Ах, тази Италия! Щом чуя покана да я посетя и се хвърлям като un cane su un osso (куче на кокал). В групата ми по йога инструкторката ни Силвия също като мен е вманиачена по тази страна и от години подхвърля идеята да заминем групово там. Намерението ни се осъществи от туристическата агенция Идея травел, която организира екскурзия специално за нас, без да пренебрегне нито едно от предпочитанията ни. Като всяка духовна общност и в нашата противоречия почти липсваха и набързо уточнихме маршрута и започнахме да стягаме багажа. Всички знаят как не обичам да пътувам с големи групи, защото неизменно възникват ситуации, които отнемат част от удоволствието ми, но сега бях сред първите записали се от двадесет и шестте дами и един кавалер за разкош. Добре, че водачът ни също беше мъж, иначе не му завиждах на кавалера. Вярно, че ние сме хармонизирали в някаква степен чакрите си, но при толкова много жени на едно място, мъжете от компанията им трябва да получат награда. Дали нашите мъжки придружители я получиха, само те си знаят. Сега моята задача е да разкажа как аз преживях тази екскурзия.
Кацнахме в Бергамо преди обяд толкова развълнувани, че близо едночасовото чакане на митническия контрол, изнерви километричната опашка, само нашата нишка от балансирани йогистки не успя да разфокусира. Ако съществуваше панорамен поглед на навалиците пред гишетата, съм убедена, че аурата на пластичната ни компания светеше по – ярко. Отвсякъде усмивки, закачки, надежди и невиждан ентусиазъм. Добре, че на никой не му хрумна да заемем поза лотос и да си направим дневната практика, е тогава щяхме вече да влезем в социалните мрежи с безброй коментари.
На летището ни посрещна приятел на гида ни, който живее в района и беше на наше разположение за всякакви въпроси и прищевки. За наше задоволство се оказа специалист парфюмерист и голяма част от дамите се прибраха със завидна парфюмна култура. Личеше, че познава жените, защото набързо ни поде и не се усетихме кога оставихме багажа в хотела в Бергамо, кога се качихме на влака, на метрото и се озовахме в центъра на Милано. От всички градове, които съм посетила в Италия, Милано ми е най-непредпочитан, но този път с тези хора, го видях в ново сияние. Посрещна ни местната екскурзоводка Анна – българка, придобила напълно маниерите на италианката, която всички харесахме на мига. За всяка тухличка тя разказваше история. Едни я слушаха, други се рееха, трети снимаха. Докато тя реди подробната история на замъка Сфорца, аз се заплеснах по наблизо минаващите на черни коне карабинери. Това не бяха коне от конюшня, а митични същества, излезли от хронологията на замъка. Черни, лъскави, огромни. Вярно, че ръстът ми не е завиден, но само краката им бяха по-дълги от мен. Оказа се, че дори екскурзоводката, която води групи ежедневно, не ги е виждала, сякаш сега се визуализираха в наша чест. Какво ме впечатли най-силно в замъка? Нито трите просторни двора, които трудно се обхождат, все пак в единия от тях някога са се събирали войските, разположени в замъка, нито кулата на Филарете, нито гербовете и емблемите по фасадите. Гледах една от двете кръгли кули, които векове наред са били затвори и се чудех какво ли е да има толкова прелест наоколо, а ти да си затворен там. Добре, че скоро се насочихме към площад Дуомо, за да се възхитим на Катедралата на Рождеството на Пресвета Богородица и да прекъснат мрачните ми мисли. Почти всеки, който чуе за Милано, свързва града с катедралата. Екскурзоводката обясняваше историята на сградата, изреждаше години, имена, но повечето от групата ни се разпръснахме из площада, за да си открадне всеки неговото късче удивление. Една дама хранеше гълъбите и беше цялата накацана – магична гледка, която снимките не могат да пресъздадат дори бегло. Други се захласваха по готическата фасада и камбанарията, трети се опитваха да отгатнат височината, докато водачката ни не отговори, че това е най-голямата църква в Италия с височина над 100 метра. Великолепието поглъща, но когато си цял ден на крак и ти предложат промяна на перспективата с търговски пасаж, не мрънкаш, а продължаваш. И в галерията Виктор Емануил всеки си взе своето. Част от групата следеше архитектурните специфика, мозаечните подове, металната конструкция, гербовете на градовете в Италия, а друга търсеше любимите си модни брандове. Но всички ни обедини стремежа да завъртим пета върху изображението на бика под централния купол, позовавайки се на поверието, че ако го направиш и се завъртиш на 360 градуса, ще имаш късмет и задължително ще се върнеш отново в Милано. След всички архитектурни чудеса отидохме да видим прочутата Ла Скала и повечето бяхме стъписани от семплостта на сградата. Прочута с неподражаемата си акустика отвътре, неокласицизма ѝ във фасадата не ме впечатли особено. Дори се замислих как може най-известната музикална сцена в света да бъде толкова незабележителна отвън. Но размислите ми скоро бяха насочени в друга посока по площад Сан Феделе към монументалната пейка на Пенчо Славейков. Съжалих, че никой от нас не се беше сетил да вземе една от стихосбирките му и да си спомним творбите му точно на мястото, на което е обичал да посяда той. Предложих на екскурзоводката ни със следващите групи да се сдобие с разпечатки на няколко от творбите на Славейков и да завършват тура си из Милано с поезията на големия ни възрожденски поет. Би било перфектен завършек на деня, но в конкретния случай ние се пръснахме да потърсим маси за вечеря и отмора. Аз и няколко момичета предпочетохме да се облизваме на миланската паста в ресторантче на последния етаж на галерията, от където се откриваше зашеметяваща гледка на осветеното Дуомо и уличките наоколо. Няма да се впускам в подробности за качеството и вкуса на храната, само ще спомена, че Аперолът шприц беше великолепен, а десертът семифредо с кафе – божествен. Прибрахме се в Бергамо преуморени, но доволни и се пръснахме по стаите, защото на следващия ден ни чакаше още по-голяма обиколка – на двете езера Комо и Лугано.
Рано сутринта, докато чакахме автобуса, инструкторката ни Силвия ни строи да изрепетираме танц, който планирахме да изтанцуваме на някое култово място в Италия. Докато се въртяхме извън ритъм и спираха ранобудни пешеходци да се забавляват с нас, пристигна автобусът и потеглихме за Комо. Лично мен езерото не ме трогна, но едноименното градче ме погали с ласката на оригиналността на Храмът на Волта, с базиликата Санта Мария Асунта, пиаца дел Дуомо, където голяма група дечица празнуваха и навсякъде се носеше детска глъч, сипеха се конфети и танцуваха аниматори. Уличките на градчето са пир за ненаситни към детайла души. Тесни и от двете страни прегръщащи колоритни постройки, една от друга по-красиви. Не пропуснахме възможността да видим Комо отгоре като взехме фуникуляра и отидохме в Брунате, където през 1912 г. умира Пенчо Славейков. Днес на фасадата на хотела, в който е живял, има орнамент, отразяващ неговото и на любимата му Мара Белчева пребиваване там, а малко по-встрани е разположен негов паметник. Със съживен патриотизъм и национална гордост се върнахме в Комо, за да обядваме и да продължим към Лугано. Аз и няколко дами избрахме терасата на ресторант по крайбрежната алея, от където се разкриваше прелестна гледка към езерото и плаващите бели лебеди. Фотоапаратите щракаха на откат, но аз като типичен чревоугодник насочвах повече вниманието си към пастата с морски дарове и чудното местно вино. И добре, че го направих, защото следващата спирка за отмора беше вечерта.
Не съм ходила в Швейцария и затова нямах търпение да стигнем Лугано. И веднага щом минахме границата си пролича, че сменихме страната. Стерилност в сградите, в пътищата, в гледките. Като направен декор, в който всичко е под конец. Близо до Лугано ни направи впечатление една нетипична футуристична сграда, малко приличаща на летяща чиния, елипсовидна на форма и много странна за мястото. Поинтересувахме се какво се помещава там и се оказа, че е празна в режим готовност да се превърне в галерия, зала или офис център. Емоционалната ни група на секундата я проектира в зала за йога, нали отдавна мечтаем за просторна зала с места за всякакви духовни практики. Ей така в идеи и предложения ни мина пътя и само неколцина забелязаха едно отличаващо се селце отстрани – Кампионе д‘Италия, където се мъдреше доста грозна и висока сграда. Оказа се, че това е италиански анклав на територията на Швейцария, а сградата е казино, където идват италианци от цяла Италия да си опитат късмета.
Лугано се оказа малко градче с два великолепни площада Риформа и Мандзони, но съм убедена, че това, което запомни групата ни, е парка Чиани и не за това, че е нещо единствено по рода си. Добре поддържан парк покрай езерото прочут с едноименната вила Чиани. В този парк с фон езерото избрахме да изтанцуваме танца на „пластичните момичета“. Такова шоу не сте виждали. Отпред изтипосана колона, от която звучи специално селектирана музика и на италиански, и на български, нашата Силвия, която е била дългогодишна състезателка по спортни танци, а зад нея двайсетина неритмични момичета, които се опитват да следят стъпките ѝ. Смях, настроение, скачане. Пешеходците се чудят какво става, спират, радват се, снимат, някои се събличат и се включват в танца ни. Водачът ни снимал и споделил в страницата на туристическата агенция. До вечерта се прочухме. Мнозина са се забавлявали на наш гръб, но в своя защита ще кажа,макар че изглеждам като звероукротителка и с невиждан хъс тъпча с краката и размахвам ръцете, че настроението компенсира неумението. Ние си изпълнихме мечтата да изтанцуваме танц на избрано място от тура ни, а това до колко професионално е било, е друга тема. На тези, които не проумяват нашия ентусиазъм, ще вметна, че може и да нямаме оферта за турне с Бродуей, но задоволството ни е пълно. Целият път на обратно в Бергамо мина в смях и самоирония.
За вечеря случайно попаднахме в ресторант La Citola. Началото на февруари още им стоеше коледната украса и честно казано по-натруфена украса до сега не бях виждала, но за сметка на това качеството на храната компенсира всичко останало. Кой знае може толкова да са се старали да направят украсата, че сега да я задържат до следващата Коледа. Ако някой ходи лятото, нека провери. Дори липсва коледната украса, със сигурност няма да ми се сърди за препоръката. Не мога да кажа кое блюдо бих препоръчала преди всичко. Виното алла каза фризанте е велико. Платото с техни сирена, сервирано с два вида сладко, които трудно разпознахме, но ще помним дълго: Confettura di Mele Cotogne (сладко от дюли) и Confettura di cipolle rosso (сладко от червен лук) е достойно за кралска трапеза.
Следващият град в програмата ни бе магнетичното Торино. В списъка ми с желания липсваше, но този град ми открадна парченце от душата. Екскурзоводката ни Анна ни посрещна на площад Кастело и с италианска елегантност ни представи историята на Палацо Мадама, който е бил резиденция на кралиците вдовици от XVII век. След което ни разходи из двора на Палацо Реале, който е бил кралската резиденция на фамилията Савоя. Възхитихме се на църквата Сан Лоренцо и катедралата Св. Йоан Кръстител, в която се съхранява торинската плащеница, смятана за погребалната плащеница на Христос. Желаещите имаха възможност за молитва и поклонение в катедралата. Вътре се усеща електрическа атмосфера, сякаш си попаднал в център на силен заряд. По лицата на излизащите се виждаше, че всички са го почувствали и са се заредили с онази духовност, която следва да намираме във всички храмове. Духовно окрилени поехме по бароковите площади на града като не пропуснахме търговската улица Гарибалди. Цялата ни група остана удивена от Торино, а местната напитка бичерин ни събуди за нови кулинарни усещания. Аз и няколко приятелки избрахме да я опитаме в прочутото кафе Al Bicerin. Този ден беше вълшебен не само заради новите вълнения, които ни поднесе града, а най-вече защото нашата инструкторка Силвия, която беше рожденичка. Още на закуска я посрещнахме в ресторанта с мини торта и песен, поднесохме ѝ поздравленията си и подаръците. Празничният дух се запази през целия ден. Полъхваше ни отвсякъде – от розите, които подариха кавалерите на Силвия, от валсовете на уличните музиканти, от мимът, който ѝ целуваше ръка и я прегръщаше, от опияняващия бичерин с коняк и джелатото пестакио, с които ни почерпи. Сияйната ѝ усмивка бе сигурен знак, че тя е доволна от празника си. Преливащи от многоцветни завладяващи емоции се отправихме за шопинг към Designer Outlet Serrevale. Защото и на врабчетата е ясно, че Италия освен културно средище, изкушаващо кулинарно пространство, е и моден център. Вечерта приключи отново с много смях и комплимент от ресторанта – по чаша местно лимончело.
Последният ден от екскурзията ни посветихме на Бергамо. Хотелът ни се намираше в централната част и само по една права улица стигнахме в Стария град. Изкачихме стръмните средновековни улички пеш, но гледката на града от La Rocca оправда усилията ни. Дъхът ни спря на Пиаца Векия в самото сърце на Бергамо алта. Всяка уличка, сграда, площад крещяха история и култура. Сетивата се зашеметиха от превключване, на всеки завой уличен музикант, един свири на цигулка, друг на арфа, трети на електронно пиано. От една страна Палацо дела Продеста, от друга кулата Кампаноне, базиликата Санта Мария Маджоре, бапристерията, параклиса Колеони. По главната улица Корсарола от двете страни ни подканваха ресторанти и всевъзможни вкусотии. Беше ни препоръчано да опитаме местния десерт Полента осеи. Сигурно нямаше човек от групата ни, който да не се възползва от препоръката. За мен лично този десерт бе прекалено сладък, но за сметка на това топящите се канолчини ми допаднаха много. Денят бе почивен, навалицата голяма и мислехме, че няма да намерим място за обяд, но близо до Коле Аперто фиксирахме една тратория – Bernabo. Обезверени за места и пресрочили времето за обяд все пак попитахме дали ще ни настанят. Управителката се обърна към готвача, брадат черноок мъж със снежно бяла шапка и престилка, типичен италианец, дали ще ни приготви нещо. Той с усмивка ни попита: Много ли сте гладни? Ние всички в тон кимаме – да, да. Той: А имате ли много пари? Ние, схванали шегата му, отвръщаме, че имаме, и той с широка усмивка ни кани – тогава заповядайте, добре дошли.
Запомнящ се интериор, неподражаемо обслужване, връх на вкусовете. Страхотно отношение към всеки от нас. Когато разбраха, че не ям глутен, специално за мен поднесоха безгутенов хляб и крекери, а накрая с кафето, сервирано не в типичните порцеланови чаши с дръжка, а в малки стъклени като за шот, ми поднесоха и безглутенов сладкиш. Не ми стигат думите да опиша какъв достоен завършек беше късният ни обяд в ресторанта за незабравимото ни пътешествие. Отпразнувахме го с бутилка замайващо просеко. С планове за още много подобни екскурзии и надежда при всяка следваща групата ни да се увеличава. Вярвам, че всеки от 28- членната ни група заши свой личен отпечатък в душата си от съвместното ни приключение. Моят етикет е празникът на Силвия. Колко много ѝ отива Италия и колко щедро тази страна ѝ изпъстри празника. Тя се прибра с бленуваните италиански обувки и още с какво? Още утре в залата ни по йога ще разберем. Защото нейното вълнение и заряд дават тласък на нашите крила. И кой знае още колко дълго ще перим крилата с полъх от Милано, езерата Лугано и Комо, Торино и Бергамо. По северноиталиското оперение ще ни познаете.
