Предприемаме екскурзия до дадено място, когато сме получили информация за него, която ни е заинтригувала – по препоръка или по съдба. Аз бях избрала Мароко преди двайсет години, когато майката на моя приятелка, която дълги години бе работила там, ме покани на мароканска вечеря. Сервира всяко от блюдата в красиви медни плата, а използваните подправки бяха напълно непознати за мен. Вечерята включваше кускус и това съвсем ме обърка – кой яде кускус за вечеря?
Отскоро ниско тарифните авиокомпании пуснаха полети до Маракеш и аз само дебнех възможност да видя Мароко. Скоро се появи оферта от Идея травел – предлагаха няколкодневна богата програма, включваща всички големи градове на кралството. Бях първата записана. По време на полета натам се запознах с няколко стюарди, които летяха също за почивка и когато разбраха колко места и обекти включва тура ни, бяха искрено изненадани. Дадоха ни някои препоръки и се разбрахме на връщане да споделим впечатления и вълнения.
Кацнахме привечер и ни посрещна местния екскурзовод Мохамед, облечен в традиционната джелаба и излъчващ екзотика и обещание за приключения. Настаниха ни набързо и се отправихме към известния площад „Джемаа ел – Фна“. Името означава „площад на екзекуциите“, където в миналото са се извършали публични наказания. Днес обаче, още с първата стъпка там, за по – префинените души усещането е усмъртяващо.
Миризми, шум, светлини, хаос. Цяла редица каляски с потропващи коне, от които се носи тежка смрад. Само завиваш и се оказваш на площада – и вече се губиш в цветове и звуци. Десетки самодейци се надсвирват едни други. Не можеш да чуеш мислите си и затова се доверяваш на усещанията. Обсипани с местни деликатеси сергии, тълпи – лесно е да си представиш,че си част от театрален спектакъл, а всъщност това е животът на местните.
Опитахме пресните сокове от екзотични плодове, канелените ядки и фурмите с орех, но за останалите деликатеси не ни достигна смелост, като виждахме в какви условия се приготвят. Обичам да опознавам чужди култури, но прекалената екзотика има граници. Разглеждам, проучвам, дивя се, но си предпочитам реда и чистотата.
Първият ми сблъсък с Мароко беше поразяващ, но много скоро ми се разкри дълбинния чар на страната. Рано на следващия ден потеглихме за Рабат. Там вече се диша спокойно, усеща се свежия въздух на океана и хаосът отсъства. Там разбрах, че Мароко не е хаос, а контраст.
Обиколката ни там започна от Касабата – стара крепост от XII век, където силно се усеща андалуското влияние. Шумът го няма, сякаш си в малко отделено градче с тесни улички, цветни врати, безброй саксии, портокалови дръвчета, палми. Оттук оттам минават сервитьори с огромни подноси, препълнени със сладкиши, от които се носи аромат на канела, карамфил и какво ли още не. Майсторки на къна придърпват дамите от групата ни и за броени минути изрисуват на ръцете им фигури, които скоро избледняват, но усещането – не. Групата се разпилява из градината и потапянето в покоя на древността ме вдъхновява и зарежда. Събрала съм сили за следващото предизвикателство и когато достигаме Дар ал – Махзен (Кралският дворец) вече разбирам защо Мароко е толкова желана туристическа дестинация.
Огромен комплекс, в който влизаш през величествени златни порти, цялото пространство е толкова чисто и подредено в съвършена симетрия, че се чудиш как са възможни подобни контрасти. Пред вратите на кралската резиденция стои охрана в различни униформи. Екскурзоводът ни обясни, че всеки охранител в от различна фракция и целта е да се избегнат атентати, когато дългът да опазиш водача си е водеща, рискът от бунт е минимален. Първосигнално се втурнах да вляза, но Мохамед моментално ме спря, обяснявайки, че охраната има право да стреля по всеки, който опита да влезе без покана. А за жалост все още нямам лична покана от Мохамед VI, ако някога я получа и вляза, ще го опиша отделно.
От дома на настоящия крал се насочихме към мавзолея на бившия. Там вече можеше да влезем. Отдалеч впечатлява белия мрамор и зелените покриви, които са символ на исляма. На всеки от входовете стоят кралски гвардейци, до които се киприм за снимки, а те остават неподвижни, сякаш допълнение на мраморния екстериор. Екскурзоводът говореше ентусиазирано за мавзолея, но думите му се разпиляха наоколо – всички се бяха пръснали около каменните колони до Кулата на Хасан. Тя се извисява на около 44 метра и е част от грандиозен проект да бъде минарето на най-голямата джамия в света, но строителството е прекратено през XII век след смъртта на султана, предприел строежа. И до днес кулата си остава недовършената мечта на Рабат.
След дългата обиколка из културни обекти, вече пригладнели, нямахме търпение да похапнем. За жалост екскурзоводът не заведе в местен по-обширен ресторант, който да побере цялата група. Разочарованието ми беше категорично, затова на мига прегледах ресторантите в следващата ни спирка и вече знаех, че подобна грешка повече няма да направя. Преди да се настаним в хотела ни във Фез, вече бях набелязала всички ресторанти, които откликват на търсенията на сетивата ми. В програмата ни беше включена и вечеря, но аз и моите кулинарни съратници само надзърнахме в ресторанта на хотела и набързо отпътувахме към панорамния ресторант на Пале Фараж.
Обожавам такива места, където те посрещат като кралица и те изпращат като императрица. Там храната не е просто ядене, а ритуал. Дегустирахме прочутата пастиля с морски дарове, таджин с патешко и телешко със сини сливи и бадеми. За десерт ни сервираха няколко вида профитероли и всичко бе полято с местното сиво вино (vin gris). Почти прозрачно, свежо, то чудесно балансираше вкусовете и се превърна в съвършена прелюдия към питиетата, които ни сервираха в съседния бар. Приключението достигна апогея си, когато дойде време да се приберем в хотела. Портиерът на ресторанта трябваше да ни повика такси, но просто махна на първото преминаващо. Оказа се малко за нашата група и докато се разправяхме, че не искаме две таксита, пред нас спря един очукан миниван с двама мъже вътре, които предложиха да ни закарат. Бяхме четирима и опитвахме да обясним, че няма да се сместим отзад, при което единният отвори задните вратите – вътре имаше тапицирана пейка в багажното. Ние жестикулиращо отказваме, смеейки се, но единият на мига се вмъкна отзад и ни освободи педните седалки. Подпийнали се хилим и на ум не ни идва колко е опасно и как не знаем къде ни водят. Все пак ни прибраха в хотела, но ние не спираме да се смеем как от 5 – звезден ресторант се прибрахме натъпкани в изтърбушен бус, клатушкайки се из нощен Фез.
Мароканските контрасти се усещаха навсякъде, а в медината на следващия ден се проявиха в пълната си сила. Това е най-голямата медина в света с над 9 000 тесни улички. Там коли не минават, улиците са прекалено тесни – само хора и магарета. Старият град е непроменян от векове, а миризмите на подправки, кожа, дърво и на нещо, което трудно можеш да разгадаеш, се носи на талази. Най – непоносимо за мен бе посещението в кожарницата „Шаура“ (Chaura Tannery). Вонята от кожите е толкова силна, че още на входа ти подават букетче мента, за да преживееш смрадта на варта и гълъбовите изпражнения, в които киснат кожите, за да ги омекотят. Да, кръглите вани с багрила са атрактивни, но миризмите прогонват скорострелно. Дори не успях да си купя кожен аксесоар, така бързах да се отдалеча.
Казват, че често се губят хора в медината. Че има безброй улички без изход и че без водач трудно се намира изход оттам. За да ни сплаши, екскурзоводът ни предупреди с усмивка, че ако се изгуби жена там, мъжът ѝ може да я открие едва след година, защото е възможно да е отвлечена за наложница. Но ако се изгуби мъж – никога не го намират, защото от кожата му правят барабани. Естествено тази „заплаха“ не ме трогна. Бях ненаситна да видя колкото се може повече, макар да не съм почитател на подобни места.
Отбихме се в ателие за тъкане на изделия от местна коприна – сабра, която се добива от влакна от кактус. Тъкачът ни призова доброволец, за да демонстрира как се навива марокански шал. Аз, разбира се, първа откликнах и се оставих да ме навива като бедуинка с шала. Тръгнах си с разкошен малинов шал – доволна и ентусиазирана за следващото преживяване.
След шопинга посетихме най-стария университет в света (Ал – Карауин), основан през IX век, който включва университет, джамия и библиотека. Докато се разхождахме из красивите вътрешни дворове с богата орнаментика, най-силно ме впечатлиха зелените покриви и тесните килии, където някога са живели и учели студентите. По време на обучението си те трябвало да научат Корана наизуст. Добре, че днес няма подобни изисквания в университетите, иначе малцина биха стигнали до диплома.
Потапянето в мароканската култура продължи с посещение на най-голямата фабрика за керамика. Там видяхме всички целия процес – от глината до рисуването ѝ. Някои се впечатлиха от рисуването на ръка, но мен ме порази търпението и детайлността на майсторите на зелидж – малки изрязани на ръка с чукче плочки, които после се сглобяват в красиви картини. Уж си във фабрика, а липсва индустриалност, виждаш с очите си как занаята се предава от ръка на ръка.
Денят бе посветен на местите изделия, но аз с нетърпение очаквах още един щрих от мароканската култура – посещението в хамама. Залисани в програмата, не пропуснахме да си направим резервация за най-добрия във Фез. Само ни убягна тънката подробност, че времето ни е ограничено, а ние бяхме петима – двама мъже и три дами. Все пак успяхме да намерим място в исканото от нас време, но тогава започна истинското потапяне в мароканското преживяване. Няма как да свалиш истински напрежението и мръсотията от себе си само с нежност, винаги изчистването преминава през болката, но чак пък толкоз никой не очакваше.
Буквално ни наблъскаха трите дами в парната стая. Нямахме много време за отваряне на порите. Връчиха ни по едно парче черен сапун от маслини, за да омекотим мъртвата кожа преди ексфолирането с типичната кеса. И тогава започна екшъна. Свалиха ни кожите и в пряк, и в преносен смисъл, но най – фрапантно беше изплакването. Хамамията пълни обилно кофа с вода и я облива върху теб с такава сила, сякаш пере килими. Никога няма да забравя големите ужасени очи на едната ми приятелка, при всяко обливане те се разширяваха все повече и повече, сякаш бяхме не в релакс зона, а в зала за мъчения. Споглеждахме се съчувствено една друга и само чакахме последната стъпка – масажа. Но и там изненадите не свършиха. Прекрасно е обтриването с арганово масло под затоплена кърпа, но масажът беше прекалено…подробен. Толкова, че накрая усещах маслото не само върху мен, а и в мен. А най – забавното тепърва предстоеше.
Докато ние преживявахме своето „пречистване“, от съседното помещение – мъжката част, долитаха противоречиви звуци. Лека релаксираща музика… и изведнъж едно силно „люс“ – явно хамамията ги облива с вода. След това мощно „олеле“. После приглушен смях. И пак. Толкова ни сближи това преживяване, че накрая се почувствахме като семейство. Не се знаеше на кой къде са му дрехите, кой в коя стая за какво „изтезание“ е. Тръгнахме си като след пролетно почистване – излъскани, освежени… и леко уморени. Но някак по-леки и интимно сближени.
Което, разбира се, не ни отказа да посетим ресторант с мароканска програма. Там отново се отличи нашата група. Една застаряваща кючекиня се въртеше в ритъма на берберския оркестър така вяло, че ни е доспа. Докато не прикани гостите от залата да се включат. И тук направи своята грешка. Нашите момичета руси, прекрасни, сияещи, излязоха. И когато се развъртяха в ритъма, цялата зала аплодираше тях, а не професионалистката. Толкова впечатлиха организаторите, че ги поканиха да участват във възстановката на сватбен ритуал. И там тяхната проява надмина професионалната. Заслужиха си силните аплодисменти и заразиха цялата група, която накрая достойно се включи да танцува български хора на мароканска музика.
След толкова набъбнал от емоции ден ни остана само съня, за да съберем сили за следващия ден, който бе посветен на Казабланка. Най-големият град в Мароко и най-модерният. Място, в което се смесват модерността, океанът и историята.
Съвсем над океана, сякаш израства от водата, е построена една от най-големите джамии в света – Хасан II. Отново е в цветовете на исляма – бяла със зелени покриви. Цялата е в ръчно изработени мозайки, дърворезби, мрамор и приказни орнаменти. Посещението ни съвпадна с часовете за молитва и не успяхме да я разгледаме отвътре, но всички единодушно приехме идеята да седнем край морето за обяд. За най-модерния марокански град избрах модерен френски ресторант. Автентичното го усетих, исках да почувствам влиянието на Франция от колониалния период. Затова изборът на „Вила Бога“ не беше случаен. Насладихме се на пищен интериор и невероятни охлюви и риба меч. Дълго ще помним усещанията оттам, още повече, че закъсняхме за автобуса и цялата група ни чакаше нетърпеливо.
Следващата ни спирка бе фабрика за местни козметични продукти и подправки – място, където да се запасим с подаръци и спомени. Типично маркетингово, собствениците бяха обособили зала за презентации. И там вече калабалъка беше пълен.
Експертът ни запознаваше с продуктите, а ние се надвикваме с въпроси. Най – силно ни изненада един продукт, който той описа с диалектна дума „рамба джамба“(рампа дзампа), придружена с рязък жест – стиснат юмрук отривисто изнесен напред. Настъпи пълно объркване. Нямаше единодушие за какво служи този продукт, един разбрал, че е за разхлабване, друг за сърце, докато накрая не ни бе обяснено за какво всъщност помага. Но аз няма да разкривам тайната. Който иска да разбере, да отиде в Маракеш и да попита какво е „рамба джамба“.
От този момент нататък този израз се превърна в нашата мантра. Повтаряхме го, смеехме се, вплитахме го във всяка ситуация. И някак неусетно той започна да определя цялото ни пътуване. Измъкнахме се трудно от покупките и още по-трудно от изкушението да купим още. Но вече правехме план за вечерта. И за това в кой риад да се вмъкнем за вечеря. Искахме да се потопим още веднъж в лабиринтите на медината и набелязахме „Дар Шерифа“( Dar Cherifa). Вярно трудно го открихме, но си струваше всяко усилие.
Разположен в дълбините на медината, това е един от най-старите риади в Маракеш – от XVI век. Вътрешният двор се извисява неочаквано висок, обграден с резбовано дърво и орнаментика. Светлината пада от високо и се пречупва през решетките. В миналото това е било средище за мислители и поети, затова го наричат литературното кафене. Обходих цялото място като навидяла, не се задоволих само с помещението, където ни настаниха. А за вечеря поръчахме почти цялото меню – различни видове кускус, няколко вида таджин и камилски кюфтета. И накрая – великолепен крем с шафран. Завършихме с прочутия ментов чай поднесен с онази мароканска театралност, която превръща обикновените действия в ритуал.
До входа забелязах маса с малки шишенца. Попитах какви са и ми обясниха, че това са масла от сезонни цветя, които омекотяват и ароматизират кожата. Поисках позволение да ги представя на приятелите си… и се разгърнах в артистичното си амплоа. Жестикулации, въздишки, демонстрации – истинско представление. Дори персоналът се събра да наблюдава този малък „цирк“. Но все пак бяхме в Мароко, нямаше да им отстъпим по експресивност и пъстрота.
Последната ни вечер завърши подобаващо. Смях, вкусове и усещане за завършеност. А на следващия ден, в самолета, когато разказвахме на стюардите за всичко, което сме видели и преживели, ги изумихме. Казахме им, че ако не знаят какво е „рампа дзампа“, значи още не са усетили Мароко. Не знаеха. Но се заинтригуваха и обещаха да се върнат.
А ние отлетяхме пречистени, заредени, оцветени и готови за следващото ни пътуване.
