Преди пътуването за Прага дори не погледнах прогнозата за времето, очаквах дъжд и сивота предвид сезона, който бяхме избрали за посещението ѝ. Но утрото на нашето кацане ни посрещна с пробуждащите се слънчеви лъчи и цяла палитра от цветове. Въпреки че Чехия е по-малка на площ от страната ни, а населението ѝ е почти двойно, инфраструктурата е брилянтно организирана и зелените площи и парковете са навсякъде. Хотелът ни се намираше в центъра и не сме имали възможност да обикаляме в покрайнините, но дори когато минавахме с автобус през Прага се убедихме, че зелените площи са повече от сградите. Такъв баланс между запазена древност, съчетана с природа в милионен град до сега не бях срещала.
Още щом се настанихме в изискания ни хотел – реставрирана неоренесансова сграда от XIX век, попаднахме във вълшебната приказка на Прага. Местната ни екскурзоводка Мария ни завладя на секундата с неизчерпаеми познания, спокойствие и стил. Което не бе изненада за тези, които вече са пътували с Идея травел – те винаги подбират най-качествените местни екскурзоводи. Слушайки увлекателната беседа на водачката ни, крачейки устремено по калдъръмени улички и не спирайки да снимаме историческите постройки – коя от друга по-дивни, не усетихме как се озовахме в Мала страна. Отвсякъде щъкаха туристи и аз очаквах, че няма да успеем да усетим древния дух на мястото, но се оказа, че греша. Самият Пражки замък не е единична постройка, а огромен комплекс, включващ няколко сгради, катедрали, градинки, разположени на обширна площ. Замъкът е включен в рекордите на Гинес като най-големият крепостен комплекс в света. И всеки, който го е посетил, разбира, че не е случайна тази титла. Отдалеч погледа привличат готическите кули на катедралата „Св. Вит, Вацлав и Войтех“ – най-важните чешки светци. Кули, часовници, витражи, параклиси, орнаменти – цялото великолепие в един момент започва да обърква и дотежава, но винаги изпъква по някой елемент, който отново да грабне вниманието. Групата ни се разпръскваше из обширния двор, всеки открил свое лично кътче, с което да стопли душата си, но когато екскурзоводката ни обърна внимание на зодиакалните изображения на металната ограда на катедралата всички вкупом затърсиха своя знак. От изобразените 12 зодии само две не разкриваха дейност. Една от тях бе моята – Близнаци. И повече да не съм чула, че съм мързелива, то си ми е зададено от звездите. Докато другите зодии са свързани с определена работа в календарния цикъл, на Близнаците им е отредено да хубавеят.
В избликналия закачлив тон и приповдигнато настроение напуснахме Пражкия замък и поехме към църквата „Св. Никола“ в посока Карловия мост. Камбанарията ѝ се вижда отдалеч, а бароковото ѝ великолепие е замайващо. По време на престоя си в Прага самият Моцарт е свирил на органа в църквата. Този факт никак не ме изненада, защото със своето изящество чешката столица е привличала мнозина световни величия.
Нашата следваща точка от програмата бе Старе место и за да стигнем до там трябваше да пресечем река Вълтава по половинкилометровия мост – Карлов, чието строителство започва през XIV век по нареждане на Карел IV. По цялото протежение на моста има издигнати статуи на множество светци, сред които са и на Св. Кирил и Св. Методий. Но това, което фокусира вниманието на цялата ни група не бяха създателите на азбуката ни, нито изпълненията на уличните музиканти, а статуята на Св. Ян Непомук. Легендата гласи, че той е бил придворен свещеник на Крал Венцеслав IV, но се е противопоставил на властта му, за което е бил измъчван и хвърлен от това място на моста. Около статуята се тълпят множество туристи, които вярват, че ако докоснат кръста в ръката на светеца и си пожелаят нещо, то неизменно се сбъдва. Ние естествено не останахме изключение, подредихме се прилежно в редичка и всеки от нас мислено сподели съкровените си копнежи със светеца. След което обнадеждени последвахме екскурзоводката към Старе место. Тя съвсем за кратко успя да ни фокусира вниманието върху двете църкви „Св. Франциск“ и „Св. Салвадор“ и после всички се спуснахме по улица Карлова. Едни започнаха да се оглеждат за ресторанти, където да опитат местната кухня, други се наредиха на опашка за прочутия тръделник (козуначено кухо руло, запълнено със сладолед или крем). Винаги предварително ориентирана и подготвена, аз и моите приятели се вмъкнахме в прочутия ресторант „ U Glaubicu”. Нахвърлихме се като невиждали на кнедлите, гулаша и свичковата (телешко със сметанов сос). По-находчивите се довериха на традицията и си поръчаха бира, аз реших да пробвам с класиката – вино. И там ми беше грешката, чехите нямат добро червено вино. След този вкиснал опит реших и аз да поливам с бира, въпреки че не понасям тази напитка.
След обилния късен обяд се събрахме на Стария градски площад, където нито Клементинума, нито паметника на Ян Хус ме впечатлиха толкова, колкото астрономическият часовник на фасадата на общината. Часовникът е най-известният средновековен часовник в света, но най-забележителното в него не са трите му циферблата, а скулптурите на 12 – те апостоли, които са разположени в горните прозорци на часовника и се появяват всеки път, когато отмери точен час. Светиите преминават плавно, помахвайки, а под тях се задвижват фигурите на 4-те страсти – на Скъперника, Суетният, Немирника и Смъртта. След като се отброят последните секунди до точния час изкукуригва малко пресипнало монтирания метален петел. Докато затаила дъх очаквах минутите до Парада на светците, ми звънна телефона. Съпругът ми се интересуваше как върви екскурзията. Аз, екзалтирана, нямах време за обяснение и му казах само, че чакам да ми помахат светците, при което той шеговито додаде: “ Щом и светците вече започнаха да ти махат, е сериозна работата.“ В този момент часовникът се задвижи, а фигурата на Смъртта се разклати застрашително и скелетът напомни, че с всяка отмерена минута се приближаваме към своя край. Аз побързах да споделя и тази подробност, на което съпругът ми отвърна: „ Значи и скелетът ти помаха, ясно, тогава да не те чакам да се прибереш от пътуването“. След което и двамата прихнахме и единодушно отложихме разговора за по-късно, а аз поех към близкия парк, където на големи шишове се приготвяше прочутата пражка шунка. Гарнирахме шунката с брамбораки (картофени палачинки) и за пореден път се убедих, че уличната храна понякога може да е по-вкусна и от изисканите блюда в 5 – звезден ресторант.
В дните на нашето посещение Прага радваше жители и гости със Сигнал фестивал – светлинно шоу с мащабни светлинни арт инсталации на култови сгради в града. Мен лично подобни демонстрации не ме привличат. При наличие на удивителното изящество на историческите сгради в града светлинните сигнали по тях и звучаща техно музика ми идваха в повече. Затова след няколко минутно очакване нещо да задържи вниманието ми се прибрах за почивка, защото следващия ден предлагаше разходка до Карлови Вари – прочутият спа курорт, който разполага с множество горещи минерални извори.
По време на пътя до там не спирах да се дивя на чешката икономика. Заводи за бутиков кристал, пивовари, просторни насаждения с хмел, фабрики за придобилите известност чешки вафли оплатки и билков ликьор бехеровка. Всичко подредено и функциониращо като по конец. Не задълбах в причините защо у нас този механизъм не работи и българите продължаваме да се носим по течението. Вместо това побързах да опитам ликьора, създаден преди повече от 200 г. от фармацевт, съдържащ над 20 билки и предназначен да облекчава стомашни проблеми – днес известен като диджестив. Карлови Вари привлича освен с лековитата си минерална вода и с аристократичната си обстановка. Красивата природа е допълнителен съблазняващ акцент. Архитектурата на града е удивителна, могат да се видят всякакви сгради от барокови до ар нуво в различни цветове. Невъзможно е да се избегнат и Колонадите – сградите издигнати над минералните извори, където могат да се срещнат хора с държащи в ръка странни бърдучета (чаша с чучурче, изработена от карловски порцелан), които се продават навсякъде и в които се налива лечебна вода от изворите. Нямахме време за спа процедури, нито да изкачим кулата „Диана“, за да видим града от високо. За сметка на това се изкачихме до Руската църква „Св. Петър и Павел“, която скоро беше замесена в шпионски скандали, но за вярващите си остава място, което дава душевно спокойствие. Петте ѝ позлатени купола се открояват отдалече и неслучайно това е една от най-големите руски православни църкви в света – построена специално за руската аристокрация, която е посещавала курорта. Преди да напуснем Карлови Вари дегустирахме прочутото чешко колено (печен свински джолан), полято с црни Козел – бирата, която мога да кажа, че успях да понеса. Но подцених процента алкохол, защото от половин халба така зачервихме бузите с приятелката ми, че прибирането ни премина в спонтанни изблици на смях, докато се придържахме една друга. С такова настроение дефилирахме по улиците сякаш бяхме от звездите на филмовия фестивал в града. Всяка шега беше причина да се превиваме двойно, а когато стигнахме все пак благополучно автобуса осъзнахме, че сме се провалили в създаването на връзка с бирата.
След биреното „произшествие“ реших да потърся някое изискано място, където сетивните изкушения няма да включват алкохол. Доверих се на желанието си да посетя ресторант – кафенето „Империал“, където резервирането на маса си е постижение. Но упоритостта ми беше възнаградена и подпомогната от Любо, който омайваше хостесата и тя ни настани на току-що освободила се маса. Късметът ни сработи, а изживяното удоволствие – неописуемо. Неслучайно Франц Кафка е обичал това кафене, то е като музей – стените и колоните са с керамични орнаменти, таваните – с мозайки. Менюто съчетава традиционна чешка кухня, но с модерен прочит. Няма да описвам какво еленско в къпинов сос и тиквени кнедли дегустирах, нито десерта от сливи с коняк и маков сладолед. Само едно ще кажа –никой не може да каже, че е бил истински в Прага, ако не е изпил поне един коктейл в „Империал“.
За последния ни ден програмата включваше посещение на чешки замък, екскурзоводите ни бяха избрали „Конопище“. Това е дворянски замък на около 40 км от чешката столица, известен най-вече с това, че е бил резиденция на Франц Фердинанд, престолонаследника на Австрийската корона. Ако се бяхме задоволили само с разходка из просторните дворянски градини с пауни и външния облик на замъка, щях да бъде много по-доволна. Още в преддверието на замъка ни посрещаха хиляди ловни трофеи от цял свят. Рога, животински муцуни, зъби, дребни животни – страхотия. Нямах търпение да влезем в някоя от стаите, но там разочарованието ми се допълни. Въпреки наличието на множество красиви пищни мебели, самите вътрешни пространства са тесни, непроветриви и събуждат клаустрофобия. Нито спалните, нито приемната дават ведрина, на част от групата им прилоша и в един момент никой не слушаше беседата на водачката, бързахме да прекрачим прага и да се пръснем из градините. Колкото внушителни бяха седемте масивни кули, петте входа, обходния ров и живописната природа, обграждала замъка – крепост, толкова мрачни и изпиващи енергията бяха вътрешните му помещения. Нямахме търпение да се приберем в Прага и да вдишаме свежия въздух на култура и съвремие.
Най-подходящото място да събудим отново бодрия си дух беше да се качим на корабче и да се разходим по река Вълтава. Разходката ни даде възможност да видим града в светлини и да минем не по, а под мостовете. Двучасовата обиколка ни позволи да си отпочинем в приятни разговори, веселие и да се насладим на подготвената специално за нас трапеза с местни ястия. Вечерта завършихме на питие в едно от многото разпръснати из Староместки намести заведения, заслушани в изпълненията на уличните музиканти.
За брилянтен финал на нашето пражко приключение избрахме да видим града от птичи поглед – с чаша ароматно кафе в „Terasa U prince”. Това популярно заведение, разположено на последния етаж на едноименния хотел, разкрива една от най-зашеметяващите гледки гледка към Златна Прага. Макар че обикновено е нужна предварителна резервация, късметът ни отново се събуди – едва се настанихме и вратите се затвориха за случайни посетители. Обичайно на места с атрактивна локация кухнята не е на ниво, но тук вкусихме истински шедьоври сред десертите.
Да бяхме искали, нямаше как да отбележим по- бляскаво края на пътуването ни – с чаша Върджън Мохито, десертни изкушения, споделен смях и първите златни лъчи на деня, които огряваха червените покриви на Прага и галеха лицата ни, нашепвайки: „Не казвай сбогом, а само „До скоро!“
