От студентка мечтая да посетя Полша, с първия ми досег с полската литература знаех, че някой ден цветогонещата ми душа ще пърха из улиците на Краков. Защо толкова дълго време не се отвори възможност, не мога да кажа, но когато приятелите ми от Идея травел се обадиха да ме поканят, отговорът беше въодушевено категоричен. Не бях убедена дали зимата е най-подходящото време, но желанието превъзхождаше метеорологичните колебания. Групата ни беше малка, програмата свободна, а мотивацията за тази екскурзия толкова разнолика, колкото нас самите.
Докато пътувахме от летището към центъра на Краков, където ни беше хотела, настроението ми леко се помрачи. Предприех пътуването с възпален седалищен нерв и не бях в добра кондиция, а трансфера минаваше през скучни квартали, като за капак имаше и гъста мъгла. Но минорното ми състояние продължи само няколко минути, с навлизането към центъра се разкриваше все повече от бляскавата красота на града. Претупахме настаняването и хукнахме към Централния площад. Пресичахме улички с архитектурни образци, задминавахме малки паркове и почти на всяка крачка спирахме да се дивим на някой исторически образец. Не усетихме кога се озовахме на главния търговски площад „Ринек“. Първото, което съзрях бе Мариацката катедрала, но жадния ми за красота поглед се въртеше като пумпал из площада. На няколко метра пред мен строени като за парад красиви бели каляски с впрегнати изящни коне, подканваха да се качиш за разходка. Малко по –встрани се издига паметника на Адам Мицкевич. Няма как да ти убегне Градската кула с нейната 70 – метрова височина и изящна готическа фасада. На последния ѝ етаж има площадка за наблюдение, от която за жалост не се възползвахме, предвид зимните условия. В кулата най-силно ме впечатли часовника ѝ , чиято красота не се разкриваше напълно отдолу, но събуди в мен доста въпроси: кога е монтиран, кой го поддържа, какъв е механизма? Отговорите на тези въпроси ще бъдат резултат на следващо проучване.
На Площада забележителностите бяха толкова нагъсто, че нямаше време и възможност за задълбочавания. Докато се чудех днес или утре да потъна в подземията на Сукеннице и дали сега е момента да си купя някое кехлибарено бижу от неизброимо изложените на пазара, слухът ми се наостри от звука на тъжна мелодия. Насочих поглед към двете високи кули на Мариацката катедрала убедена, че е кръгъл час. Бях осведомена за тази атракция на всеки кръгъл час на прозореца на кулата да се показва тръбач, който да изсвири кратка недовършена тъжна мелодия, символизираща призив за тревога. Някога в древността от кулите са наблюдавали приближаващи вражески войски и с подобен зов с тромпет са предупреждавали за наближаващата атака. Но според легендата при един сигнал на тръбача, той е бил улучен със стрела и мелодията му била прекъсната, затова и до днес мелодията прекъсва на точно определен звук. Независимо каква е причината за тръбния ритуал днес, за мен това оповестяване на всеки час е чудесен ориентир във времето, което иначе се забравя сред целия разкош на Централния площад.
Ако някой си мисли, че да видиш катедралата „Св. Мария“ по тъмно, ти отнема от блясъка ѝ, греши. И през деня, и през нощта тази базилика е достатъчно удивителна. Да опиша изяществото ѝ отвътре за мен е невъзможно. Не мога да определя и кое ми въздейства най-силно: огромният дървен олтар с множество фигури, изобразяващи библейски сцени, великолепните витражи или пищните полилеи. Но да влезем вътре за нас си беше цяло постижение. Уж има указателни табели от къде се купуват билети за вход, а не се намира лесно гишето. Обиколихме веднъж немалката базилика отвън, натъкнахме се за вход за местни молители, но не намирахме от къде да вземем билети и да влезем. При втората обиколки видяхме няколко човека да излизат от една врата и ние се вмъкнахме скорострелно, после разбрахме, че това е изхода, но макар виновни, си се насладихме на обаянието на интериора без обремененост за съвестта. Чакаха ни още толкова исторически съблазни, че последната ми грижа беше дали съм платила вход или не. Уморени от пътя и гладни, бързахме да потърсим място за вечеря, което да ни нахрани с местна храна. Обиграният ми поглед бързо бе привлечен от атрактивна регионална кръчма в Стария град – „Goschinna chata”. С тази вечеря осъзнах, че трябва да се отделя от групата, защото всички са с различни кулинарни предпочитания. Още преди да ни настанят ни предупредиха, че за група се слага допълнителен процент на сметката, което не бе прието нормално от всички. Отделно не всеки като мен иска да опита традиционни ястия и да се докосне до местната култура по всевъзможен начин. Обикалях като хахава из отделните тухлени зали на кръчмата, за да си маркирам интериорни идеи. Рисувана пещ, резбовани бюфети, бродирани перденца – всичко се запечата в душата ми. Бях предупредена, че местната кухня не кой знае колко оригинална и няма да ми хареса, но се оказа, че не е така. Всичко, което опитах събуди интереса ми и даже съм си подготвила меню за бъдещото соаре, което ще организирам. Стартирах с традиционния жур, но се ограничих само с чорбата, защото хлебната купичка, в която бе поднесен, не се вписваше с моя режим на хранене. Но пък картофените дъмплинги по традизионна рецепта бяха неописуеми. Едва ми достигаше място и за десерт, но нямаше как да не проверя и предложените картофени палачинки с мед. Препълнена от красота и специфични вкусове се прибрах в хотела с убеждението, че на следващия ден ще се отделя от групата. Моята програма не съвпадаше с общата и колкото да не ми се щеше да бъда сама, трябваше да избера дали да посетя всичко, което искам, или да остана с компанията. За мой късмет се оказа, че две дами имат сходни на моите предпочитания и набързо начертахме графика за следващия ден.
Все пак започнахме деня с групова обиколка на замъка „Вавел“. Някогашният дом на полските крале се намира на хълм, в чието подножие тече Висла. Ако не бе гъстата мъгла, можеше и да не ми се види така стръмен пътя до там. Мнозина се изкачват, за да се порадват на гледката към Краков, което се открива, но в нашия случай дори не можехме да видим лебедите, които плуваха в реката, толкова плътна бе мъгливата завеса. Отново бях тръгнала с голямата кошница и за момент отново леко се разочаровах. Още повече, че не очаквах „Вавел“ да бъде такава архитектурна мешавица. Имах усещането, че е създаден от дете, играещо си с различни конструктори. Една до друга две напълно неподхождащи си интериорно сгради. Вавелската катедрала не успяхме да разгледаме, защото не бе отворена тогава за посетители, а прочутият огнедишащ дракон в подножието на хълма изобщо не се виждаше в тъмнината. Повечето туристи посещават Краков заради кралския замък и не пропускат да се снимат с атрактивния метален дракон, който на няколко минути бълва огън, но за мен тази част от обиколката бе най-скучна и най-малко атрактивна. Спуснахме се към еврейския квартал „Кажимеж“, където контрастът стана очебиен. От преувеличената помпозност на двореца към сивотата на сградите в еврейския квартал. Сякаш времето е спряло с гоненията на жителите на гетото през Втората световна война. Липсата на цвят и подобрения вероятно си има своето обяснение – да се запази автентичността на квартала и да не се насочва вниманието към живеещите там евреи, но за мен разходката там даде своя принос към създаденото от мъглата сиво настроение. Пред една от синагогите се беше струпала тълпа. Естествено, се сбутах да видя какво става и бях крайно изненадана от разиграващия се спектакъл. Група италиански студенти представяха на улицата етюди от живота на евреите по време на Холокоста. Зрителите бяха млади и малцина. За мен лично този уличен спектакъл остави най-силен отпечатък от Еврейския квартал в Краков. Кварталът помни с липсата на оживление и пъстрота, но външните наблюдатели – с думи и действия. Преди да замина бях убедена, че искам да посетя Аушвиц, но след това улично представление и предвид цялото ми моментно мрачно емоционално състояние, реших да посветя времето си на друга възможност.
Избрах Солната мина „Величка“, която бе добра възможност да разгледам и околностите на града, докато пътуваме натам. Цялата дължина на галериите в мината надхвърля 300 м, ние стигнахме до 130 метра дълбочина и с всяко стъпало слизане надолу все по-силно се изумявах от разнообразието и красотата на галериите под земята. Най-силно ме удиви параклиса „Света Кинга“ със солния си параклис и великолепните полилеи. Оказа се, че в тази зала се организират сватби, но през погледа отгоре, докато слизах ми хрумна, че мястото е нетипично романтично и точно за това би било приказен декор за предложение за женитба. Залата „Ваймер“ ме изненада с изумрудено зелената вода на подземното езеро. Честно казано многократно бях изкушена да си близна и усетя вкуса на солените стени, но като се замислих колко ръце и езици са ги докосвали, се отказах. Неизброимите стъпала и преходите от една галерия в друга така ни изтощиха, че ако нямаше вариант да се изкачим с асансьор, сигурно за няколко часа щяхме да полегнем преди да върнем на повърхността. Изкушиха ни различни солни варианти – от обикновена торбичка със сол, през солни лампи, сувенири, шоколад със сол, солени сапуни и какво ли още не. Понакупихме, каквото харесахме, и хукнахме обратно към Краков, защото ни чаках още неколцина маркирани атракции.
Една от тях бе вечерна разходка с корабче из Висла. И за там нямаше много желаещи. Отново почувствах, че вкусовете на групата са кардинално несходни. За мое облекчение двете дами от „Величка“ се оказаха верни спътници и заедно се озовахме на речен круиз. С по чаша вино, за да ни сгрява в зимната вечер, се озовахме на палубата и въпреки мъглата, успяхме да се порадваме на светлинна разходка, преминавайки под трите моста на града. На мен ми беше паднала батерията на телефона и това беше случай да наблюдавам не през камера. Окончателно осъзнах колко много пропускаме с непрестанното щракане с камерите, вместо да попиваме картините със сетива. След целодневната умора потънали в блаженството на спокойствието на речната разходка, не усетихме кога ни върнаха на брега и отново трябваше да поемем пеш към хотела. Тръгнахме по непознати улички, следвайки навигацията и изведнъж пред нас се изпречи огромна катедрала, приканваща с помпозността и светлините си. И най- вече с това, че наблюдавахме непрекъснат поток от млади хора, отправен към нея. Решихме, че вътре има някаква забава, но още на входа останахме без думи. Вътре имаше повече от триста души, изправени и потънали в молитвата със свещеника. Застанахме до вратата и наблюдавахме как всеки новопристигнал прикряка, кръсти се и отива и застава някъде в редиците. В момента не помня нищо от орнаментиката на храма, в мен е запечатана гледката от стотици млади хора, които са на вечерна служба, отдадени на вярата си. Подобно зрелище не съм видяла в нито един православен храм у нас дори на голям празник. Нашата вяра е по-скоро демонстрирана по празниците. И дори тогава сме в храма или да поклюкарим или да отчетем дейност. До този момент в катедралата се чудех какво ми харесва най-много в Краков. Дали чистотата по улиците, липсата на бездомни кучета, галантността на обслужващия персонал, изисканото облекло на възрастните местни…Но след случайното ми попадане на вечернята вече знаех кое ме завладя – съхранената вяра в младите и естествената красота на изповядването ѝ. Излязохме от катедралата замаяни и никой не продума до хотела. Поспряхме само за няколко минути пред обляната от светлина фасада на Словашкия театър и продължихме всеки потънал в личната си дълбочина.
Какво ни очакваше следващия ден? Все още не бяхме минали през Флорианската порта, която някога е била главен вход към града и води към Централния търговски площад. Съвсем наблизо е крепостта „Барбакан“, която с кръглата си форма и старинна фасада пренася в други времена и би била чудесен декор за исторически филм. Ако някога крепостта е защитавала портите на града, днес се използва за спортни събития или изложби. Моят интерес бе прикован от музеят „Чарториски“ и интересът към „Барбакан“ бе минимален.
Аз не съм от пътуващите, които прекарват по цели дни в музеите. Днес има виртуален достъп до почти всички музеи и галерии и аз все още не съм смогнала да видя и минимална част от градовете, които искам, за да отделям дни за музеите им. За мен е важен досега с местните граждани и понякога безцелното скитане из неизвестните улични, а опознаването културата на един народ не става само в музеите, които пазят историята или в книгите, които пишат за нея. Но в случая планирах посещение на музея „Чарториски“, но не главно заради картината на Да Винчи „Дамата с хермелина“, а за да усетя бита на полските панове, за които бях чела в творбите на Мицкевич и Сенкевич. Ще отбележа, че никога досега не съм влизала в по-добре уреден музей. Страхотна координация на влизане, обслужване, напускане. В двора има приятно кафенце, където посетителите могат да отморят или придружаващи близки да изчакат. За моя изненада бе позволено снимането навсякъде и бях наистина стъписана, че в галерията с картината на Да Винчи няма посетители. Можеш спокойно да поседнеш и да се нагледаш. Сред експонатите не спрях да се дивя на сложната изработка на облеклата на полската шляхта. Чак ми се прииска да облека една от изложените богато украсени рокли и да скоча в каляската. Но до каляската има още малко време. Оказа се, че няколко минутна разходка с конски впряг не е никак евтина, но аз бях убедена, че искам да опитам чара и на тази атракция. Започнах да си търся компания сред групата, за да си поделим цената, но почти всички, един през друг, постепенно се отказаха. За последната вечер бях решила да се кача на карета с тези величествени коне, чиито крака бяха по-дълги от мен самата, пък каквото ще да струва. Затова можете да си представите радостта ми, когато най-младата чаровница от групата ни Гери прие да направим обиколката. Имаме една поговорка „Кеф цена няма“ и в нашия случай се потвърди. Усещането да гледаш осветения вечерен Краков, приседнала на изящно тапицирана вълшебна кафета и да чуваш потропването на копитата на конете, е незиразимо. Дори единствения недостатък на миризмата от животните е поправим – капка парфюм на китката и потъваш във вълшебството на преживяването.
Прехласвайки се във великолепието на атракцията и връщайки се в епоха на полската шляхта, нямаше как да завърша последната си вечер в Краков с вечеря в неместен ресторант. Групата пое към италиански ресторант, разположен в Стария град, а аз увиснах сама насред улицата в посока препоръчвания „Морско око“. Не успях да ги убедя нито с колорита на интериора, нито с качеството и разнообразието на предлаганите блюда. Успокоих се, че сама по-лесно ще намеря свободна маса и тъкмо се примирих, че ще бъда единак в последната си вечер в Краков, ме хвана под ръка жадната за новости – Гери и поехме с надежда да бъдем настанени. Отзивите за ресторанта не са пресилени, бяхме във възторг от изобилната и галеща небцата вечеря. Полските голябки изобщо не се припокриват с нашите зелеви сарми, месото е изобилно, а доматеният сос придава специфичен вкус. Но върхът в дегустацията ни беше боршът с месни крокети. Всичко това полято с локално вино постави достоен завършек на престоя ни в един от най-старите полски градове.
Ако сега трябва да сложа подписа си под някой туристически маршрут в Краков, той ще бъде различен от тривиалните. Нямаше да посочвам обекти, а щях да подканя да влезете в сградата, която ви привлече спонтанно, за да усетите атмосферата вътре. Да не се ровите в кулинарните каталозите, а да прекрачите прага на ресторанта, в който сервитьорките шетат с бродирани с червени цветя поли и типичните полски дървени колиета, обслужвайки ви с усмивка. Да изпиете един чай в заешкото кафе, където можете да срещите дебели дългоушковци в приятен розов интериор, да платите цената на разходка с карета, не за да видите забележителностите наоколо, а за да се потопите в епохата на Жечпосполита. Да прочетете едно стихотворение на Адам Мицкевич вместо да снимате паметника му като се гласите спрямо светлината на камерата ви. Да се запитате са мащаба на вярата ви, а не да обхождате всички описани в пътеводителите катедрали. Да се потопите във вашето лично дълбоко, а не в предложеното. Защото Краков е град, който буди и оставя различен отпечатък в зависимост от личните ни глъбини.
