Наближава Коледа и отвсякъде ни обгръща лъскава украса, повтарящи се ритмични празнични мелодии и забързани хора, помъкнали торби като за последно. Особено около супермаркетите е невиждана навалица, ако не знаеш къде се намираш, ще решиш, че си попаднал на предизборен митинг. Количките с продукти преливат. Онзи ден в една преброих 6 буркана кисели краставички и осем пакета захар. Зачудих се колко ли голямо е това семейство, че за предпразничен пазар му е нужно толкова сладко и кисело. Припомних си детството ми на село, когато нямаше такива огромни магазини и когато трапезата се запълваше с продукти от собствената градина и отгледани в двора животни. Коледа си беше работен ден и майките с усилие насмогваха да приготвят празничната маса след работа. Късметлии бяха тези, които имаха пенсионирани баби и дядовци в домовете си. Бабите нагласяха всичко и майките сядаха с усмивка да празнуват.
Ние също живеехме в една къща с баба ми, но тя си имаше отделно домакинство на първия етаж. Нея празничните украси не можеха да я трогнат, тя беше прагматична и сдържана като повечето баби през 80-те. За нея празникът се състоеше в църковната служба и дарът, който даваше на коледарите, защото събраните средства и дарове от тях бяха за църквата. Тя не беше от най-религиозните, но църквата през онези години представляваше основно бабешко убежище. Даже и тези, които не вярваха особено, не пропускаха служба. Защото там след проповедта се обсъждаше и най-дребната подробност от живота на селото. На коя полата и била прекалено къса, кой снощи се напил и паднал до плета на съседа, кои се карали толкова ожесточено, че дошла кметицата да ги помирява. Сякаш благополучията не ги вълнуваха особено, защото нормалното не буди интерес на сбора, но проблемите – те бяха като цепениците, които поддържаха огъня на бита им. Та в това отношение баба ми не беше по-различна от другите. Като влезеш в църквата и ги видиш едни такива хрисими, привели леко глави на една страна, не смеят да вдигнат поглед – не виждаш очи, а една забрадка. Хванали ръцете една в друга отпред, леко докосващи престилката. Ще кажеш светиците са слезли от иконите. Ама само докато попа свърши. Аха прескочат прага на църквата отвън и ела да видиш. Вирнат главите и зажужат като пчели в кошер. Всяка бърза да сподели какво е видяла зад пердето, какво е чула и как смята, че трябва да се реши ситуацията. Всички ни е страх да им влезем за дълго в полезрението, защото техните присъди са по-драматични от страшния съд. Сред тях има няколко, които са първи помощнички на попа. Що елеци, жилетки и чорапи са му изплели на този поп, няколко живота няма да му стигнат да ги износи. Но това е нечуван престиж – попа да се облече с твое плетиво. Някак по-величествена става осанката на самата баба, с чието изделие се е пременил свещеника. Моята баба не беше плетерица, а и не се напъваше много да се доказва на този или онзи. Тя си придаваше собствена стойност и не я вълнуваха оценките на останалите. Нямаше и метър и половина височниа, но така пристъпваше все едно е великан. Понеже в ръста съм се метнала на нея и я питах: – Бабо, не се ли притесняваш, че си толкова ниска? А тя ме поглежда с един такъв специфичен за нея поглед на почуда и снизхождение в същото време и казва: Ти луда ли си, мари, на високо акъл ни вирее! И да си призная тези нейни думи ми повлияха на самочувствието, защото след този разговор аз притеснение за ръста си не съм имала. После, когато се замомих и започнах да се фокусирам върху женските белези и смущението ми нарасна, заради малката гръдна обиколка, отново повдигнах въпроса пред баба. Че се вбеси, вбеси се, ама и такава реакция не можех да предвидя:- Още един път, ако съм та чула, ша грабна дилафя. Дойките са с препълнена пазва, ти зафатна царица къде си видяла, язък, че толко учиш. Да не искаш да си изтурена като чича ти Марика. Я, си налягай парцалките, баш си си тамън.
По празниците баба не се присъединяваше към нас, празнуваше си на нейния етаж сама. Готвеше си всичко по ритуал и рядко раздаваше останалата ѝ храна. Тя нито веднъж не каза, че паричката от нейната питка се е паднала на някого от нас. Вероятно не е чупила парче за нас. Докато ние всеки път отделяхме парче и за нея, понякога паричката се е падала на нея, а не на член на трапезата ни. Когато съм питала баба на кой се е паднала паричката ѝ, все ме скастряше: Чудо голямо, ти, ако чакаш тая пара да ти докара късмета. На Дядо Господ или на къщата, на кой да се падне?! А така силно ми се щеше баба да отдели някой път парче и за мен и да ми каже, че парата е в мен. Може би затова в моя дом на всяка Коледа отчупваме парче и за семейството на брат ми, макар да не присъства и на семейството на най-близките ни възрастни в рода ни. Това е традиция и нейния зародиш е в неотделеното парче от питката на баба.
Отклоних се малко от коледната тема, ама няма как да говоря за баба без да спомена някои от нейните велики мъдрости. Та за коледната украса баба нехаеше, но аз и брат ми всяка година по празниците ѝ отдавахме заслужена роля. Къщата ни беше рядко архитектурно решение. Малки стаи и обширен салон. Никъде не бях виждала подобен дом, след години – подобни огромни фоайета видях в замъците. Ама при такава лична баба как няма да има аристократично разположение дома ни. Този салон в моите очи бе велико недоразумение. Стаите малко, с брат ми делим детската, родителите ни спят в кухнята, но ние имаме салон, обзаведен с голям бюфет, на който са наредени чаши на витрините и които се мъдреха като произведения на изкуството, само се гледаха, без да се пипат. Дълга разтегателна маса с не знам колко столове, която никога по никакъв повод не се ползваше. Баба ми и родителите ми не са живи да ги питам защо така безсмислено „използваха“ това помещение. Масата в салона все беше празна до наближаването на Коледа. Там слагахме елхата. Кой знае, може да беше купена специално за украсеното дърво, то в царските дворци не всички мебели се ползват. Някои са там, защото имат друга освен практичната стойност.
Не само в нашето семейство елхата се позиционираше в най-важното помещение. Имаше домове, където коледното дръвче стоеше в стая, в която малко се влиза, за да не вземат нещо да го похабят децата. Може би са имали основание възрастните, защото играчките бяха стъклени и чупливи, лампички трудно се намираха, само няколко елхи в селото имаха такива. Разнообразието от формите на играчките не беше голямо – топки, шишарки, барбарони, снежни човечета. Рядко можеше да се види уникалност в купечката украса. Но пък се ценеше всеки атрибут. Днес има какви ли не играчки и повечето са нечупливи, но бързо ни омръзват и ги сменяме почти всяка година, като все още здравите отиват на боклука. И уж в наше време сме се отърсили от комунистическия шаблонен модел, но пак рядко може да се види оригиналност. Робуваме на моди и макар да има разнообразие, пак избираме същото като на съседа, да не останем по-назад. Това идва или от липсата на въображение или от комплекса някой да не те надмине. Но е факт и никой не може да го отрече.
Приемам, че е нормално покрай празниците човек да се умилява със спомени от детството си. В моето неизменна част от дните между Коледа и Нова година битува един много свиден спомен, свързан със селската библиотека. Там царуваше леля Марга. Жена-легенда. Библиотеката се намираше в сградата на кметството и нямаше локално отопление. Леля Марга собственоръчно палеше едно кюмбе, около което навърташе най-редовните си читатели и им разказваше. По-сладкодумен разказвач от нея не съм срещала, а са минали толкова години от тогава и съм опознавала големи признати говорители. Тя имаше история за всяка ситуация, а зимата сякаш словоизлиянията и ставаха по-подробни, по-заплетени, по-пъстри, за да добавят цвят на сипещия се навън сняг. Не помня дали в къщата им живееха и баби, които да я отменят в подготовката за празничните трапези, но няма делник, няма празник, леля Марга беше в библиотеката. Случваше се да притича да си изгаси фурната или котлона и да остави отключена библиотеката като повери богатството ѝ на някой от намерилите убежище там. Селото не е голямо и не е проблем, ако си организиран, и да си сготвиш, докато се водиш на работа. Притичаш няколко пъти до вас, разбъркаш гозбата и вечерта семейството ти доволно, а ти си изпълнил работните си задължения. Но при нея работата все едно не беше способ за препитание, тя влагаше душата си там. Само да видеше в погледа на дете интерес и веднага го вербуваше за читател. Помнеше кой коя книга кога е взел, просрочва ли често, познаваше вкуса на всеки. А как само рецитираше! Все още не съм забравила някои от стихотворенията, които знам от нея. Артистизмът ѝ нямаше равен – жестикулираше, плачеше, смееше се и се вживяваше в образите сякаш е на световна сцена. По онова време нямаше вероучение и пак тя ни запознаваше с историите и традициите на религиозните празници. Знаеше толкова много за празнуването на Коледа, че тогава си мислех, че тя е една от създателките на празника. На бюрото ѝ имаше купчина неизползваеми вече фишове от каталог, на които тя записваше цитати или цели стихчета, които ни даваше с поръчение да научим. Най- често научавахме това, което тя искаше да знаем, на място при нея, но понякога се налагаше да си вземем текст и за вкъщи. Сега има гланцирани, фини, ароматизирани, разноцветни, лепящи листчета, но за какво ги ползваме? Пращаме набързо глупави картинки в нета или копия на фрази от книги, които не сме прочели. Чудя се, ако някой създаде едно приложение „Леля Марга“ дали ще има кой да си го свали и ползва, а колко много може да се научи и преживее в него. Колкото ние, докато растяхме в библиотеката ѝ.
Започнах този текст като спомен за отминалите Коледи, а той се разгърна в два образа – на баба ми и на леля Марга. Толкова са различни двете – едната рязка и прагматична, другата мила и поетична. И двете със сериозен принос в изживяванията ми по празниците, и двете жени-легенди, които са ме белязали сериозно. Мисля си, ако в днешните времена на показност и надпреварване в социалните мрежи, имаше повече подобни образи, които да влияят на подрастващите, щях да бъда оптимистка за бъднините ни. Затова моето послание към децата преди Коледа е да срещнат и имат в дните си личности, които да оцветяват душите им и да превръщат делниците им в празници с възторга си и неповторимостта си!
