Дали някога романтичната ми душа е мечтала да посети страната на рицарите – Малта? Даже и за миг не ми е хрумвало да летя до този малък остров, но нямаше как да пренебрегна офертата на групата ми по йога и маршрута на Идея травел. Всекиму е известно, че съм на постоянен абонамент и в туристическата агенция, и в йога събитията, така че не е изненадващо, че и този път не се отделих от компанията. Дни преди да тръгнем едва дишах от запушен нос и се вайках по-жално от неслучила на снаха свекърва, но дъщеря ми ме увери, че само да вдишам средиземноморския въздух и за миг ще забравя и нос, и неразположение. Тя си има необорима теория, че е нужно само да стъпя на летището, и на мига всичките ми проблеми се изпаряват. Дали е права или не, е под въпрос, но наистина щом се приземихме във Валета, забравих и назалния спрей, и нурофена. Скорострелно се настанихме в хотела и за минути се озовахме пред Фонтана на тритоните, от където започна обиколката ни. Тъкмо слънцето се топваше за последния дневен душ във фонтана и ние го обстреляхме със светкавиците на камерите. Една йогистка се кипри от едната страна, друга закачливо помахва от срещуположната. Като невидели.
Въпреки обзелото ни вълнение и многобройните туристи наоколо, безспорно е, че още щом прекрачиш Главната порта на Валета, те обзема фантастично настроение. Сякаш Малта е създадена с две несъвместими идеи – да дава спокойствие и да служи за забавление. Времето тук работи с друга честота, сякаш е в непрекъсната сиеста. Всичко е на забавен каданс. Може да умираш от жажда и да чакаш да ти маркират водата в магазина, но касиерката е на друго мнение. Такава плавност на движенията и в залата по йога не сте виждали. Но леността се компенсира от любезността. Усмихнати, спокойни, плавни до изтънченост, чак се чудиш дали не ползват някакви специални умиротворяващи способи.
Но да продължа за разходката, смрачаваше се, групата ни се раздели с идеята всеки сам да прецени какво да види от града и къде да вечеря. Аз хукнах като подгонена, преди да се стъмни съвсем, да видя Горните градини „Барака“. Очаквах да се изгубя в обрасло с растителност пространство, но градините са оказаха по-малки от дворовете на която и да е българска селянка. А гледката, която се открива от там е удивителна. На отсрещния бряг се виждаше окъпана в светлина крепост, а на долното ниво на крепостта, която обгражда градините, бяха подредени няколко оръдия. Откъсвайки се от градините в непосредствена близост е Кастилският дворец. Сградата грабва с великолепието си и е трудно да повярваш, че е била частично разрушена по време на Втората световна война. Поогледахме се за някой рицар и след като не видяхме, продължихме разходката из града. Сградите са каменни и изпъстрени с английски прозорци в различни цветове. Имах усещането, че няма два еднакви прозореца, а за бравите на вратите да не говорим. Имам колекция от десетки снимки на брави – коя от коя по-интересна. Стилът на града е бароков и силно напомня за Италия, но има е доста елементи от други култури. Това, което ме изненада най-силно е, че дори новопостроените сгради пазят облика на острова. Сградата на Парламента е изградена последните години, но се вписва идеално с всички постройки наоколо. Не е лошо и нашите кметове да се поучат от малтийските градоустройствени планове, защото мешавицата на различни стилове в нашия град е потресаващо отблъскваща. Друг достоен пример за подражание е Националната библиотека на Малта, където се пази копие на всяка книга, написана в страната. Освен с изумителната си фасада, библиотеката се разпознава и с паметника на английската кралица Виктория отпред. Изобщо цялостното усещане за Валета е хем внушително, хем приласкаващо. Ще ти се да останеш за дълго, защото на всяка крачка се изненадваш от нов детайл, а обкръжаващото спокойствие те смирява. Но за да не стане някакво объркване и някой да реши да отиде да се потопи в нирвана там, ще кажа, че в контраст с всичко описано, на острова цари непрекъсната фиеста. Там има празник всеки ден. Ако нямат свои лични, са си взаимствали от други народи. По време на посещението ни празнуваха Св. Патрик. По крайбрежните улици отвсякъде ехтеше дискотечна музика, нахлупили зелени шапки или разголили тела, младежи от цял свят танцуваха. Колкото и противоречиво да звучи, островът е подходящо място и за нуждаещите се от спокойствие, и за търсещите забавления.
Не успяхме да разгледаме катедралата „Св. Йоан Кръстител“, защото работното време беше приключило и оставихме това за последния ни ден. Следващият ден бе предназначен за Мдина и Рабат. Мдина е старата столица на Малта и е известна като „тихият град“. В града се влиза по каменен мост през портата „Вилхена“. Трудно можеш да минеш моста с бърза крачка. Самата порта е произведение на изкуството, но и пътят до нея е достатъчно забележителен. Каменните статуи от двете страни, великолепните градини в рова отдолу, монолитните крепостни стени – всичко това зашеметява и привлича. Още невлезли и веднага привлича дворецът „Вилхена“, който през годините многократно сменя предназначението си през болница, санаториум до днес – в Природонаучен музей.
Уличките на Мдина са тесни и лъкатушещи като лабиринт, няма никакъв белег за постоянно живеене там, сякаш градът е направен за декор на филм, а щъкащите туристи са разучаващи терена артисти. Задължително е посещението на катедралата „Св. Павел“, която е цял комплекс, съчетаващ няколко стила. Но какво грабна вниманието на моята групичка най-вече? Разходката с каляска. Шумът от чаткането на копитата по каменните тесни улички е специфичен и би могъл да послужи за мелодия на следващия сниман филм там. Каляската обикаля строг маршрут, който обхваща почти цялото градче и кочияшите са добре координирали обиколките си, защото никъде не се пресрещнаха и не се затрудни движението. Това приключение обостри апетита ни и още преди да се разходим из съседния град Рабат, вече бях проучила ресторантите. Предварително си бях маркирала няколко гозби като бебуш- предястие от охлюви, фенката – заешка яхния и панчета по малтийски. За жалост в ресторанта, в който обядвахме не предлагаха бебуш и се прибрах без да съм опитала този деликатес, но при следващото посещение – задължително.
В Рабат бяхме предвидили посещение на църквата „Св. Павел“ и катакомбите, но аз се ограничих само до църквата и предпочетох времето, което другите прекараха в катакомбите, аз да посветя на себе си – да пийна едно ристрето и да опитам традиционната малтийска Кини – безалкохолна напитка с портокал, която на цвят напомня нашия етър, а на вкус… Не ми хареса. Но времето прекарано на двуместно балконче срещу църквата с чаша кафе и компанията на треньорката ни по йога Силвия, е неописуемо. Градчето е идеално за изолация, а мен най-силно ме впечатли с уличните лампи, които сами по себе си представляват произведения на изкуството. Стъклени цветни букети като от всеки цвят излиза по една крушка. И всяка лампа различна. Тъкмо мислех, че съм изснимала всички и видя нова и специфична. Денят бе овкусен с аранчини с шамфъстък и завърши в морски ресторант с огромно плато с морски дарове. Исках да опитам малтийско червено вино и въпреки че сервитьора ме убеждаваше да си поръчам италианско или френско, аз не отстъпих. Съжалих, защото малтийското мерло е по-лошо от най-слабото българско вино. Предвид разнообразните морски дарове и прочутата риба лампука, несполуката с виното е подробност, още повече, че следващият ден предстоеше посещение на о-в Гозо, който е прочут с кулинарията си.
До Гозо стигнахме с малка лодка, предназначена само за нашата група. На пристанището ни посрещнаха няколко пъстри колички тук-тук и започна нашата обиколка из острова. Вълнението ми от нетипичното превозно средство бързо стихна, защото духаше ветрец, количката се движеше бързо, а друскането из стръмните улички, премесено с полъха, съвсем ме обезкуражиха. Но Цитаделата на Виктория ми върна баланса. Тук усещането се различаваше коренно от всичко друго видяно до момента на Малта. Средновековната крепост би била съвсем обикновено струпване на камъни, ако не беше Катедралата на Възнесението, до която се достига по многобройни стъпала, а гледката отдолу още повече засилва величието ѝ. А катеренето по стръмните улички си струва, за да се почувства гледката на целия остров от върха на крепостта. Въпреки всепризнатата уникалност на Цитаделата, мен по-силно ме развълнува посещението в магазинчето за местни продукти. Опитахме прочутото гозо сирене, ликьорът от кактус и всичките лакомства, които се правят на острова. Малта е прочута с фините си ръчно плетени дантели и мнозина от групата си тръгнахме с по някое дантелено аксесоарче. Имахме подготвен типичен обяд в местен ресторант, който, за жалост, не успях да опитам, защото основното блюдо съдържаше глутен. Но сервираното тук розе имаше качества.
Преди да продължим водната обиколка с лодка спряхме на най-известното място за поклонение в Малта – църквата „Та Пину“. На мястото на днешната църква е имало стар параклис, но в началото на 20 век местна жителка чува гласа на Дева Мария и след множество видения и чудеса, започва изграждането на днешния великолепен храм. Още преди да пристъпя прага на църквата бях заинтригувана от високата камбанария, мозаечния площад отпред и статуите наоколо. Но когато влезнах вътре замрях. Дали заради семплия интериор и липсата на иконопис, дали заради многобройните доказателства за случилите се чудеса там, аз автоматично бях привлечена от иконата на Богородица. Разтреперана си написах желанията и не помня колко време съм била вътре. Когато излязох, приседнах на стъпалата отпред и нямах сили да избърша сълзите си. Тялото ми беше отпуснато и се страхувах да стана, за да не изгубя това състояние на пречистване. Никога до този миг не съм била така разтърсвана в храм. Енергията вътре беше точно тази, от която се нуждаех в момента. Нищо около мен не съществуваше, бях потънала в покой и сигурна, че в този миг е трябвало да бъда там. Дори не мога да дам определение на искрата, която ме докосна, нито мога да опиша състоянието си. Само мога да бъда благодарна, че бях за кратко част от магията на това чудотворно място.
Всичко останало – солниците, скалните пещери, спиращите дъха скали, разходката с лодката между заливи и скални формации, го минах като в сън. Всички снимаха и охкаха прехласнати, аз стоях мирно в покоя си. От него ме изтръгна Силвето с поканата, че е време да изтанцуваме прословутия ни танц. За целта бе харесала една панорамна тераса с гледка към морето. Още преди да се строим, екна музиката. Идея травел се бяха подготвили с колона. Музиката ни въодушеви и всички се отдадохме до краен предел. Естествено пак имахме публика, даже от хотела наблизо ни наблюдаваха и снимаха. Кой знае, може да ни приложат като реклама на сайта си?
Прибрахме се във Валета преливаща от енергия и нямахме търпение да се впуснем из лабиринта на уличките. За последната вечеря в малтийската столица се почерпихме с цяла бутилка. Компанията ни бе компактна – аз, Силвия и нашия джентълмен, който ни следва неизменно в пътуванията, Любо. След вечеря влязохме да се облажим в приветлива джелатерия. Изпили сме една бутилка малтийско розе, щастливи от всичко преживяно до момента, и конклава не можеше да забрани ентусиазма ни. Избираме си вкусове сладолед и се хилим като напушени. Двамата продавачи ни гледат изумени и не разбират какво се случва. Любо ги поглежда съучастнически и казва на български: „Това са ми учителките. Цял ден ми лазят по нервите, едва издържам“. Аз и Силвето се прививаме, смехът ни ехти извън джелатерията. Любо върти очи и продължава: „Такива са учителките ми, купонджийки, и мен така ме учат!“ Ние вече се гърчим от смях, сладоледаджиите, горките, гледат тъжно и ожалват мъжа ни, а той едва се сдържа. Плаща набързо, излизаме и избухваме и тримата. Цялата улица се оглушава от смях, застаряващи местни се обръщат и кимат неразбиращо. Ние се кикотим и си мислим: Ама стига им толкова спокойствие на малтийците, то не може само тишина.
Ей в такова състояние се качихме в таксито и преди да продължим лигавежите си, замираме. Шофьорът ни посреща с баладична музика. Споглеждаме се, мълчим и се отдаваме на удоволствието от плейлистата му. Заредени, доволни и сплотени от последната ни вечер на острова. В последния ни ден предстоеше посещение на катедралата „Св. Йоан Кръстител“ във Валета и рибарското селище Марсашлок.
Катедралата е известна като шедьовър на бароковата архитектура и като пазителка на две от платната на Караваджо. Дали заради прекалената помпозност, дали заради мащаба на катедралата с многобройните си капели, параклиса, криптата и музея, през цялото време се усещах като в художествена галерия, а не в храм. Уморих се от позлатата, каменни фризове, изображения и гениалност. Най-голямо внимание обърнах на пода, който съдържа над 400 мраморни пана – надгробни плочи на погребаните тук видни членове на Ордена на хоспиталиерите. За ценителите няма да стигнат и дни да разгледат всичко в катедралата, но аз предпочетох да си подаря време за последна разходка из Валета.
Скоро се озовахме в Марсашлок – известно рибарско селце, наситено с пазарчета и прочути рибни ресторанти. Слави се с цветните си рибарски лодки, които са се превърнали и в символ на Малта. Основните цветове на лодките са яркочервено, жълто и синьо и много от тях са с изрисувани очи: очите на Озирис, които бдят над здравето и благополучния улов на рибарите. Селцето е малко и обходихме пристанището за минути, след което си избрахме крайбрежна тратория с пресен улов и се насладихме за последно на великолепната морска храна.
Следващата ни спирка преди летището бе панорамна тераса наблизо, откъдето се откриваше феноменална морска гледка. Но силният вятър ни попречи да останем дълго и почти не успях да усетя очарованието на Скалите Мталеб и леко съжалявам, че последната картина от Малта бе помрачена от силния вятър.
Това бе и последният шанс да срещна някой рицар. Но все пак срещата с благородничеството в Малта е във всеки камък, всяка фреска, всеки храм и в цялостната атмосфера на острова. В досега с един народ, който е съумял да съхрани вярата си, да създаде на малката си територия над 360 храма, да поддържа тишината на личното си спокойствие и това на другите. И в същото време да осигури безброй възможности за забавление като създаде от всеки ден празник, за да ознаменува живота и съдбата си. Само можем да се поучим от малтийците как да живеем в баланс и веселие.
