Нормандия е в мислите ми от няколко години, но се оказа, че малко туристически агенции предлагат обстойна екскурзия из цялата област. Тази е и причината поради която отлагах пътуването. Петдесетият ми юбилей обаче се оказа подходящ повод най-сетне да сбъдна мечтата си. Макар да отпразнувах не 50, а 5 години с детско парти и маскен бал, Нормандия беше подаръкът, който направих за себе си и семейството си. Още повече, че приятелката ми от детските години – Биляна също празнуваше юбилея си и затова решихме да го отпразнуваме заедно през юли и да съвпадне с нейния рожден ден.
Маршрутът беше начертан на мига. Колкото и хора, вече посетили Нормандия, да ми казваха, че се надценявам, опитвайки за шест дни да разгледам толкова много места, аз не се отказах, даже включих резервни. Типично в мой стил бях проучила всичко обстойно, но с колата под наем се сблъсках със сериозно предизвикателство. Една кола не можеше да побере двете семейства, затова потърсих деветместен бус, но се оказа, че летището в Буве е малко и бусовете там се изчерпват бързо. След безброй препятствия с резервиране, липса на потвърждение, нови заявки в други агенции за коли под наем, превеждане, връщане на пари, все пак получих потвърдена резервация за бус. но при опит да се свържа с офиса им, срещнах пълно мълчание. Нито на телефоните, нито на мейлите някой отговаряше.
Кацането ни беше вечерта и рискът да останем без превоз не беше малък. Но още на летището, виждайки спокойствието, с което работеха служителите, си дадох сметка, че липсата на отговор не се дължи на проблем, а на умението на французите да не драматизират. Още на опашката за коли под наем усетих, че бусът ни е там и всичко ще бъде наред. Просто французите не си губят времето с излишни обяснения, едно потвърждение им е достатъчно. За в бъдеще вече ще си знам.
Първата ни нощувка беше предвидена във Вернон. С мейл информирах хотела за късното ни пристигане и попитах дали ще има къде да вечеряме след 22:00 часа. Отговориха ми просто да им се обадя след кацането. Едно изречение – никой не си хаби времето в подробно обяснение. Е, обадихме се, но учтиво ни казаха, че не можем да вечеряме в ресторанта на хотела, защото затваря в 21:30 ч. и не могат да направят нищо по въпроса.
Естествено, вече бях разгледала всички ресторанти в района и започнах да проверявам работното им време. Сигурно вече сте отгатнали, че нямаше нито един работещ. Пристигнали във Франция, прочута с гурме кухнята си, жадни за приключения, рискувахме да си легнем гладни. В Нормандия се стъмва към 23:00 часа, ресторантите работят от 19:00 до, в най-добрия случай, 22:00 часа. Какво правят тези хора след това, на никой не му стана ясно. Нашата първа френска вечеря се оказа в градината на хотела с дървени прибори и купени от супермаркета фромажи (fromage), шаркютри (charcuterie), терини, франзела и сайдер (cidre – само не се лъжете да си поръчате сайдер, задължително ще ви поправят, казва се сидеер). За първи път по време на пътуванията ми се хранех на поляна с еднократни прибори, но с еуфорично настроение. Толкова много ни хареса, че решихме непременно да го повторим.
След нестандартната вечеря побързахме да си легнем, защото на следващия ден ни предстоеше да посетим градините на Клод Моне в Живерни, а нямахме предварително купени билети. От онлайн системата ми предложиха най-ранен час за посещение чак късния следобед, а ние за тогава имахме други планове. Затова се организирахме така, че близо час преди отварянето на касата да сме на място.
Стратегията ни сработи, пред нас имаше само три китайски групи и опашка дълга около шест – седем метра. Те си носеха слънчобрани, сгъваеми столчета – туристи за пример. А ние, милите, само вода. Скоро разбрахме, че чакането ни е напълно оправдано. Градините са създадени от художника в края на XIX век и той посвещава близо 40 години да ги доизгради. Цветната градина пред къщата му прилича на декор от романтична комедия. Не беше чудно, че пред всеки храст, цвете, дърво или арка позираше по някой турист.
Самата къща е като произведение на изкуството. Спалните, кабинетът, малкият шивашки кът на съпругата му, прочутата жълта трапезария и синя кухня са толкова пленителни, че ти се иска да останеш да живееш там. По стените са подредени няколко колекции от картини, но аз бях повече захласната от уюта на дома, отколкото от изкуството. Исках да докосна всяка плочка, перденце, медна съдинка или покривка, но, за жалост, не бях гост на прочутия художник, а посетител.
За последно оставихме водната градина, която донякъде ни беше позната от картините на Моне. Прочутият японски зелен мост и водните лилии на живо са също толкова пленителни, колкото върху платната му. Неслучайно художникът е казвал, че най-големият му шедьовър са собствените му градини. Разходката сред тях те връща в друго време и събужда романтични усещания.
Ако не бяхме пригладнели и жадуващи за досег с френската кухня, можеше да отделим поне още час, но ние побързахме към прочутия ресторант на импресионистите „ Baudy”, където се очакваше голяма навалица. За наша радост намерихме маса и за първи път се сблъскахме с типичната практика на изборно меню – има фиксирано меню с антре, основно и десет като за всяка част си избираш между няколко варианта. Ние поръчахме всички възможни варианти, за да опитаме повече ястия и останахме очаровани. Крем супата от червено цвекло с мус от козе сирене беше божествена. Лучената супа, патешкото конфи и домашната терина също не отстъпваха. За повечето от нас този обяд остана на върха в класацията за нормандска кухня.
Преди да продължим до следващата точка от програмата ни, се върнахме във Вернон, за да видим по светло прочутата стара мелница (Le Vieux Moulin) при моста. Повече от 500 години тя стои над Сена, сякаш виси във въздуха, превърнала се в символ на града и запечатана в много картини на Клод Моне и други художници. Заснехме по няколко кадъра и побързахме да се отдалечим, защото полиция и медици изваждаха удавник от Сена и туристическото ни любопитство не беше уместно.
Затова побързахме да потеглим за Руан. Още с тръгването споделих с групата, че можем да спрем по пътя, за да видим крепостта Шато Гайяр, построена от английския крал Ричард Лъвското сърце. Слънцето препичаше жарко и пътят бе прекалено стръмен, затова използвахме крепостта само за фон и ентусиазма да я посетим отблизо набързо залезе.
Нямахме търпение да пристигнем в Руан. Хотелът ни се намираше в Стария град и след настаняването побързахме да се разходим из Катедралния площад. Готическата катедрала „Света Богородица“ е една от най-импозантните във Франция. Повечето хора се впечатляват от нейната мащабност, а малцина се вглеждат в множеството дребни фигури по фасадата, които са невероятно детайлни и удивителни.
Не пропуснахме и символа на града – Астрономическия часовник (Gros Horologe), който освен часа, фазите на луната, показва и дните от седмицата със специфична сцена за всеки де. Часовникът няма стрелка за минутите, защото по времето на създаването му през XIV век се е вярвало, че времето на хората е посветено на Бога и по – важни са часовете за молитва, не толкова дребните отрязъци.
Подминавайки часовника, се отправихме към площад „Вьо Марше“, където е била изгорена на кладата Жана д‘Арк. На самото място е поставен метален кръст, а непосредствено до него е самата църква „Eglise Sainte – Jeanne – dÁrc“. Строежът ѝ започва след проведен архитектурен конкурс и нейната форма е наистина необичайна. Изобщо не прилича на църква отвън. Наподобява обърнат кораб, като покривът прилича на пламъци, символизиращи огъня, в който е изгоряла светицата.
Отвън сградата наистина изглежда злокобно, не приканва към смирение, а сякаш буди страх със спомена, който носи. Витражите вътре са зашеметяващи, те не са създадени за тази църква, а са вградени допълнително след разрушена по време на Втората световна война църква „Сен Венсан“.
Колкото екстериорът е стряскащ и мрачен, толкова интериорът е мистичен и смиряващ. Ако целта на църквата е да пробуди смирение и осъзнаване у миряните, ефектът е постигнат.
Преди да продължим религиозната си обиколка към следващата църква, се отбихме в предварително набелязана от мен книжарница „L’encre du Coeur“. Целта ми беше да купя книга за подарък на моя приятелка, учителка по френски. Книжарницата е оказа с артистична атмосфера, но посветена основно на любовната литература. Затова набързо се изнизахме покрай прекалено розовите корици и побързахме да посетим църквата „Св. Маклу“. Тя се оказа затворена за реконструкция и дори не успяхме да се насладим на фасадата ѝ заради загражденията.
Разходката из Стария град е приятна, но понеже вече знаехме работното време на ресторантите, трябваше отрано да се насочим към някой от тях за вечеря, да не останем гладни. Исках да посетим най-стария ресторант във Франция – La Couronne, но имаше свободни места чак за следващата седмица, затова се настанихме в друг, непосредствено до него, където опитахме известния камембер, печен на фурна и тарта „Татен“, обилно полети със сидеер от жените и с пастис от мъжете.
Вечерта ни продължи с разходка покрай кея, където от историята се пренесохме в съвременността. Още преди да стигнем до крайбрежните алеи се сблъскахме с настоящето. Бяхме заглушени от силни клаксони от летящи по булеварда колони коли, развяващи мароканското знаме. Оказа се, че същия ден е имало футболен мач от световното първенство, в който Мароко е имало победа. Мароканците в Руан се радваха толкова зрелищно, че на моменти се питах не се ли страхуват от полицията. Но никой не ги усмиряваше, даже французите се радваха заедно с тях и им махаха. За мен беше стряскащо. Иначе ресторантите затварят врати в 22:00 часа, но след този час не пречи тълпи да изразяват прекалено шумно и бурно радостта си, без това да смущава никого. Кипящият живот на града се усещаше не само в крайбрежните кафенета и ресторанти, преливащи от хора, но и по мостовете, където се провеждаха базари. В началото на юли имаше светлинни шоута, диджей партита и навсякъде танцуващи хора – контрастът със Старият град беше очебиен.
Освен с църквата на Жана д‘Арк за мен Руан не остави кой знае каква следа. На дъщеря ми пък изобщо не ѝ хареса – още със слизането там, тя усети мрачна атмосфера и дори танците по крайбрежието не успяха да разсеят усещането ѝ. „Много тъмна аура има този град и не бих останала тук“ – рече и отсече. В останалата част от групата мненията бяха противоречиви. Като се има предвид още колко много места ни предстояха в програмата ни, Руан скоро бе отметнат и оставен в миналото.
На следващия ден бяхме предвидили посещение на Етрета. На закуска обсъдихме с групата, че има вариант преди да посетим най-известното крайбрежно градче на Ламанша, да спрем във Вьол ле Роз, известно с най-късата си река във Франция, по която са разположени множество воденици.
Пътувайки натам минахме през Фонтен льо Дюн, където в момента се провеждаше Фестивала на лена и имаше множество щандове и изложби. Насладихме се на традиционните нормандски къщи с дървени фасади във Вьол ле Роз, на старите воденици и малки мостчета.
Тук е моментът да споделя колко силно бях очарована от красотата на областта. Всичко е зелено, а всеки двор е богато засаден с цветя. Няма и метър от полето, който да не е обработван, нито кътче от дворовете, което да не е облагородено. Дали става дума за потребност от красота, или за държавно изискване, така и не разбрах, но в цялата област не видяхме нито един човек, който да работи по градините, полето или дворовете, а в същото време всичко беше цветно и плодородно. Дори и в най-отдалечения отрязък от пътя, насред няколко километрово поле, ако спреш, пак ще се натъкнеш на перфектно подравнени лехи и изрядна чистота.
Точно тогава се провеждаше Фестивала на лена, на всяка врата беше декориран наръч лен, от всеки двор грееха различни цветя, магазинчетата работеха, скарите горяха, но нямаше силна музика и шумно общуване, забравяш, че наоколо има хора. Спокойствие и красота, в един момент чак се плашиш дали си в реалността, или в някаква паралелна действителност.
Етрета е пристан за множество туристи, по всяка уличка или пътека щъкаха хора, но отново усещането е за покой и красота. Преди да се изкачим до скалите, се насочихме към Градините. В началото на XX век френската актриса Мадам Тебо, вдъхновена от своя приятел Клод Моне, създава градина около вилата си La Roxelane. Именно оттам импресионистът рисува прочутите си картини на скалите на Етрета.
Днес градините са осъвременени, а растенията са подрязани в необичайни форми. Сред тях се виждат скулптури на човешки глави (rain drops), изразяващи различни емоционални състояния. Тук почти не видях турист спокойно да е поседнал и да се наслаждава на ландшафтното майсторство. На всяка алея някой позираше за снимки. В това число и ние. Но докато ние се съобразявахме, че има много желаещи и щраквахме по няколко кадъра, освобождавайки пространството, имаше особи, които си водеха фотографи и спираха цялата колона, за да си направят продължителна фотосесия. След като изчакахме повече от десет минути, за да се усетят, че има и други желаещи, отидох и застанах пред фотографа, за да наруша кадъра. Бях сигурна че двете нахални дами са или българки, или рускини, така се и оказа. Като искат индивидуални фотосесии, да си запазят скъпо платен индивидуален час.
След градините се отправихме на стръмна разходка до скалите. Белите скали са се образували преди милиони години, а вълните и атмосферните условия са издълбали арки и скални ъгли. Иглата е най-известната от тях и е висока около 50 метра. Ако се приближиш до върха на хълма, за да я видиш, можеш да паднеш, въпреки загражденията, доста е страшно. Но въпреки това туристите са безброй. Даже и един уличен музикант си беше пренесъл непознат за мен инструмент и изнасяше концерт. Дясната скала (Falais d‘Amont) се вижда най-добре от крайбрежието и от това разстояние най-ясно се различава формата на слон, потопил хобота си във водата.
При разходката ни из брега, съпругът ми пожела да докосне океана. Но още преди да потопи ръка, дойде вълна и му заля краката до колене. Притича до буса да се преоблече и беше принуден да продължи обяда и пътуването по джапанки, защото обувките му бяха вир – вода. Не знам кой какво ще помни от Етрета, но той със сигурност ще се помни мокър.
След обяда ни в крайбрежно ресторантче, където единствените вкусни блюда бяха охлювите и десертите, се отправихме към следващата ни точка от маршрута – Онфльор.
Хотелът ни беше непосредствено до Старото пристанище – само излизаш от вратата и виждаш високите, тесни цветни къщи, отразяващи се във водата. Определят Онфльор като най-красивото пристанищно градче в Нормандия и има защо. Удивлявайки се на залеза, отразяващ се в къщите и падащ във водата, се озовахме в квартала L’Enclos, където тесните калдъръмени улички те увличат и не усещаш как се озоваваш пред най-голямата дървена църква във Франция „Света Екатерина“. Преди векове църквата е била каменна, но е разрушена по време на Стогодишната война и градът не разполагал с достатъчно каменоделци, които да я издигнат наново, защото те били заети с възстановяването на крепостите. Затова жителите се обърнали към корабостроителите и църквата е била построена в този вид със същите техники, с които тогава са строели корабите. Затова не е случайно усещането, че виждаш обърнат кораб. Камбанарията е отделна сграда и причината е напълно практична. Ако мълния удари камбанарията, да има достатъчно разстояние, за да не се подпали дървената църква. Обиколих църквата от всички страни, защото не бях виждала друга подобна, а и тя се издига край стръмната уличка и не е трудно да се огледа детайлно.
Разхождайки се лежерно из близките улички, часовникът тиктакаше. Освен за множество магазинчета и забележителности, се оглеждахме и за ресторант. Повечето бяха пълни, но нас ни впечатли един луксозен с по-дълго работно време. L’Art Du Bistrot – препоръчвам го с две ръце. Както навсякъде, имаше фиксирани менюта, но тук те бяха изненада. Не избираш сам блюдата измежду няколко предложения, а се доверяваш изцяло на готвача. Преди да ни сервират антрето, ни изненадаха с амюз – буш. Доматена супа с пресен лук със сладък хляб. Още преди да ни настанят, попитаха дали някой от групата ни има алергии. И на мен поднесоха допълнително блюдо с миди, вместо хляба. Беше ненадминат шедьовър. Антрето представляваше карпачо от риба с лимонова кора, а основното беше свинско със зеленчуци и картофи, но приготвено по начин, по който никой от нас не беше опитвал. Преди да поднесат десерта изненада, който се оказа шоколадов мус с взривяващ вкус, попитаха дали някой иска да опита прочутия им крушов десерт с калвадос. Аз, разбира се, не отказах и си облизах пръстите. Когато донесоха сметката, никой не бе изненадан от сумата, но и никой не съжаляваше за похарченото. Както се шегуваха нашата дъщеря и дъщерята на приятелите ни: „Какво ти пука, нали ти не плащаш“, докато бащите им отброяваха банкнота след банкнота.
На път за хотела нямаше как да подминем красивата въртележка. С Биляна веднага се настанихме в една каляска и не мърдахме като сърдити деца. Докато се смееше и нареждаше: „Къде се е чуло и видяло детето да плаща въртележката на майките“, дъщеря ми отиде и купи билетчетата. Толкова се радвахме с приятелката ми, която имаше право на това забавление, защото беше рожденичка, и така ентусиазирано помахвахме на минувачите, че лесно можеха да ни вземат за пияни. Прибрахме се с гръмко веселие, а на сутринта посрещнахме празника на Биляна с парче сладкиш и свещичка. Блясъкът в очите ѝ осветяваше всички ни. В празнично настроение продължихме към следващата точка – Байо.
За там бях избрала да се настаним в известна ферма. Но преди да се потопим в нейния дух, обядвахме прочутите галети в „Le Moulin de la Galette”- бивша воденица, превърната в красив ресторант. Всеки си поръча различна галета (солена палачинка от тесто от елда с най-различни поръски) и до последно спорехме коя е най-вкусна. Докато обядвахме, обсъдихме къде вечерта да празнуваме рождения ден и всички единодушно решихме да напазаруваме и да си направим пикник във фермата. Всичко мина по план, наредихме красива маса в градината, а над главите ни летяха цветни въздушни балони вместо изкуствена украса. Около нас имаше всякакви цветя и растения, масата беше отрупана с всякакви деликатеси, чашите пълни, а настроението – на макс.
Във фермата ни настаниха в самостоятелен вход, състоящ се от четири стаи. Дадохме привилегията на Биляна да избере първа и всички останахме доволни от лукса и романтиката на мястото.
Закуската ни носеха в кошници за пикник – няколко парчета местни сирена, две парчета колбас, масло, миниатюрни шишенца с мляко, ябълков сок от местни производители и ябълки от градината. Селска идилия. Няма как да се потопиш в духа на Нормандия и без подобно преживяване. Можеше да отседнем в центъра на града, но ние избрахме по-различно преживяване и не съжаляваме.
До Байо имаше само няколко километра. Там също се стъписахме с многото неработещи или рано затварящи ресторанти и магазини. Оказа се, че някои обекти са с четиридневна работна седмица, три дни задължително почиват. Разхождахме се в ранната вечер и нямаше никакви хора. Започнахме да се шегуваме, че това е необитаем град, даже попитахме чат Джи Пи Ти къде са хората и къде им е прането. А той отговори, че повечето къщи имат големи задни дворове и хората обичайно са там. Затова отворих една врата и нахълтах в един чужд двор, наистина имаше разкошна морава, масички и хората, които си седяха тихо, а съвсем до стената беше позиционирана сушилка за дрехи. Много се смяхме след това, че не са отвлечени от извънземни, а просто се забавляват по различен начин. Когато все пак сварихме отворени магазинчета и се отдадохме на малко пазаруване, започнахме шумно да обсъждаме харесаните тоалети. Продавачката, една типична нормандка, ни гледаше слисано и въртеше смешно глава от една към друга. По едно време не издържа и ни попита: „Вие да не сте италианки?“ За миг замразихме разговора и в хор отвърнахме: „Не, от България сме.“ Тя с широка усмивка възкликна: „Ааааа, Булгари!“ – с такъв тон, сякаш това обясняваше абсолютно всичко. И честно казано, май наистина обясняваше.
Последната спирка от програмата ни беше Мон Сен Мишел. Една от най- емблематичните забележителности на Франция, включена в списъка на ЮНЕСКО за световното културно наследство. Това е скалист остров, намиращ се в залив между Бретан и Нормандия, върху който е построено средновековно абатство. През Средновековието островът е бил непревземаем, защото при прилив водите напълно го обграждат.
Легендата разказва, че архангел Михаил се явил на епископ Обер и му наредил да построи храм на върха на скалата. Но епископа го пренебрегнал, след което ангелът пробил с пръст черепа му и се твърди, че в запазения череп на духовника наистина има дупка.
Днес абатството отвън е спиращо дъха. Привлича много поклонници и туристи. Докато разглеждахме църквата, пред олтара коленичели монахини се молеха, а около тях кръжахме стотици зяпачи.
Повечето от залите на абатството са приспособени като изложбени пространства. До самият връх се стига по голяма стръмнина, но пък от двора на върха се откриват величествени гледки. По стръмната и тясна уличка нагоре има безброй магазинчета и ресторанти, но ние се спряхме на предварително проучената ферма до паркинга – Ferme St. Michel. Там опитах прочутия за района пухкав омлет и невероятно агнешко с картофи (пармантие), сервирано в малък съд, подобен на чаша. За нормандската кухня мога да кажа, че ми хареса, но аз обичам да експериментирам. Останалите от групата не бяха впечатлени от всичко. Единодушни сме за охлювите и лучената супа, за всичко останало мненията са различни.
Преди да се приберем у дома, ни оставаше още една вечер в средновековното градче Байо, запазило облика си, защото е едно от малкото населени места в района, останали почти незасегнати от Втората световна война. Най-впечатляващата сграда е катедралата „Нотр Дам дьо Байо“ ( Cathedrale Notre-Dame de Bayeux). Трябвало е катедралата да бъде една от най-високите в света, но строителите, водени от амбицията си, издигнали прекалено висок хор и част от конструкцията се срутила. Така катедралата останала недовършена. Някога там е бил изложен прочутият гоблен на Байо, който ние не успяхме да видим, защото Музеят на гоблена беше в ремонт и не работеше.
Една седмица в Нормандия – стотици километри, десетки градчета, забележителности, безброй вкусове и преживявания, но едно общо усещане за областта – красота, ред, спокойствие и стил. За нас, балканците, свикнали на повече шум, емоции и хаос, това пътуване не беше среща само с красива Франция, а и урок по спокойствие. Но въпреки всички достойнства, скоро ни залипсваха шума и българския безпорядък. А Нормандия оставих с категоричното убеждение, че ще посетя отново, защото е от местата, които не само разглеждаш, но и усещаш как те размислят и променят.
