Когато приятелка на съпруга ми ни покани да посетим лятната ѝ вила на остров Хиос (наречена от всички ни „палата“), не знаех нищо за острова, освен че е далеч. Взехме ферибот от Кавала, като предпочетохме нощно пътуване. Ако се пътува в сезона, е добре резервацията да се направи доста преди отпътуването, защото местата за коли бързо се изчерпват, а за каюти – още повече. Ние не успяхме да се класираме за каюта и цяла нощ се въртяхме по диванчетата и креслата в барчето. Имаше доста подготвени пътници, които си носеха постелки и завивки и се бяха разположили върху мокета на пода, а други си бяха опънали хамаци на палубата.
Пристъпихме на сушата към 10:00 ч. сутринта и бяхме посрещнати като ВИП персони. Веднага щом видях на живо домакинята ни, усетих, че сме на една честота и че между нас ще се зароди трайно приятелство. Организирана до педантичност, точно като мен, и с фин усет към детайла, тя ни посрещна с лъчезарна усмивка и подаръци от Хиос – прочутия ликьор с мастиха и сладко от портокали, поднесени в красив поднос с местна орнаментика и изящни чаши.
Попита ни какво искаме да видим, но вече беше подготвила подробна програма. По време на неудобното пътуване с ферибота и непрекъснатото въртене успях да прегледам някои факти за острова и дори да се запозная с културния афиш. Оказа се, че същата вечер ще се проведе заключителният концерт на Лятната музикална академия на Хиоската филхармония. Първосигнално това събитие привлече вниманието ми, но когато разбрах, че по същото време в Калимасия ще има друг концерт – „Ароматът на Смирна“, където ще мога да чуя различен вид музика и да видя на живо инструмента сантури, решението бе взето.
Още не успели да се освежим и да подредим багажа, хукнахме да опознаваме острова. Започнахме обиколката с Музея на цитрусите в района Камбос. Дори да нямате афинитет към музеите, там по – ценното е разходката сред цитрусовата градина и кафето под сянката на портокаловите и мандариновите дървета. Там опитах мандаринада, а от магазина при музея се запазихме с обилно количество цитрусови сладка, вина и ликьори.
След което се отправихме към Калимасия за концерта, но в селцето беше необичайно тихо. Оказа се, че концертът е отложен заради траур, а вече беше твърде късно да стигнем за класическия концерт в град Хиос. Затова се отправихме към местна таверна, за да опитаме прочутото сирене мастело и пържен дроб с гроздово петмези. Спокойствието на острова е осезаемо дори в ресторантите, където звучи игрива гръцка музика. За обичащите тишината, това място е наистина идеално.
На следващия ден обиколката ни започна с Анаватос – това е изоставено село, кацнало на хълма върху огромна скала, чиято последна жителка бе починала едва преди месец. Мястото не е особено популярно сред туристите и е чудесно за спокойна разходка. Наричат го още Призрачното село, заради печалната му история. При нахлуването на османските войски през 1822 г. много от жителите му предпочели да се хвърлят от скалите, вместо да паднат в плен. Години по – късно селото е полуразрушено от земетресение.
Днес повечето от каменните къщи са в руини, а камбанарията на църквата се възвисява като паметник, видим отдалеч. Но от върха, където е разположено селото, се откриват запомнящи се гледки както към морето, така и към острова.
Навсякъде из острова са пръснати прочутите мастихови горички. Виждат се отдалече заради белите окръжности около стволовете на дърветата, които не са по-високи от два метра. Короните им са вечнозелени, а единствено почвата на остров Хиос позволява добиването на мастиха с толкова високо качество. Белите кръгове около дърветата са от фин бял варовиков прах, който се настила, за да остане чиста изтичащата смола. През юли по кората на дърветата се правят фини нарези и смолата започва да се стича в продължение на около две – три седмици. След това се събира ръчно, измива се и се сортира. Наричат я сълзите на Господ и може би затова е толкова ароматна.
Любопитни да усетим допира на смолата, започнахме да откъсваме стичащи се „сълзи“ и така се омазахме, че дори мокрите кърпи не успяха да ни изчистят. Кепкахме по целия път назад.
Следващата ни спирка беше Пирги – рисуваното село. Почти всяка къща в него е покрита с черно – бели геометрични орнаменти, наречени ксиста. Те не се рисуват, а се издълбават в специалната мазилка и приличат отдалеч на дантела. Уличките са тесни, а терасите им донякъде спират напичащото слънце. В центъра на селото се намира византийската църква от XIV век „Св. Апостоли“, а на площада пред нея са пръснати множество кафенета, магазинчета и таверни. Но вместо а си купим типичните за селото сувенири, ние се сдобихме със слънчеви шапки.
След това отпътувахме за Места – едно от най-красивите запазени средновековни села на острова. Уличките му са тесни и са точно като лабиринт, не е никак трудно да се изгубиш сред тях. Макар къщите да са каменни и да имаш усещането, че си се върнал назад във времето, навсякъде по балконите и пред вратите има цветя. Дори за миг да почувстваш, че си попаднал в необитаема крепост, красиво подредените саксии напомнят за човешкото присъствие.
В центъра на селото, на площада, се издига една от най-големите селски църкви на остров Хиос – църквата „Техсиархис“. Това е храмът на небесните ангели Михаил и Гавраил, в него има множество изображения на ангели и усещането е някак закрилящо. Отсреща се намира голямата каменна камбанария, която, в стремежа си да я заснема, съм уловила така, че слънцето изглежда като нейния ореол.
Новата ни приятелка Мими ни информира за прочутите понички на селото и естествено се наредихме на опашката, за да ги опитаме, гарнирахме ги със сладолед от мастиха.
Двете села са чудесна симбиоза за посещение, едното впечатлява с изящните си черно-бели фасади и артистичния си облик, а другото те пренася в истинска средновековна крепост и те прави част от историята.
Намирахме се на острова на мастихата и нямаше как да пропуснем Музея на мастихата. Там са пресъздадени всички етапи от добиването и обработката на смолата. По време на нашето посещение в сградата имаше изложба на местни носии. Освен от разнообразието на кърпи и шапки за женските глави, мен най-силно ме впечатли т.нар. нагръдник. Независимо колко семпла или пищна е женската носия, отпред винаги е закачена една кърпа, чиято цел е била да предпазва ризата отдолу от износване. Според това колко богато е украсен нагръдникът се е определяло и социалното положение на дамата, която го носи. Празничните нагръдници са по-пищно украсени и завършват с ресни. В някои райони се е вярвало, че тези ресни предпазват от уроки. Изобщо посещението в музея ми беше много интересно, но най-силно вниманието ми привлече една експозиция на творец, който все още проучвам.
Естествено, постихме и магазина към музея и се запазихме с различни продукти с мастиха – от ликьори и бонбони до паста за зъби и дъвки.
Досега споделях за културния облик на острова, но е естествено през лятото да възникне и въпросът за плажуването. На острова всеки плаж е спокоен и чист. Но е задължително да се посети черния плаж Мавра Волия. Там няма пясък, целият бряг е покрит с черни вулканични камъчета, върху които си правиш естествено спа. Те са напечени от слънцето и лягайки върху тях, получаваш естествен масаж. Водата е наситено тъмносиня и изглежда почти черна, заради отражението на камъните. Забранено е да си вземеш дори едно камъче за спомен от там, защото те са защитени като природно богатство. Но и кому е нужно да краде камъни? Там важно е усещането и уникалността на мястото.
След плажуването имахме покана да посетим „палата“ на домакинята ни Мими в село Агиос Георгиос Сикусис. Това е едно от най-живописните селца на острова, разположено на хълм, откъдето се вижда ясно турският бряг. Най-голямата му забележителност е византийската църква „Св. Георги“ от XII век, която в момента реставрираха и не успяхме да разгледаме. Но за нас най-ценната забележителност се оказа домът на Мими, в който ни посрещнаха.
Къщата е от XV век, която са реставрирали по невероятен начин. Покривите в селото са като куполи, но своя домакините ни бяха леко подравнили и върху него бяха подредили маса и столове, откъдето наблюдавахме селото и морето.
В началото на август в селото се провежда фестивал и за наш късмет попаднахме на празнично шествие, където успяхме да видим красотата на традиционни носии от целия остров. За вечеря домакините ни бяха избрали таверната на площада, където опитахме прочутите агнешки ребра с билки и пълнени домати.
Тук се зароди и приятелството ни със Ступаки. Ступаки е една от най-известните дестилерии на остров Хиос, а узото им е с изключително качество и отличен вкус. Върнахме се в хотела с торби със „Ступаки“, макар и с риск да ни го конфискуват на границата. Няма да казвам точно колко бутилки се изпиха, но след последната чаша вече се шегувахме:
-Внимавай, че след Ступаки, идва залитаки, после паднаки!
Не се стигна до залитане, но всички харесахме питието и, докато бяхме на остров,а не спирахме да го поръчваме.
За последна точка си оставихме най – големия град на острова – Хиос. През различните векове той е бил владян от византийци, генуезци и османци. Най – интересният исторически обект е Крепостта на Хиос (Кастрото). Тя е населена и днес и сама по себе си представлява малък град в града.
Най-посещавана от туристите обаче е крайбрежната алея с многобройните кафенета, ресторанти и акостиралите от модерни по-модерни яхти. Разхождайки се по нея неизбежно стигаш до каменните вятърни мелници, които са символ на града. Построени за смилане на зърно преди два века, днес те служат най-вече за живописен фон за снимки. Особено пленителни са по залез, когато слънцето обагря камъка в блестящи нюанси.
Последната ни вечер на острова посветихме на параклиса „Св. Исидор“. Построен е върху скала, която навлиза в морето и отдалеч изглежда така, сякаш се носи насред водата. До него се стига по тесен мост, а вечер, когато е осветен, мястото придобива почти магична атмосфера.
След дълга фотосесия се отправихме към Лагада. Там по това време се провеждаше традиционен панаир на вкусовете. Изобщо на острова почти във всяко село се организират панигири – празници, съчетаващи храна, музика и танци.
Легада е прочуто рибарско селце, където безброй лодки се поклащат на брега. Цялото крайбрежие е осеяно с таверни и изборът е труден. Но менюто навсякъде е почти едно и също – морска храна. Опитахме какви ли не вариации на скариди, калмари, миди и октопод, но истинското гурме за мен беше пърженият барбун.
Така завършихме подобаващо пътешествието си из Хиос.
Избрахме да се върнем през Турция и затова взехме ферибота за Чешме. Отседнахме в типичен хотел в Алачатъ. И двете населени места се отличават със светлокаменните си къщи със специфични затворени цветни тераси, наречени джумба. Повечето от тях са превърнати в малки бутикови хотели, кафенета или ресторанти. Навред цъфтят бугенвилии и жасмин.
Но извън курортната част ясно се усеща, че това е Турция, и за пореден път ми се затвърди, че тази страна не е сред предпочитаните от мен. Между Хиос и Чешме има едва десетина километра и е съвсем естествено да откриеш много сходства, но за мен усещането в Гърция е различно.
Ще онагледя с един прост пример. И на Хиос, и на Чешме има вятърни мелници. Около едните е чисто и добре облечени хора търпеливо се изчакват, за да си направят снимка, а около другите има нахвърляни отпадъци, неприятни миризми и неугледни хора, които несъобразително се прокрадват в кадрите на останалите.
Вечерната разходка из центъра също не ми допадна. От всяко заведение звучи различна музика на макс, а контрастът между забулените жени и силно разголените, понякога дори предизвикателно, е твърде очебиен. Затова приемам престоя си в Алачатъ като транспортна спирка в това пътуване и оставям в сърцето си единствено спокойните, ухаещи на мастиха спомени от Хиос и зараждащото се приятелство с Мими и нейното семейство, които завинаги ще останат моят отличителен знак за острова. Често най-ценният спомен от едно пътуване не е мястото, а усещането, което продължава да носиш дълго след завръщането. За мен Хиос ще си остане островът, който ухае на мастиха и на едно ново приятелство.
