Посетихме Босна и Херцеговина през 2008 г. , когато бяха минали едва няколко години от войната там и все още имаше международни военни мисии. Тогава бях приятно изненадана от благоустройството на страната и бързото ѝ възстановяване след бомбардировките. През годините имах желание отново да се върна в Босна, но винаги изникваше друг ангажимент и така и не го направих. След като прочетох романа на Георги Бърдаров – „Аз още броя дните“, вече започнах сериозно да обмислям идеята. Ето защо, щом Идея травел обявиха екскурзия „Босна и Херцеговина“, първа се записах. А когато изникна идеята да тръгнем ден преди останалите екскурзианти, за да посетим и Белград, вече бях напълно ентусиазирана.
През сръбската столица бях само преминавала и никога не я бях виждала отвътре. Пътят до там е разкошен, изцяло нова магистрала с бързо преминаване през пунктовете за пътните такси. Какво ме стъписа първоначално в Белград? – много залесено навсякъде, но тревните площи и дърветата доста изсъхнали като за началото на септември. При две реки, които минават през града и бързоразвиващ се туризъм нямаше как този факт да не ме удари фронтално. Още повече, че хотелът ни беше точно срещу белградското споменище (гробище), през чиито стени се виждаше обилна зеленина и свежа трева. Това тотално ме озадачи – как нито един парк, през който минахме, не видяхме толкова свежа растителност, дори в Ботаническата градина се забелязваха доста поизсъхнали клони и на места съсухрени площи? Но всичко това е незначителна подробност, която не бива да обърква представата за обаянието на сръбската столица. Започнахме обиколката на града с посещение на парк „Калемегдан“ и Белградската крепост. Целта ни беше да видим точката, където се сливат Сава и Дунав. Попаднахме в часовете, в които слънцето плавно заничаше и се порадвахме на вълшебни кадри. При наличието на доста туристи беше много спокойно и човек можеше спокойно да си работи на компютъра под някое дърво в парка без да бъде обезпокоен. Приятно място за вдъхновение и почивка, и в същото време отново изненада. От една страна тенис кортове, от другата детски парк с големи динозаври, запазени военни експонати от предходното предназначение на крепостта – някакъв миш-маш, който превръща чудния пейзаж в комикс. Но веднага след напускането на „Калемегдан“ по улицата „Кнез Михайлова“ се потопихме в забележителната местна архитектура с много магазинчета и кафенета. Това, което ме привлече там – на всеки стотина метра имаше по една книжарница с прекрасно декорирани витрини. На всяка пряка – улични музиканти. Усеща се мириса на културна Европа. Изобщо целия Стари град си заслужава да се посети – отвсякъде нещо грабва погледа ти – я паметник, я църква или катедрала, музей или великолепна обществена сграда. Но най-пленително от всичко там за мен бе „Скадарлия“ – бохемския квартал, който оприличават на Капана в Пловдив. И наистина могат да се открият доста прилики – с безбройните пъстри арт ателиенца, красиво изрисувани фасади и разпилени завладяващи с индивидуалните си дизайни ресторанти: един от друг по-впечатлителни. Около масите на всяко от тях обикаляха музиканти и забавляваха гостите. Макар да имах набелязани няколко ресторанта, изборът беше труден. С две ръце препоръчвам „Два елена“( Dva jelena). Такива сочни ребра опитахме там, че все още слюноотделям като се сетя. Обслужването е перфектно, а обикалящата покрай масите музикална група изпълняваше национални мелодии според гостите. Освен всичко друго, няма да забравя гостите на съседната маса. Възрастен достолепен господин с по-млада двойка. Единият стол беше незает и след малко пристигна аристократична около 80-годишна дама с наниз перли и добре фризирана коса. Мъжът скочи да я настани, поднасяйки ѝ букет с цветя. През цялото време бдеше над дамата като над нещо свято – следеше реакциите ѝ, доливаше ѝ чашата, повдигаше края на отметнатия шал. Каква точно беше връзката им не ми стана ясно, но отношението в тази възрастна двойка се запечата в мен. И може би след години няма да помня много от всички прелестни архитектурни забележителности на сръбската столица, но този пример за мъжко внимание на преклонна възраст ще ми въздейства за дълго. А преходът от този джентълменски пример към напълно различното кавалерство в Сараево ми напомни, че макар и с обща граница, и общо минало, двете страни са лесно разграничими.
При пресичането на границата се засякохме с екскорт на Вучич и медийно стълпотворение. Сръбският президент щеше да открива новопостроена магистрална отсечка. Но въпреки тълпите и видимия интерес към събитието, моят поглед бе привлечен не от видната обществена сръбска фигура, а от силния контраст на двете страни още от границата. Веднага щом влезнахме в Босна и Херцеговина растителността стана по-тучна и изсъхналите участъци, които се набиваха в Сърбия, тук напълно липсваха. Необяснимо как само няколко метра разстояние променяха природната картина. Пътят беше криволичещ и дълъг, но толкова пасторален, че не усетихме кога стигнахме Сараево. А нямаше как да объркаме къде пристигаме, защото препичащите лъчи на слънцето осветяваха многобройни лъскави куполи на джамии. Тук духът на Ориента си се среща на всяка крачка. Спряхме близо до Стария град и обиколката ни започна от „Баш чаршията“. Аз не следвах конкретна програма, имах си една моя цел – да видя моста на сараевските Ромео и Жулиета. Да мина по този мост, за да почувствам дебелокожието на войната, която не се трогва дори от любовта. Но до моста стигнах едва вечерта, когато всичко грееше в хиляди светлинки и съвсем наблизо светеше надпис с името Сараево, привличайки стотици туристи, които запечатваха присъствието си в снимка без дори да подозират за трагедията, разиграла се на няколко метра преди трийсетина години.
Разходката ни започна от Стария базар на Сараево, където ако не знаеш къде се намираш, ще си помислиш, че си се върнал във времето назад с няколко века в някоя чаршия на Ориента. Малки кафененца, сервиращи турско кафе с локум на ниска масичка, заобиколена от нарове, застлани с шарени черги. Отвсякъде те заслепяват цветове на пъстрите стоки – шалове, молитвени килимчета, лъщящи джезвета. Кокетни работилнички и магазинчета, които изкушават минувачите.
В един момент до префинения ми нос достигна миризма на прясно бито масло и виждам голяма опашка. Питам какво предлагат там и ми отговарят учтиво : Лепина со каймаком. Нищо не разбрах, ама се наредих. Нито един екскурзовод не съветва да се отбиеш там, но това, което предлагат в малкото дюкянче, е експлозия на вкус и аромат. Въпросната лепина се оказа току – що опечена в пещ питка, която разцепват на две и омазват с обилно количество каймак и поръсват със сушено месо, затварят джобчето и поднасят. Бургер ли, сандвич ли? – Не! Няма друг подобен шедьовър. Ако някога попаднете в „Баш чаршията“ в Сараево, търсете Kod punice Brajlovic – няма да сбъркате. Всеки ще ви каже за кафето с дуня, чевапите, долмата или туфакията ( сварена в сладка вода ябълка и сервирана с орехи и сметана), но малцина ще ви пратят да си купите лепина со кайпак и сухо месо. Пак се отплеснах в храната и пропуснах да напиша за Османския фонтан, където щъкат много гълъби и дори туристическите тълпи не успяват да ги разгонят. Или за непрекъснато горящия огън в памет на жертвите от Втората световна война пред – задължително привличащ погледа исторически паметник на града. Следващата стъпка беше Виечницата, която е символ на Сараево. Сградата е разположена съвсем близо до река Миляцка и непосредствено до Мостът на влюбените. Първоначално е била кметство на града, след това дълги години е помещавала Народната библиотека, но през бомбардировките през 1992 г. библиотеката е опожарена. Възстановяването ѝ започва през 1996 г. и днес Виечницата е възвърнала изящния си облик. Съвсем близо до нея се намира мостът, на който за застреляни, останалите в историята, влюбени бошнячката Адмира и сърбина Бошко, които се опитват да избягат от обсаденото Сараево и намират смъртта си на моста Връбаня. Двамата не успяват да пресекат реката и да намерят убежище, застреляни са по средата на моста и остават да лежат там близо шест дни, докато международните сили не вземат отношение. Прекалено скоро беше войната в Балканската ни съседка и мнозина помним неизброимите жертви там, но когато една конкретна човешка съдба е пресъздадена увлекателно от любим автор, неизменно пожелаваш да отидеш и видиш, да съпреживееш нещастната участ и да усетиш реален отпечатък на една безумна война. Нито сръбската, нито босненската история може да назове точната бройка на дадените жертви в тази война, но личните драми на тези територии са хилядни и най-силно се усещат в личните драматични истории.
Меланхолията от Сараево се получи в повече като се има предвид, че целта на този пътепис е да пресъздаде приятни преживявания, но по-позитивната нишка на разказа ще ни пренесе в град Мостар. Не че там не се пазят следите от войната, но градът успява да се справи с пораженията и да ни изненада с характерния си блясък. Пикът на Мостар е Старият мост, който минава през река Неретва и свързва двете части на града. Мосът си има пазачи – две кули от двете му страни, наречени мостари, от където идва и името на града. Тълпата от туристи бива подмамена от младежи гмуркачи, които се хвърлят от моста срещу съответно заплащане и мнозина губят часове в тази атракция. Докато нашата обиколка продължи до малката, но атрактивна джамия Коски Мехмед паша. Тя също е претърпяла поражения по време на войната, които днес не се забелязват. Съвсем близо е до Стария мост и предлага незабравими гледки. Старият град гъмжи от хора, разпръснати по малките магазинчета и ресторанти, където приканват облечени в местен стар стил младежи. И ние да не останем по-назад приехме една отправена покана, за която не съжаляваме, защото ни поднесоха в красиви сахани чудни блюда. Подкрепихме се обилно, защото продължихме към местността Благай. Това е древно дервишко средище на повече от 600 г., позиционирано в скалите и може би затова опазено от набезите на войните. Софизмът ме привлича отдавна и имах големи очаквания за мястото. Но освен малка постройка, нямаща нищо общо с манастир, където щъкаха безцелно туристи и няколко сватбени двойки за фотосесия, друго не видях. Между голите стени няма и следа от дервишите, нито писмена, нито реална. Разочарованието ми бе огромно и за пореден път се убедих как от една скала хората правят туризъм. Може би най-атрактивното за мен там бе почти прозрачната вода, дължаща се на близкия извор на река Буна. Ако не очаквах някакъв по-солиден досег с културата на дервишите там, вероятно щях да харесам мястото, но в случая ще го запомня с вкусния сироп от нар. Нямах търпение да се върнем в Сараево и да се разходим из нощните, кипящи от народ, улички.
На следващия ден на път за дома направихме една планирана спирка в Сребреница. Този град пази следите на най-големия геноцид след Втората световна война. По време на войната пред 1995 г. там са избити над 8000 мюсюлмани мъже и момчета от сръбски войници. До скоро сръбските власти не признават това масово клане като геноцид и не търси отговорност на виновните. Почти няма жител на Сребреница, който да не е изгубил близки в клането. Колкото и да се стараех да внеса ведър привкус на екскурзията из Босна и Херцеговина, не ми се получи и трудно би се проявило, предвид тежестта на драмата в района. Трийсет години са прекалено малко, за да избледнее ужаса, преживян там. И моята надежда е светът да помни още дълго колко опустошителни могат да бъдат подобни войни, защото архитектура се възстановява, но загубилите живота си, не се връщат. Един мемориал напомня, но не връща. Само осъзнаването на безумието на религиозните конфликти дава надежда. Прекалено много са благините в териториите на бивша Югославия. Всяка една страна има свой колорит и история. Дано са си извлекли поуки и забравили ожесточението от драматичното минало, за да живеят в сговор и посрещат още хиляди привлечени туристи като нас.
Макар моето пътешествие да бе провокирано от романа на Бърдаров, в края на който надеждата се губи, аз тая упование, че и палачите, и жертвите, са осъзнали тъмата на злото и занапред ще превърнат земите си в модел за разбирателство, който радва с благата си и вдъхновява с добри примери.
