ухае на канела, печени наденички и примигват безброй светлинки. Отвсякъде примамват коледни аксесоари – от най-фина изработка играчки до ръчно правени свещници и бижута от муранско стъкло. Но тези, които следят посоката ми от началото, не са сюрпризирани, че аз се наредих на опашката за пълнен картоф. Сувенирите оставих за бъдещи посещения, сега исках да дегустирам Коледата.
Другият базар във Виена бе позициониран пред готическата катедрала „Св. Стефан“, и в тъмното ми заприлича бегло на Саграда фамилия в Барселона. Но категорично коледните светлини създаваха несравнима атмосфера на Сърцето на Виена и обгръщаха целия площад в отрязък вълшебство. Наблюдавайки пищността на катедралата, ми е трудно да повярвам, че по време на Втората световна война е била почти напълно разрушена. При някое следващо ритуално пътуване обещавам да и посветя заслужено време. При настоящата екскурзия стремежите бяха други. Понеже знам, че възниква въпроса какво дегустирахме на този площад, ще кажа само, че не е за изпускане препечения със сланина свински джолан, гарниран с картофки и зеле. А като си представя колко вкусни изкушения не успяхме да опитаме. Още виси в пространството тортата Сахер в сладкарницата срещу операта, защото там била единствена по рода си. Всяка друга била само имитация. Ние се задоволихме с няколко имитации. А за да възмутя докрай читателите ще вметна, че вместо да се дивя на изкуството и културата на преситената с тях европейска столица, аз се посветих не само на гастрономия, но и на пазаруване. Посветихме почти цял ден на коледен пазар във Фешън аутлет Пандорф. Прибрах се оттам с отекли крака и силно децентрирана, но дъщеря ми едва носеше торбичките с покупките си с видимо задоволство. За всекиму по нещо.
В заключение ще отбележа, че за топлолюбиво същество като мен, зимните турове не са за предпочитане, но ако насред най-лютата зима ми се разкрие възможност да се докосна до чужда култура, на мига ще тръгна отново. Всеки град си има специфично обаяние през различните сезони и бих искала да успея да го видя през всеки един. Но дали и кога времето ще покаже. Остана само да кажа, че поради ограничения багаж бонбоните „Моцарт“ и останалите шоколадови вкусотии, набавени от пътуването, ще свършат скоро и който не е успял да ме пита как съм прекарала, е добре да го направи на живо, най-малкото, за да се подслади.
