Да тръгнеш на екскурзия по време на пет ретроградни планети е не просто предизвикателство, а чисто безумие. За огромно наше съжаление дългоочакваното пътуване до Френската ривиера съвпадна със сериозни астрологически каскади и бурни протести в Европа. Но когато очакваш Лазурния бряг, едва ли няколко планети, решили да вървят наопаки, могат да те спрат.
Че ни очакват изпитания, се убедихме още с кацането в непробудената Ница. Оказа се, че куфарът на една от дамите в групата ни е взет по погрешка от друг пътник, който вече си беше тръгнал. Единият ни водач остана на летището да разрешава ситуацията с изчезналия багаж, а ние потеглихме с надеждата да оставим куфарите в хотела и да се събудим с френско кафе и кроасан, преди да започне планираната разходка.
Само че ретроградните планети имаха други намерения. В хотелът се оказа, че резервацията е объркана и стаи за нас няма. Набързо се разпределихме на групи – едни да търсят кафе, а другите да пазят багажа, докато екскурзоводите се опитват да разрешат и този проблем. В крайна сметка сляхме кафето с обяда, но и това не се оказа лека задача. Валеше като из ведро, повечето близки ресторантчета бяха препълнени, а предварително подготвеният ми списък със заведения отиде направо в коша.
Необходима беше бърза реакция, преди да сме подгизнали окончателно и буквално, и преносно. Спасението се яви под формата на ресторант с екстравагантна украса за Хелоуин. От стените ни се хилеха вещици, огромни цветя с очи танцуваха над главите ни, а цялата обстановка беше толкова абсурдна, че скоро забравихме премеждията. Вкусната храна довърши започнатото от декорацията и усмивките ни се върнаха.
Междувременно ни настаниха в друг хотел, също в центъра, съвсем близо до площад „Масена“ и така сутрешната ни разходка из Ница се превърна в късна следобедна обиколка.
Екскурзоводката ни по Ривиерата беше шармантна дама, която още от първите минути предизвика противоречиви впечатления. Никога не съм харесвала туристическите беседи, претрупани с дати и маловажни исторически подробности. Но поне кратък разказ за миналото на мястото и неговите културни особености са ми необходими, за да усетя духа му.
Разходката започна от площад „Масена“, където спряхме за няколко минути пред Фонтана на Слънцето. В центъра му се извисява впечатлителната седемметрова статуя на Аполон, заобиколена от бронзови фигури, олицетворяващи планетите Меркурий, Земята, Венера, Марс и Сатурн. Фонтанът символизира светлината и жизнеността на Лазурния бряг, но тази подробност остана на заден план.
Повечето от нас се пръснаха по черно-белите плочки на площада, снимаха красивите червеникави фасади на сградите или се опитваха да разгадаят седемте светещи човешки фигури, издигнати върху високи пилони – символ на седемте континента и общуването между различните култури.
От екскурзоводката обаче научихме пикантната история за скандала, предизвикан преди близо половин век от прекалено щедро изобразеното достойнство на Аполон, заради което статуята е била демонтирана за близо три десетилетия.
Обичам любопитните и малко известни факти, но още през първия ден се почувствах като на семинар на Наталия Кобилкина. Най-често употребяваните думи от нашата екскурзоводка бяха „пари“, „яхти“ и „милионери“. Вярно намирахме се на едно от най- богатите крайбрежия в света, но непрестанната фиксация върху богатството за сметка на културните забележителности ми идваше малко в повече. Единият ден дори започнахме да броим колко пъти ще спомене пари – до обяда бяхме надхвърлили двадесет.
Лично мен яхтените пристанища и прочутия хотел „Негреско“ не ме вълнуваха особено. Но когато пътуваш с група, се съобразяваш с общата програма. Затова изтърпях стоически препускането по Английската променада към „Негреско“, макар да предпочитах да се изкача на Хълма на замъка и да погледна Ница отвисоко.
От площад „Масена“ продължихме с бърза стъпка към площад „Гарибалди“. Паметникът на прочутия революционер носи интересна символика, свързана с френската и италианската история. Двете женски фигури в подножието му символизират двете страни, а постаментът с форма на кораб напомня за мореплавателското минало на Гарибалди. Дори лъвовете в композицията имат свое символично значение.
След толкова препятствия и препускане първият ни ден заслужаваше достоен финал. И го получи. Вечерта имахме предварително резервираната маса в ресторант „Феликс“, където освен изумителния интериор, вкусната вечеря и пивкото местно вино, получихме специален поздрав от триото музиканти. Предложиха ни да изпълнят песен по наш избор. Дотогава пееха само английски хитове, но ние си поръчахме „Paroles, paroles”. Музикантите се справиха блестящо, а компанията ни ентусиазирано се включваше на припева. Душите ни се изпълниха и се получи незабравим спомен.
И когато казвам, че интериорът на ресторанта беше изумителен, не преувеличавам. На път за тоалетната се натъкнахме на няколко госпожици, които се преобличаха в дълги бални рокли. Щом влязохме във фоайето, една от тях ни попита съвсем сериозно:
- Вие за тоалетната ли сте или за снимки?
Мат!
Пропуснахме фотосесията и се отправихме към хотела, убедени, че сме надхитрили ретроградните планети.
Само че те още не си бяха казали последната дума. През цялото време над Ница тегнеше и напрежението от очакваните протести. Около площад „Масена“ имаше засилено полицейско присъствие, а ограниченията за придвижване на непълнолетни ни караха да следим часовете и маршрутите си. С нас беше племенницата ми, която е непълнолетна и не можехме да си позволим безгрижни нощни разходки из центъра.
Към всички тези неудобства се прибави още едно лично премеждие. С дъщеря ми бяхме настанени в стая, която се наводняваше при къпане. На следващия ден ни преместиха и отново спечелихме победа над космическите сили. Все пак ние бяхме на Ривиерата. Нямаше да им се дадем.
Следващите стъпки в туристическата ни програма бяха Антиб, Кан и Граас.
Антиб е очарователно бижу между Ница и Кан, в което древната история, изкуството и средиземноморския чар се съчетават с лукса на съвременната Ривиера. Още с пристигането ни обаче екскурзоводката отново насочи вниманието към яхтите и техните собственици милионери. След споменаването на внушителни суми една от дамите в компанията ни не издържа и се обърна към нас:
- Тази екскурзоводка е безобразна ! Още веднъж, ако спомене думата „пари“, ще я хвърлим в морето!
Това обобщение ни развесели толкова, че решихме да се отделим от останалата група и да потърсим онзи Антиб, който ни интересуваше. Първата ни спирка беше замъкът „Грималди“, приютил днес Музея на Пикасо. Зад стените се пазят не само платната на прочутия художник, но и произведения на други живописци и скулптори.
След музея се отправихме към провансалския пазар Cours Massena – едно от най-колоритните места на Стария град. Сергиите преливаха от цветове, аромати, подправки и местни деликатеси. Можех да прекарам цял ден там, да разглеждам, опитвам, но часовникът тиктакаше и призоваваше към следващата спирка. Все пак успяхме да седнем в близка пекарна и да опитаме прочутите палачинки сока (солена палачинка от нахутено брашно) и писаладиер ( традиционен лучен тарт). Тези прости вкусове ни доставиха по-голямо удоволствие от всички разкази за скъпи яхти.
А яхтите продължаваха да ни преследват. Екскурзоводката настоятелно препоръчваше Порт Вобан – кеят на милионерите. Аз обаче предпочитах да се разхождам из тесните улички на Стария град, да надзъртам в магазинчетата или просто да си поседя с компанията си. Съжалих, че не успях да посетя къщата, в която е живял гръцкият писател Никос Казандзакис, но Антиб ме очарова достатъчно, за да си обещая, че ще го посетя отново, този път без часовник и яхтените милионери в програмата.
Следващата ни спирка беше Кан. Разходката ни започна от прочутия булевард „Кроазет“ – елегантна крайбрежна алея с палми, луксозни хотели и бутици. Основната ни цел беше Дворецът на фестивалите и задължителната снимка на червения килим. Но останах много разочарована – очаквах сградата приютила толкова филмови събития, да впечатлява и с архитектурата си, но тя ми се стори твърде обикновена. Червеният килим пък беше покрит, а засилената полицейска охрана, заради очакваните демонстрации, допълнително разваляше усещането за тържественост.
За моя радост Кан имаше и друго лице, което ми допадна повече. Пазарът „Форвил“, който се намира в подножието на Стария град Льо Сюке, се оказа истинско откритие. Това е исторически покрит пазар, пазещ духа на стария провансалски град. Тук атмосферата беше коренно различна от тази пред Двореца на фестивалите. И моята древна душа, разбира се, предпочете старото пред новото.
Тъкмо когато трябваше да потегляме за Грас, ретроградните планети решиха да ни напомнят за себе си. Няколко дами от групата се бяха изгубили и ни отне доста време, докато ги ориентираме и успеем да потеглим към световната столица на парфюмите. Грас е с вековни традиции в парфюмерията, а в програмата ни беше включено посещение на фабриката „Фрагонард“. За мнозина вероятно е било едно от най-очакваните преживявания, но аз съм толкова консервативна по отношение на ароматите и толкова трудно харесвам парфюм, че лично за мен посещението на катедралата „ Нотр Дам дьо Пюи“, където се съхраняват картини на Рубенс, би био далеч по – вълнуващо.
Вместо това прекарахме близо два часа в света на парфюмерията. Изслушахме подробна беседа за създаването на ароматите, но така и не успяхме да наблюдаваме отблизо самия производствен процес. За сметка на това разполагахме с достатъчно време за пазаруване във фирмения магазин.
С други думи – беседа за туристи и обилен шопинг за финал.
Когато най-сетне потеглихме обратно за Ница, вече се беше стъмнило. Нашата компания имаше обаче още една задача – пазаруване от магазина на Виктория Сикрет, който се намира в търговски център в края на града. Помолихме шофьора да ни остави там, за да си спестим поне едното придвижване с градски транспорт или такси. След дългия ден набързо се снабдихме с желаното бельо и седнахме да вечеряме в ресторант в самия мол. Предвид очакваните демонстрации по центъра, това беше най-разумния вариант. Избрахме ресторант с висока оценка, но още с първата глътка вино разбрах, че звездите отново не са на наша страна. Сервираха ни най-киселото вино в цялата ми винена история. За щастие храната беше задоволителна, особено пилето на Ману и телешкото с естрагон и ньоки. Ресторантът разполагаше с прекрасна тераса с гледка към морето, но навън вече беше тъмно и ветровито, а залезът отдавна ни беше подминал. Оставаше само да си повикаме Uber и да се приберем в хотела.
Колко наивно от наша страна!
Оказа се, че не можем да намерим свободна кола. Опитахме чрез приложението, помолихме за съдействие и една много отзивчива дама, но и нейните усилия останаха без резултат. Заради усложнената обстановка и ограниченията в движението придвижването с такси се оказа мисия невъзможна.
Единственият изход беше автобусът. Но автоматът за билети отказа да съдейства. Докато се борехме с него, автобусът пристигна и ние набързо се качихме с надеждата да платим с карта вътре или да купим билети от шофьора. Оказа се, че такива варианти не съществуват. Бяхме шокирани.
Возехме се в автобуса без билети и обсъждахме какво да правим. Да слезем на следващата спирка и да опитаме отново? Да продължим с надеждата, че няма да ни проверят се оставим на милостта на съдбата? Никой от нас не беше пътувал гратис и бяхме сериозно притеснени. На третата спирка нямаше слизащи, но към автобуса се затича една жена. Точно когато пристигна до вратата, тя се затвори под носа ѝ. Племенницата ми инстинктивно посегна към бутона за спиране, но в този момент забелязахме униформата и баджа на жената и изтръпнахме.
Шофьорът не отвори вратите и автобусът потегли, а ние останахме сащисани. Дали жената беше контрольор, така и не разбрахме, но в онзи момент бяхме готови да повярваме на всичко и „благославяхме“ петте ретроградни планети.
Прибрахме се в хотела припотени, превъзбудени и с чувството, че сме преживели криминален екшън. Там ни очакваше Брани, която имаше рожден ден и беше приготвила просеко и уиски за почерпка.
Едва след първите наздравици напрежението отстъпи място на неудържим смях. Преразказвахме си случката, преувеличавахме драматичните моменти и се шегувахме, че за първи път в живота си сме пътували гратис при това с такова чувство за вина все едно сме извършили престъплението на века.
Убедена съм, че всеки от нас ще помни тези няколко автобусни спирки по-дълго от много други забележителности по Ривиерата.
На следващия ден ни предстоеше свободна програма в Ница, която бях организирала до последната подробност. Затова, вместо да си легнем рано, продължихме да празнуваме рождения ден на Брани с музика, напитки и прекрасно настроение. Ретроградните планети можеха за една вечер да си починат от нас.
Третият ни ден беше посветен изцяло на Ница и за мое огромно удоволствие програмата беше в наши ръце. Обиколката ни започна с посещение на базиликата „ Нотр Дам дьо л‘Асомпсион“. Архитектурата е неоготическа, вдъхновена е от „Нотр Дам“ в Париж и привлича погледа с двете си високи кули и красивия розетен прозорец на фасадата.
После продължихме по оживената улица „Жан Медсен“, където веселото настроение на компанията ни не остана незабелязано. Една стилна французойка ни изгледа с любопитство и попита от къде сме.
- От България – отговорихме ние.
- Аааа, Бюлгари! Личи си, вие се смеете шумно, това е толкова красиво. Продължавайте да се смеете така!
Тази неочаквана похвала ни развесели още повече. Свикнали сме да чуваме колко намръщени и недоволни сме българите, а ето че във Франция ни разпознаха по смеха. И то не за последен път.
Окуражени от комплимента, продължихме по хълма към Музея на Марк Шагал. За мен това беше едно от най-очакваните посещения в Ница. Разгледахме постоянната колекция, посветена на библейски послания и всеки от нас си тръгна влюбен в различна картина. Имахме възможност да изгледаме филм за живота и творчеството на художника. А приятна изненада се оказа временната изложба на костюми от съвременни дизайнери, вдъхновени от картините. Беше впечатляващо да видим как образите от картините оживяват в модата.
Първоначалният ни план включваше да пием капучино с кроасан в красивото кафене сред градината на музея, но ни предстоеше посещение на Руската катедрала, а след това трябваше да стигнем до Пазара на цветята, преди сергиите да затворят. Така кафето остана за някой следващ път.
Руската катедрала „Свети Николай“ е построена в началото на 20 век и безспорно е една от най – забележителните сгради в Ница. Петте ѝ цветни луковичи купола се виждат отдалеч, а богатата вътрешна украса, иконите и стенописите, заедно с позлатения иконостас превръщат храма в истинско художествено и духовно преживяване.
В рамките на няколко часа посетихме две внушителни църкви, представящи католическата и православната традиция. Макар архитектурата и на двете да ме впечатли, усещането вътре беше съвсем различно.
В базиликата „Нотр Дам“ ме посрещна музика на орган, празно пространство и почти пълна липса на човешко присъствие. Свещите се вземаха самостоятелно, а парите се оставяха в предназначена за това каса. В Руската църква, напротив, още на входа ни посрещнаха отзивчиви жени с дантелени забрадки, готови да обяснят всичко на посетителите. Едната предлагаше листчета за записване на имена за здраве, другата продаваше свещи и различни църковни аксесоари. Тук преживях и поредната си среща с несъвършенствата на изкуствения интелект. Предварително бях проучила информация, че в храма има специално място за записване на желания. Когато попитах къде се намира, една от жените любезно ми обясни, че такова място няма.
Тръгнахме си оттам не само впечатлени от красотата на храма, но и с приятното усещане за човешка топлота и съпричастност. А след духовното преживяване беше ред на земните удоволствия.
За да не изпуснем Пазара на цветята, побързахме към Стария град. Този пазар е едно от местата, които най-силно въплъщават чара на Ница. Сергиите преливат от цветове и аромати, от едната страна се усеща близостта на Средиземно море, а наоколо се редят красиви сгради с жълти и червеникави фасади, зелени капаци на прозорците и балкони от ковано желязо. Пазарът е идеален декор за снимки, но докато се любувахме на красотата, гладът ни надделя и се отправихме към предварително избраната брасерия
„ Le Gaglio”, където ни очакваше заслужено кулинарно угощение. Поръчахме типичните специалитети – нисоаска салата, лучена супа, охлюви и плато с меса и сирена. А когато дойде време за десерт, решихме да не се ограничаваме с един избор. Поръчахме всички предлагани сладки изкушения, за да опитаме от всичко.
Добре нахранени и заредени с нови сили продължихме към Colline du Chateau ( Хълмът на замъка), от където се разкрива великолепна панорама към Стария град и към морето. Възможностите за достигане до панорамните площадки са няколко – с асансьор, пеш и с туристическо влакче. Ние избрахме да се изкачим пеш, а за слизането се възползвахме от влакчето. Така съчетахме полезното с приятното и спестихме сили за останалата част от деня.
След панорамата отвисоко ни се прииска да се върнем към морето. Последва спокойна разходка по Английската променада този път без да бързаме за никъде. По крайбрежието свиреха улични музиканти. Особено ме впечатли един музикант, който свираше на яркочервено пиано. Наситеният му цвят контрастираше зашеметяващо с меката светлина на морския залез.
Неусетно падна вечерта и разходката естествено премина във вечеря. Този път изборът ни беше ресторантът „Мезон де Мари“, който се превърна в кулинарен връх на цялото пътуване.
Вътрешният му двор, обилно озеленен и осветен с мека, топла светлина, създаваше усещането, че гостуваме в частен провансалски дом. Домашният гъши дроб, телешкото филе с гъби и пълнените зеленчуци бяха част от менюто ни. За виното се доверихме на сервитьора и той надмина очакванията ни. За десет избрах оризов кокосов пудинг, който толкова ни впечатли, че последваха още няколко поръчки от компанията ни. В менюто забелязах домашен чай от върбинка, който реших да опитам. Сервираха го с малка домашна бисквита, която изяде инструкторката ни по йога Силвия. Тя остана толкова очарована, че когато благодари на сервитьора, той ѝ донесе цяла чиния с бисквити като комплимент.
Веселбата около масата ни беше ненадмината и естествено отново ни попитаха от къде сме. За втори път през деня чухме колко засмени са българите – впечатление, което любопитно противоречи на собствената ни представа за националния характер. Тръгнахме си изпратени с прегръдки. Вечерта приключи с питие във фоайето на хотела, където обсъдихме впечатленията си от деня.
Последният ни ден на Френската Ривиера беше посветен на Монако, Монте Карло и Мантон. И като се има предвид луксът, с който се свързва място Княжество Монако, още в началото реших да изключа слушалките си. За един час екскурзоводката ни беше споменала над двайсет пъти думата „пари“ и търпението ми окончателно се изчерпа. Действително Монако е символ на богатство и бляскав живот, но от цялата история на княжеството вниманието беше насочено предимно към биографията на Грейс Кели. Затова бях повече от доволна, когато се отделихме от групата пред Океанографския музей и продължихме самостоятелно.
Посетихме катедралата „Непорочно зачатие“, където се намират гробовете на редица владетели от династията Грималди. Но ми направи впечатление, че единствено върху тези на Грейс Кели и княз Рение III имаше положени цветя.
Непосредствено до катедралата се открояваше изключително пищна и впечатляваща сграда, която се оказа Съдебната палата. Толкова ме плени архитектурата ѝ, че в последствие установих, че именно нея съм снимала най-много.
Княжеският дворец разгледахме набързо и седнахме да пием кафе наблизо. Предстоеше ни едно от най-интересните събития в програмата – смяната на караула на двореца. Церемонията се провежда всеки ден в 11:55 ч. и представлява истинско зрелище. Още половин час по-рано зрителите се нареждат около загражденията, за да виждат и снимат. И точно тук ниският ми ръст се оказа неочаквано предимство. Секунди преди началото успях да се промуша между хората и да заснема всеки елемент без да бъда засенчена от някоя глава, ръка или протегнат телефон.
Повече от двайсет гвардейци в безупречни бели униформи изпълниха церемонията с впечатляваща точност и тържественост. От всичко видяно в Монако именно това ще остане най-яркият ми спомен.
Следващата ни спирка беше площадът пред прочутото казино „Монте Карло“. Сградата е проектирана от архитекта, създал Парижката опера и е внушителна с мраморните си колони и богатата декоративна украса. Успяхме да влезем в атриума и да се възхитим на разкошния интериор, но тъй като игралните зали обикновено отварят следобед, желаещите от компанията ни да ги посетият, трябваше да се откажат.
За сметка на това успяхме да изпием по чаша просеко в прочутото „Café de Paris”. След което направихме кратка обиколка из градините и се спуснахме да видим Фибата – един от най – трудните завои по трасето на Формула 1 в Монако. Носи това любопитно име, заради формата си, наподобяваща огъната фиба за коса.
След толкова много блясък и лукс нямах търпение да се отправим към следващата ни дестинация – Мантон.
В това живописно градче на Френската Ривиера, разположено непосредствено до границата с Италия, се почувствах у дома си и искрено съжалих, че разполагаме с толкова кратко време. Мантон е известен със своя Фестивал на лимоните, който се провежда през февруари и март и по време на който се изработват огромни скулптури от цитруси. Градът се слави с екзотичните си ботанически градини, до които така и не стигнахме.
Все пак с препускане обиколихме Стария град и видяхме базиликата „Св. Архангел Михаил“, издигаща се величествено над морето. Тичайки по стръмните улички с розови и жълти къщи, достигнахме до прочутото Гробище на Стария замък. Но времето отново ни притискаше и не успяхме да се насладим на спокойна разходка и истинско потапяне в очарованието на градчето.
Предварително бях планирала да разгледам и Сватбената зала в кметството, която е изрисувана от Жан Кокто. За съжаление, когато стигнахме до Мантон, кметството отдавна беше затворено.
Напуснахме Френската Ривиера по тъмно. С много бързане и без очакваното спокойствие и разпускане, които свързвах с това красиво крайбрежие. Но въпреки всички премеждия пътуването ни остави незабравими преживявания и достатъчно причини да пожелаем да се върнем.
Следващото посещение обаче задължително ще бъде в период без ретроградни планети и със свободна, лично подготвена програма. Защото Ривиерата е достатъчно пленителна, за да пожелаеш скоро да се върнеш отново. А защо не и да се заселиш за по – дълго там?
