Няма точни данни колко острови има в света, защото има разминавания за различните страни кои парчета земя, заобиколени от вода, да бъдат включени в понятието остров. Но се смята, че има над 900 000 острова. И дори да няма категоричност в бройката, ако попитаме огромна част от човечеството, кой е синьо-белия остров с кокетни вятърни мелници и розови бугенвилии, с най-много снимани залези, всички единодушно ще посочат Санторини.
Не познавам човек, който да не мечтае да посети този остров и не въздиша блажено като разглежда изображения от там. И аз бях така, докато не ми се отдаде възможност да отида и така въздишките се смесиха с много разсъждения. Пътувах със семейството си и приятели като избрахме бутиковата туристическа агенция (Idea travel) на наш приятел, който превръща всяко пътуване в приключенски роман. Кацнахме през нощта и имахме шанса да види на живо, не само по картички, хилядите светлинки, които карат острова да изглежда от височина като ято светулки от вълшебна приказка. Като премина първоначалната еуфория на снимане, вълнение и възклицания, цялата група установи, че нощния час не е притъпил глада ни и се спуснахме да търсим работещ ресторант. Настаняването ни беше в Камари – малко градче в източната част на острова, прочуто със страхотната си плажна ивица и вълшебния контраст между черен пясък и кристално чиста вода. Оставихме багажа в шикозно хотелче и се заоглеждахме за работещ ресторант. Още в първия срещнат, който беше на един хвърлей от хотела, и който препоръчвам с две ръце, макар да липсваше в класацията на TripAdvosor– Амелия, ни посрещнаха с ентусиазъм. За секунди ни подредиха маси и започна сервирането. Беше време за опознаване на групата и кулинарни оргазми.
Обичайно, когато групата се състои от лица в различни възрасти, рядко има съвпадение на вкусовете, но в случая нямаше нито една забележка. Само дъвкане, смях и подрънкване на чаши в наздравици. На следващия ден ни чакаше разходка из няколко градчета по острова и всички бяхме превъзбудени от перспективите за нови вълнения. Показахме на санторинското утро какво значи българска точност, в уречения час, въпреки късното лягане, всички чуруликаха, очаквайки автобуса и местния екскурзовод Стефано. Голям сладкодумец, но скоро схванахме, че повечето истории, които ни разказва са поукрасени, иначе гонеше целта да ни убеди в изключителността на острова. Наблюдавах черната без никаква растителност земя и накацалите тук- там малки бели къщурки, които ако не бяха поукрасени със синя боя по прозорците и покривите, ми напомняха на трафопостове. Гледах и се чудех как гърците са успели от една троха земя от изригнал вулкан да построят няколко обикновени леко напудрени къщички, стотици църквички и вятърни мелници и с ненадминат маркетинг да правят свръх успешен туризъм. Къщите нямат керемиди, заради силните ветрове през зимата, но май има и друга причина за това. Ако къщата се води ненапълно завършена има известни данъчни облекчения, също и за тези, които построят църква. Може би и затова островът е престроен с църквички, защото гръцката религиозност е всеизвестна, ама чак толкова на две- три къщи и хотели по една църква е прекалено. Интересно ми беше и защо всички постройки са синьо-бели, нима нямат въображения да разнообразят с цветовата палитра? И за това има обяснение и този път не е маркетингов трик. Преди доста години е имало холера на острова и е имало държавна заповед къщите са белосват с вар, защото варта е всеизвестен дезинфектант. От друга страна, това е най-евтино. Синята боя за украсата е същата, която местните рибари са ползвали за лодките си и оттам останалата да не се похаби се е доупотребявала. Иначе пред туристите версията са две. Едната е в символиката на двата цвята – чистота/ свободата, небето и морето. А другата е, че умишлено са избрани цветовете на гръцкия флаг. Всеки вярва, на която теория иска, но едно е ясно – умен народ са гърците, защото са успели с едни недовършени и банално обикновени къщурки да направят толкова добър маркетинг, че туристите на острова да преливат. Истината е, че дори да видиш обикновеността, ти пак се удивляваш, защото пръснати по хълмчетата тези малки синьо-бели постройки на черния фон на земята и кобалтовия цвят на морето, са вълшебно привличащи. И изобщо да не си фотолюбител, усещаш как тичаш наляво- надясно и снимаш, где що видиш къща пред теб.
Най-посещавани са столицата на Санторини – Тира/Фира и градчето Ѝа, за което се говори, че има най-живописния залез. Този залез ми костваше няколко сръгагани ребра, безброй настъпвания и едно закононарушение. Нашият гид ни предупреди, че залезът е в 19,20 ч. и ни подсигури възможност по това време да сме в градчето, но не предполагахме, че половин Китай се е стекъл там. По тесните улички, водещи до хълма, където се очакваше да видим залеза, се блъскаха толкова хора, че преминаването беше равносилно на спартанска битка. Успях да се промуша и забелязах, че от една тераса се вижда най-добре, но се оказа, че тя е на частен дом, на който пишеше на няколко езика, че влизането е забранено. Е, на български не беше написано, прескочих въжето и се качих. Но успях да видя само последните отблясъци и да запечатам само един-два кадъра. Настроението ми беше като след война, но бързо се подобри, защото предприехме разходка по стръмното терасовидно стълбище, за да наблюдаваме светлинките на града. Дивейки се на гледката, усетихме страшна миризма. Оказа се, че по тези стълби се правят обиколките за туристи на магарета. Преди доста години единственият превоз по стръмните хълмове на острова е бил с магарета. И те се отглеждат все още там за атракция на туристите. Говори се, че на острова има повече магарета, отколкото местни мъже. Не съм проверила дали е вярно, но видях натурално следите, които оставят дългоушковците. А точно пред мен една дама го изпита и върху белите си сандали. То не случайно народът е казал: Възхищавай се на небесата, но си гледай и в краката.
Докато изкачвахме хълмчето, си маркирахме ресторант с тераса към морето за вечеря. Разпръсна се групата, а моето семейство и приятелите ни седнахме в избрания ресторант с леко притеснение, защото очаквахме, че на това място цените ще бъдат бомбастични. Аз отново се доверих на местните специалитети – гръцка салата, фета с мед и прочутото вино винсанто. Сладко и гъсто, по-скоро ликьор, който се хареса само на мен от компанията ни. Вечерята ни беше обилна и типично по гръцки неземно вкусна. Обслужваше ни руснак Григорий и всеки си поръчваше на какъвто език може. Най-забавното беше, че вечеряхме в гръцки ресторант, а си поискахме трубачки за коктейлите и бяхме разбрани и обслужени. Сметката беше идентична с тази в централен ресторант в Благоевград с тази разлика, че на Санторини компромис с качеството на храната никъде не усетихме. Продуктите бяха навсякъде първокласни и пресни. Забелязвам, че напоследък, където и да отида, говоря само за храна и преди да замина подробно проучвам ресторантите в световни класации и си маркирам блюда, които да опитам. Сякаш тръгвам на кулинарен туризъм, но както казва един приятел: Не може само музеи и паметници, трябва и да се яде. Та относно храната на острова нямам и най-дребната забележка. И към обслужването също. В повечето ресторанти ни обслужваха албанци, които са безпределно дружелюбни към нас. В ресторантът с най-висока оценка в класацията ми отидохме последния ден. Бързо го намерихме с джипиеса, защото аз питах местните къде се намира Джа мас, а се оказа, че се произнася Я мас (GiaMas) и не успяха да ни ориентират. Интериорът беше прекалено семпъл и се изненадах, че има максимално висока оценка. Но щом ни настаниха ми стана ясно защо. Още щом видях салфетките, на които беше написан кратък речник гръцко-английски на известни фрази. Обслужването беше мълниеносно,а сервитьорите бяха страхотни зевзеци. Бяхме поръчали с приятелката ми рибена чорба. Пристига сервитьора и пита: За кой са доматените супи. Ние негодуващи отговаряме, че не сме поръчвали, но той слага пред нас чиниите, от които лъха великолепно на риба и ни намига, показвайки, че се шегува. На съпруга ми му поднесоха завито блюда и го питат дали за него е калмара по сицилиански, а той беше поръчал агнешко. Няколко дни наблягахме на морска храна и сега пак калмар не му се ядеше, но се примири. Като развиха фолиото избухна уханна пара от разтапящото агнешко. Сервитьорът ухилен каза: „Ето, това е калмара Ви по сицилиански“. Така се обслужва. С прецизност, шега и качество и окончателно ми се затвърди, че високата оценка не е интериора, а дребните детайли, които галят стомаха и усмихват лицето ти. Но да оставим хапването настрана и да продължим с местните градчета.
Почти еднакви са, а преходът между тях става по толкова стръмни и тесни пътища, че неведнъж ми се изправи косата като гледах през буса каква пропаст е под нас. Особено, когато се изкачвахме към манастира „Свети Илия“ . Той се намира на най-високата точка на острова на няколко километра от Пиргос. Единственото, което ме впечатли там беше интересната камбанария, но не съм сигурна, че тя си струваше страха, който изживях, докато автобуса пъплеше по стръмнините. Туристите имат достъп само до малък параклис, а самият манастир се отваря за гости само на големи религиозни празници. Там отново изпитах бегла носталгия към пищността на българските църкви, дори в най-малкото населено място. Манастирите ни са като произведения на изкуството. Но в случая вероятно за неправославните посещението на „Св. Илия“ си е голяма атракция. Лично мен повече ме изкушаваше Музея на виното, но по-голямата част от групата отказа да го посети и ни се размина.
Времето на места, където имаш богата програма, тече бързо и този ден чевръсто се изнизваше. На следващия ни чакаше голямо предизвикателство – разходка с корабче и като се има предвид, че имам лош опит с морски съдове…Но преди това, слизайки на автобусната спирка в Камари, устремени към хотела, видяхме на голям площад солидна веселба. Площадът беше нареден с маси, сигурно цялото градче беше там, музика свиреше и се виеха хора. Набързо забравихме за хотела и отидохме да проверим какво се случва. Екскурзоводът ни на мига завърза задушевен разговор с местните и се оказа, че това е нещо като нашите събори. Имат религиозен празник и цялата общност си прави курбан и веселба. Поканиха ни на масите, споделиха с нас виното и храната си и когато наскачахме да се включим в ритмичните им и сложни танци, ни подхванаха без да се сърдят, че им бъркаме стъпките. Те си нижат трудните им стъпки, ние си скачаме с усмивки. Такава гледка сме били отстрани, че като приседнахме за кратко един мъж от групата ни каза: Ей, не се виждаше накъде подскачате, хората си танцуват, вие като оверлог – насам-натам. Оверлог или не, ние се забавлявахме и бяхме единствените туристи на събора. А местните ни приеха с охота и топлота, което е най-важното. По едно време ритмичната музика заглъхна и оркестърът засвири бавно сиртаки. Стана солиден възрастен мъж с мустаци, който всички поздравяваха уважително. Беше като изваден от книгите на Казандзакис. Сякаш Зорбас беше възкръснал – започна бавно и разчувствано. Наобиколиха го местните и клекнаха, пляскайки в тон с музиката. Дори само за този танц си струваше да посетя Санторини. Това не се описва, то се преживява – дълбоко и насаме. Не знаех как да благодаря на гида ни, който винаги се оглежда за нещо допълнително извън първоначалната програма, за да потопи туристите си в местния бит и да им подари нещо уникално. Постигна го съвършено. Прибрахме се преливащи от емоционални фойерверки, които още дълго ще избухват в нас.
Утрото ни чакаше в корабчето „Албатрос“, което щеше да ни разходи до Неа Камени и Неа Терасия. Първо посетихме Неа Камени, където се намира вулкана и изкачването по сухата черна пустош е толкова изморително и прашно в големия пек, че когато стигнахме върха, аз конкретно въздишах уморено и незадоволено. Нащракахме по няколко снимки, на което единственото предимство е, че се киприм ние с усмивки, защото фонът е скучен и отчайващ. Почти на бегом се спуснахме по стръмнината да се разхладим на корабчето с ободряваща напитка. Около островчета и другото, което целяхме да посетим, има лековити минерални извори, където ни беше дадена възможност да поплуваме. Там гледката беше наистина зашеметяваща. Изведнъж водата от кобалтова стана тюркоазена, фонът на острова беше червен, а по гладката водна повърхност се носеха плувците. Макар да не се топнах, се вълнувах, наблюдавайки пастьорела пред мен. Защо не предлагат на картички такова изображение, а само типичните синьо-бели къщурки с магарета до тях? Не знам дали можете да си го представите, кобалтово преливащо в тюркоаз, червен пясъчен хълм, гиздав кораб с опънати платна, а около него човешки глави, които плуват. Залезът в Ѝа беше всеобща атракция, а описаната гледка беше моята лична.
Продължихме към Неа Терасия, където спряхме за поредното кулинарно чудо. Групата ни завзе половината ресторант и всеки гръмогласно споделяше вълненията си. Островното ни пътешествие бе към своя край. Познанствата прерастваха в приятелства. Разменяха се контакти, доверяваха се лични тайни. Пътувала съм с какви ли не групи, но наистина не съм попадала на толкова интелигентна, чаровна и забавна. Вероятно причината беше бутиковата агенция, която бяхме избрали, защото екскурзоводите в нея успяват да обединят и подберат, за да бъдат задоволени очакванията на всички. Когато накрая се опитахме да изкажем благодарност на гида ни – Димитър Серафимов, в когото всички се влюбихме заради отдадеността му и чувството за хумор, думите ни бледнееха. Защото, ако света вижда остров Санторини в синьо-бяло, ние го преживяхме шарен, колоритен и забавен. И такъв ще го помним.
